|
|
В началото
на 2004 процесът на приватизация в България е в особено положение. От
една страна, вече се навършват две години от приемането на нов закон
за приватизацията и това е достатъчен срок за изводи за неговото
действие. От друга страна, самото естество на раздържавяването започва
да се променя заедно с характера на българската икономика.
Изводите от
действието на приетия през пролетта на 2002 закон за приватизация са
прости - въпреки прекрасните намерения този закон не върши работа.
Може да звучи парадоксално, но огромната част от държавните активи
бяха фактически продадени по стария, много охулван, подиграван,
поправян и преправян закон за приватизация, докато по време на
действието на новия, значително по-естетичен и на хартия изпълнен с
решимост, процесът на приватизация забуксува.
В опита си
да преодолее характерното за стария закон високо ниво на субективизъм
и оттам на непрозрачност и възможност за произвол на политиците при
процеса на продажба, новият закон напълно лиши продаващите от
възможност за избор и за контрол върху процедурите.
Оказа се, че
елиминирането на своеволието и оттам на отговорността на продаващите,
вместо да ускори процеса и да го направи по-прозрачен, просто го вкара
в съда, който започна да прави политически избори вместо политиците и
в крайна сметка приватизацията спря. За да потръгне пак
раздържавяването, очевидно е нужна промяна в регламента му, която, от
една страна, да върне избора и отговорността на продавача, като обаче
запази съществуващите в сегашния закон относителна яснота и
прозрачност на процедурите. Нуждата от промяна в регламента на
приватизацията съвпада с определена характеристика на средата.
Българската икономика вече е доминирана от частния сектор, движена е
от пазарната инициатива, за приватизация останаха предимно големи
предприятия в предимно специфични и подлежащи на сложно регулиране
сектори като енергетиката, инфраструктурата, комуналните услуги -
единствените изключения в това отношение продължават да бъдат
"Булгартабак" и БТК. Българското общество вече достига момента, в
който отговорът на въпроса дали да се приватизира вече няма да е
самоочевидно да, а ще изисква ценностен и оттам политически избор.
Дали, какво и как от тези специфични сектори ще се продава, ще стане
обект на политически спорове, на управленски програми, на държавна
политика.
Така
приватизацията у нас оттук насетне ще има неминуемо два ясно разделени
компонента. Първият ще е политическото решение за приватизация, което
поставя раздържавяването в контекста на цялостната държавната политика
в съответния сектор и ще дава отговор на въпроса дали ще се продава,
кои точно активи и защо ще се продават, какви потенциални купувачи са
желани, в какъв регулативен режим ще работят продадените активи.
Вторият ще е техническото изпълнение на решението - разгласяване,
привличане на набор от кандидати, отговарящи на определените на
политическо ниво критерии, провеждане на прозрачни и убедителни
процедури.
За добрата
работа на първия компонент е необходима ясна политическа воля и
отговорност, както и детайлизирана визия за държавната политика в
съответния сектор. За добрата работа на втория компонент е необходима
преди всичко репутация на ефективен и честен продавач и добри
маркетингови и брокерски умения. И двата компонента са същностно важни
за нормалното протичане на приватизацията в условията, които ще
предоставя България, но същевременно са много различни като естество
на работата. Те изискват много различна специализация, различни
умения, отговорности, действия. Всъщност може би една от основните
слабости и на двата досега действали закона за приватизацията е, че те
не разделят изпълнителите на тези две същностно различни дейности.
Независимо дали става въпрос за Агенция за приватизация, както е де
факто по сегашния закон, или за прословутите "органи по чл. 3" от
стария закон, едни и същи групи от хора са били натоварвани и с двете
задачи.
Връзката
между този факт и слабостите на процеса на приватизация у нас е много
пряка. Когато един човек или група от хора има власт и съответно
задължение да взема както политическите, така и техническите решения
по продажбата, възможностите за злоупотреба с процеса или за неговото
блокиране стават значителни.
Ако
направеният дотук анализ е верен, то една от посоките на подобряване
на регламента на раздържавяването у нас става очевидна. Процесът на
приватизация ще спечели, ако дейностите и съответно отговорностите по
двата му компонента бъдат разделени между различни органи. От една
страна, логично е отговорните за провеждане на държавна политика в
съответните сектори министерства да формулират визия, да изготвят
съобразно с нея списъци от предприятия за създаване, преобразуване или
приватизация и да разработват подробни изисквания за потенциалните
купувачи. От друга страна, нормално е самата продажба да се извършва
от различен орган, който да е истински агент на държавата в процеса и
да е ведомствено заинтересуван да има репутация на коректен продавач,
способен да осигури прозрачен и ефективен процес. Тази роля може да се
поеме от Агенцията за приватизация, като е особено важно регламентът
да й гарантира действителна независимост от намеса на текущи
политически страсти в експертната й работа. Така едновременно
монополът при вземане на решения в процеса ще бъде разбит и всеки
държавен орган ще може да специализира в това, което му е работата.
|
