Каква атмосфера изниква за този образ на СДС, според анализа на "Дневник" за перспективата пред СДС – "за синият дребосък, ту подритван, ту милван по главата и си мисли, че е великан?

- Не съм психолог, но този тип интерпретация на състоянието на нещата в СДС показва дълбока вътрешна травмираност на най-голямата все още дясно-центристка политическа сила у нас, поради простата причина, че да припознаеш във все още доста мъничката партия на Стефан Софиянски толкова голяма заплаха за основната десноцентрестка политическа сила за мен е странно. Защото вярно е, че Стефан Софиянски спечели кметските избори в София, но от всяка една гледна точка сравняването на ресурсите на СДС от една страна и ССД от друга, показва обективно, дори в тази критична ситуация, че СДС е една доста по-голяма, с доста повече възможности политическа сила, освен ако тя самата не е решила да бъде нещо друго.

Едва ли една партия, която с история зад гърба си, макар и само 12 години, която управлява един пълен мандат, може сама да реши да се маргинализира. Очевидно, това е резултат на нещо, но какво?

- Този конфликт изглежда почти изцяло само междуличностен и междугрупов. И неговото описание изисква експертиза по-скоро на психолог, отколкото на социолог или на политолог. Но основанията на този конфликт могат да бъдат търсени години назад. Ние знаем, че СДС е в криза от края на 1999 година, когато получи на местните избори по-малко гласове, отколкото разчиташе. Следваха определени процеси на вътрешно разчленяване, конфликти, извеждане на хора от правителството, в последствие част от тях бяха изключени от СДС. Това беше една партия в криза и кризата стигна до своя екстремум със загубата на изборите през 2001. И оттогава СДС има нужда от смяна на фокуса.

Това, което Вие казвате, като връщане назад в предисторията на кризата на СДС, би могло да прозвучи като своеобразно оправдание и снемане на конкретна отговорност от сегашното ръководство на СДС. Сигурно има основания да се мисли и в такава посока, но все пак, нека да си отговорим на въпроса: Беше ли по силите на Надежда Михайлова да бъде лидер на СДС в този ситуация?

- Трудно ми е да отговоря с “да” или с “не” на този въпрос. Извън всяко съмнение Надежда Михайлова и нейният НИС носят отговорност за състоянието на СДС по най-елементарната политическа логика. Моето лично мнение, че Михайлова и нейните колеги изгубиха година и половина, като не подходиха решително към проблемите на СДС, не осъществиха именно тази задължителна, много необходима реформа, която да смени фокуса, през който СДС гледа на обществото, а оттам – да смени и отношението на обществото към СДС. Ако една подобна категорична промяна не се случи в първите месеци от поемането на кормилото от един лидер, много е трудно след това и психологически, и организационно той да наложи една подобна промяна. Сега виждаме как това ръководство се опитва да осъществява едно управление на кризата, което обаче е рефлексивно. Тоест, то следва дневния ред, вместо да го налага.

Отдавна е така.

- Да, така е, просто загубата на време през 2002 и 2003 година се връща сега като тежък бумеранг върху Надежда Михайлова и нейните колеги.

Няколко пъти опоненти на сегашното ръководство на СДС искаха свикване на национална отчетно-изборна конференция. Репликата към тях беше, че не са чути достатъчно ясно формулирани критики към политиката на Надежда Михайлова и на СДС. Свикването на конференция идва внезапно и то не с политически аргументи на Михайлова, а като отговор на една юридическа атака срещу устава. Какво подсказва това – за хаос ли говори или за страх?

- Аз не съм напълно съгласен с тази интерпретация. Вчерашното решение за свикване на конференция не идва просто като резултат на една чисто юридическа атака срещу устава, въпреки, че това е част от дневния ред на конфликта. То идва в резултат на обстоятелството, че буквално на следващия ден след националния съвет във вторник, конфликтът бе подновен с нова енергия и ескалация. Очевидно е, че на “Раковски” №134 са си дали сметка, че за самите вече тях не е изгодно да поддържат това статукво. Че те имат нужда от релегетимация.

То беше толкова елементарно, че ще стане...

- Това беше предвидимо, но когато конфликтът дегенерира от конфликт или от спор, който е по принципни политически проблеми, до междуличностен или междугрупов конфликт, тогава вече чисто психологическите особености влизат в действие, страхът на другата страна се интерпретира като агресия, а отстъпките се интерпретират като слабост и т. н. Това е един миш-маш, който едва ли има смисъл да се коментира в детайли. Разбира се, че беше предвидимо, че и двете страни ще са достатъчно категорични да преследват своя дневен ред. Въпросът е в това дали този дневен ред трябваше да бъде преследван чрез конференция веднага или чрез някаква оставка на ръководството и започване на процес на релегитимация на СДС. Проблемът е в това, че СДС повече не може да съществува като единна политическа сила. Той има нужда от разцепление и то от най-голямото разцепление след 1991.

