|
|
Изразът “морален
фундаментализъм”, употребен като заместител на понятията честност
и почтеност звучи стряскащо. Още по-стряскащо е, когато това
излиза от устата не на кой да е, а на известен политолог и то за
да опише състоянието на политическата сила, на която самия той
симпатизира.
Думата ми е за
статията на Огнян Минчев “Фундаментализъм и клиентелизъм”
(”Седем”, декември 2003), в която той, несвойствено за себе си,
прокарва една основна мисъл: за да бъде преодоляна кризата в СДС,
трябва да се прекрати спорът и да се намери компромис между
“моралните фундаменталисти” и клиентелистите в него. При което,
изглежда, първите трябва да отстъпят на заден план, за да дадат
път на вторите. Предимството (на вторите) е илюстрирано с пример
от управлението на Иван Костов, когато преразпределението на
публичната собственост е било “морално отвратително и икономически
успешно начинание”.
Думата “не” няма
място в политиката, казва Минчев. Тя трябва да остане за
интелектуалците, проповедниците, гражданите. Политикът е обществен
посредник, който трябва да накара максимален брой хора да кажат
“да” на неговата визия за управление.
Да, последното
твърдение е вярно. То, също така, е необходимо, но не и достатъчно
условие за правенето на добра политика. Ако беше достатъчно, то
Симеон би бил един от най-големите български политици. Той накара
половината български избиратели да кажат “да” на нещо, минаващо за
управленска визия. Само че провалите на тази визия започнаха още в
деня на изборите.
Или да вземем
икономически успешното управление на Костов. Но политиката не е
само икономика. Именно съпътствуващата го корупция (независимо
доколко тя беше реална и доколко раздута от медиите) превърна този
икономически успех в политически неуспех и загуба на властта.
Политически успех в този случай би имало (и това щеше да е признак
за нормализацията на политическия живот в страната), ако СДС беше
спечелил втори пореден мандат.
Следователно, за
да бъде едно управление политически успешно, е необходимо поне още
едно условие: то да направи това, което е обещало, и да не прави
неща, които обществото не е очаквало от него и няма да приеме. И
понеже никой няма да каже “да” на политическа визия, в която,
покрай другото, авторът й заявява, че ще използува властта за
лично облагодетелствуване и ще си пълни гушата колкото може, то по
необходимост успешният политик трябва да бъде честен, или, на
езика на разглежданата статия, “морален фундаменталист”. И да
изключи пълненето на гуши от кръга на бъдещите си дейности.
Само че такова
нещо не се е случвало никъде в посткомунистическа Европа,
предупреждава ни Огнян Минчев. Да, а навярно и в целия останал
свят, ще допълним ние. Вероятно само който е бил министър
председател знае колко трудно е да се намерят няколко десетки
честни и законопослушни люде, годни и за политици, с които да
направиш кабинет. Мнозина иначе интелигентни хора искрено смятат
Сугарев за луд, задето той се застъпва за политика без морални
компромиси.
Но от това, че
нещо не се е случвало досега в посткомунистическа Европа, съвсем
не следва изводът, че то е невъзможно. Допреди сто години,
например, не се е
било случвало (и някои са го смятали за принципно невъзможно)
апарат, по тежък от въздуха, да лети. След това започнало да се
случва. Всичко зависи от това доколко силно ще го поискаме.)
Но нека не
отиваме чак толкова далеч. Това, което ние, окаяните радетели за
честност в политиката бихме склонили да допуснем, е равнището на
клиентелизма и подкупничеството в политическите среди поне да бъде
сведено до приемливо ниска величина. Както е в някои по-улегнали
страни, където надзорът на обществото пресича
облагодетелствуването от политиката в самото му начало. Ще дадем
някои такива примери: предишната Европейска комисия (това в
същност е правителството на ЕС) подаде оставка, когато се разбра,
че председателката й е назначила на държавен пост личния си
зъболекар. Или: бившият френски министър председател Береговоа се
самоуби, защото беше обвинен, че е купил държавен апартамент на
ниска цена. За сравнение ето как стоят нещата при подобни случаи у
нас: когато преди две години по ревера на председателя на
Народното събрание Огнян Герджиков бяха забелязани следи от една
източена пловдивска банка, това само го развесели и то за кратко.
Може би
достигането на това състояние ще е приемливият компромис между
“моралните фундменталисти” и клиентелистите в политиката. То не
може да бъде достигнато без наличието на първите. Те са нужни, пък
дори и само като ориентири. Съжаляваме, че трябва да напомняме
тези общоизвестни неща. Няма нужда човек да е политолог, за да ги
знае. Всеки бакалин ще ви каже, че ако продава некачествена стока
и удря клиентите в кантара, няма да изкара дълго. Затова се налага
да бъде честен, ако не от принципни, то от практически
съображения.
Политикът трябва
да е и добър бакалин. Да си прави добре сметките. Разликата е само
в това, че законната му печалба се изразява не в пари, а в
обществен престиж.
Честността е
най-добрата политика, г-н Минчев.
Статията
е отпечатана с малки съкращения и в “Седем” |