Тоест, тази конференция, която ще бъде насрочена за 21 февруари, ще бъде своеобразна рамка за узаконяване на разцепление в СДС, а не толкова за избиране на един или друг лидер.

- Извън всяко съмнение. Дали ще бъде преизбрана Надежда Михайлова, което на мен лично ми се струва, че е малко по-вероятният вариант, имайки предвид вътрешните съотношения на силите или ще бъде избран кандидат на другия лагер. Впрочем, ако Иван Костов е лидер на другия лагер, не е толкова лесно предвидим резултатът от конференцията, но ока Иван Костов предпочете да посочи кандидатура на своята група, мисля, че успехът на таза група е проблематичен на конференцията.

Тоест, който и да бъде избран, какво ще последва?

- Следва разцепление на СДС. Конфликтът вече до такава степен е ескалирал, че няма връщане назад.

Тогава какъв е смисълът от идея за избиране на лидер или преформулиране на политика или потвърждаването й, когато крайният резултат ще бъде разцепление? Тоест формално две партии.

- Смисълът не можем да го открием в някаква принципна политическа логика. Разцеплението е продукт на това, че всяка една от тези две групи на практика иска да преутвърди своите политически позиции и гледа на този конфликт като конфликт на личностни и групови интереси.

Излиза, че един от смислите на това разцепление е запазването на абревиатурата – връщаме се пак към една юридическа битка, кой ще запази символа СДС, а оттам – и кой ще го емблематизира пред избирателите.

- Символът е важен, но той може само частично да прикрие действителността, че България се присъединява към тези страни от Централна и Източна Европа, в които, в резултат на тези години на преход десният център се самоунищожи, саморазпадна се. Той се саморазпадна поради това, че изгуби своя политически дневен ред, заради това, че нито идейно, нито организационно успя да предложи алтернатива на обществото след края на прехода. И това е основният проблем.

Ако говорим за това, че разцеплението е неизбежно, тогава как се вписва в тази прогноза намерението за демократизация в СДС? Не се ли обезсмисля идеята за демократизация, за промяна на устава, когато така или иначе на хоризонта предстои разцепление. Разцеплението не носи ли болшевизъм в по-голяма степен?

- Разбира се, в процеса на това разцепление, ще бъде трудно да се говори за демокрация. Но демократизация на СДС е една достатъчно обтекаема фраза. По-конкретните формули, с които може да се опише потребността от реформа на СДС са свързани с принципната необходимост. Ако тази партия, в какъвто и формат да съществува оттук нататък, иска да бъде основна дясно-центристка сила, тя трябва да се научи на едно-единствено нещо – да търпи различията вътре в себе си. СДС има едно ненормално отношение към различието още от самото си създаване. СДС разрешава различието чрез конфликт, чрез отлюспване, чрез разцепление.

Ако бяха чели “Векът на разцеплението” на Карпентиер и ако бяха разпознали добре символът на гилотината, щяха да видят, че тя се обръща срещу всеки, който пръв започва да я употребява.

- Разбира се, лидерите на СДС са интелигентни хора, те много добре знаят кое е добре. Същевременно те са си позволили да попаднат в ситуация, в която техните лични и групови интереси са взаимно изключващи се и те стават герои в една драма, насочена срещу тях самите.

Впечатлен съм обаче от едно предположение, че Надежда Михайлова все пак има повече шансове да спечели на конференцията. Това в резултат на предпочитания към нейната политика ли е или е апаратният потенциал, с който тя разполага?

- И двете, в определен смисъл. От една страна вижда се на националния съвет, който съществува понастоящем, че тя има мнозинство спрямо другата фракция. А предположението е, че това мнозинство може да бъде възпроизведено. Това, разбира се, е само хипотеза върху чисто апаратния аспект на нещата. Може и да не съм прав. Другото обаче, което е по-важно според мен е, обстоятелството, че социологическите проучвания непрекъснато показват, че и сред симпатизантите на СДС има едно дълбоко разцепление, сред което привържениците на Иван Костов и на неговата група са много по-активни, много по-твърди привърженици, но конституират не повече от една трета от настоящите привърженици на СДС.

Това привързаност към личност или към политика е, защото Надежда Михайлова възпроизвежда политиката, която доведе грузинския президент Шеварднадзе до същия модел на отстъпление и капитулация, по който тя върви.

- Съгласен съм с това сравнение, като поредица от актове. Но така или иначе ние говорим за това какво е статуквото. Можем да обясняваме статуквото и с различни гледни точки. Много важен аспект на нещата е, че конфликтът не е принципен. Тук няма принцип, има чист егоистичен или групов интерес. Представете си тези местни активисти – те разглеждат другата група като бунт на депутатите – “сега ще им покажем ние на тях...”.

Какво се избира тогава, ако не е принципен конфликтът и няма избор на принципи.

- По-скоро личност и групи. Много е трудно на това равнище на конфликт, на което няма разум, няма общ знаменател да се постигне някакъв дебат по принципи.

Кое ще бъде по-добре за СДС - да се изживява като “подритван и бит...”, или като “милван по главата...”.