|
|
Политиката е драма на властовите отношения, стрес на
притежаваната и желана власт. Властта се губи и печели като всяка
страстно обичана облага, в атмосфера на похот и страх. Имащите се
боят, че ще загубят, нямащите страдат, защото искат, но не притежават.
Властта е екстатично състояние, щастие на възбудената гордост.
Ура за егото.
Ритуалите на властната похот очароват. Лидерът живее в
качеството си на лидер - пред венецианско огледало: силен, разхубавен
и възвишен. Умен също.
Класическите
средства за оцеляване в тази драма с лек комичен привкус са - както е
известно - насилието и лъжата. Тоталитарното насилие е ярка и груба
индустрия, някакъв вид безумна зоотехника. Либералното насилие е
по-прикрито, рядко кръвопуска, но убива имената - публично и
театрално. Виртуалната смърт е действителна смърт в “обществото на
спектакъла”. В модерния свят на отраженията се водят “кървави”
визуални войни, протичат сражения с максимални залози. Реалността е
сведена до своя медиен ерзац, медията е животът. Битието се изчерпва с
екранните събития, извън екрана няма нищо. Има непубликуван свят от
простосмъртни.
Всяка власт
корумпира, абсолютната - абсолютно, но българската направо отчайва. Ще
трябва да кажем така: българската политика е основана върху дълбоко
ешелонирано, бодряшко насилие и повсеместна груба лъжа. Нашата
политика е инфантилна, пошла и някак по детски фронтално лъжлива.
Кобургготски
направи уникален принос за развращаване на нашето политическо тяло,
той го разпаса художествено. Примери много. От онова незабравимо
сантасе на яхтата в Монако с максимално струпване на престъпници и
юпита на квадратен метър палубна площ до царственото хрумване “Мусала
е моя”. Този налудничав полет на царската фантазия напомня ”Искам
Луната” на Калигула. Подобни претенции сюрреализират положението и
напомнят Рим. Този странен мъж със стихнал логос деморализира
радикално нашия разсеян контекст, съсипа го логически и в някаква
степен фактически. След този “цар” изненадите са невъзможни, ние сме
поданици на карнавална република. Едно е вярно: Кобургготски не е
министър-председател на Република България, както е записано в
регистъра, а странно постмодерно посещение, феномен на весело бламиран
политически разум. Разводнени са всъщност всички твърди тела,
плацикаме се в някаква масонска мивка. Към края на мандата на това
историческо привидение се преоткриваме не толкова разгневени, колкото
болезнено развеселени. С подхилена душа. Водим художествен, ”атипичен”
живот: Церовски-style.
Насилието и
лъжата са конструктивни принципи на нашата “фасадна” демокрация,
стабилността на този извратен ред зависи изцяло от агресивното
фалшифициране на паметта и на простите политически очевидности. Целият
криминален “архив” на комунизма беше прехвърлен непокътнат на
демократичен терен, провряха го през “безценното достояние” на нашата
последна конституция. Чудовището стана салонен човек, трубадур на
“общочовешките” ценности.
Либерал.
Шести отдел
на ДС издава “Земя”, ДСО "Кинкалерия и текстил" (Кинтекс) - “Дума”. В
Европейския съвет ни представляват доносници с обнародвани разписки за
хонорар срещу донос. Всички имат орден “Стара планина”, пият капучино
с г-н президента и са украсени с ланци от благороден метал.
Приносът на
тази скандална метаморфоза за състоянието на съвременна България
трудно може да се надцени. От българското дъно бликат примитивна
похот, рев и цинични смигвания. Извира гавра. На политическата сцена е
инсталиран някакъв клоун идиот, който прави едно, говори друго и
прилича на трето.
Това, което
се случва, е клинично състояние на публична психопатия, на особена
морална лудост. Поголовното бягство на обикновения човек от този
агресивен и шашав политически образ е пряко следствие от тази
констатация, от разпада на масовото политическо доверие. Интуицията за
криминалната стабилност на българското политическо статукво е дълбоко
деморализираща и тласка към нездрава политическа самота. Към шизоиден
регрес. Отвращението е най-масовата политическа емоция в България,
хората са потресени от мащаба на официалното безочие.
Насилието
срещу очевидностите на простодушния опит, безподобната атака срещу
човешката нормалност е грозна реалност, но политическата стилизация на
това беззаконие направо потриса. Гледката на един из основи излъган
живот обижда ума и разколебава психо-соматичната цялост на българското
население. Проблемът е интимизиран на тъканно равнище. Ако продължава
така и със същото темпо, нацията ще се разведе с живота, ще се отчае
исторически. Дали някому в България говори нещо демографският портрет
на една обърната към собствения си заник популация, разубедена да
живее, застинала поравно в състояние на варварство и декадентство?
Българите не искат да раждат и бързат да умрат. Решават политическия
въпрос биологически. Заравят се от срам и несподелима обида.
В тази
ситуация разгневяването става неизбежност, а знаменитото “директно
действие” започва да прилича на естествен отбранителен жест. Ако е
вярно социологическото проучване, според което около 70% от българите
“са готови за силна ръка”, то това означава, че потребността от
драматично разобличение на политическата симулация е достигнала
критичния праг на неотложност. Хората не искат да играят и да гледат
тази мръсна игра. Презират се в нея, но се чувстват безсилни пленници
на систематично издевателство. Мечтаят да дойде някой разгневен и
читав човек, мъж “с всичкия си”, да посочи строителите на “тази
измама” и да каже: ”Вие сте дотук.”
Влачат се
към Брюксел и същевременно фантазират Годо.
В България
няма да се случи бунт, а имплозия, срив навътре. Разочарованието ще
потъне във витално-вегетативната сфера на “преходното” поколение, за
повече хората нямат нито сили, нито смелост. Нито глупост.
Радикалните
решения са разгадани като утопични, нашето въображение е добре
регламентирано, то функционира в условията на своеобразен политически
борд. Сценарият за бъдещето е малко или повече разписан. Предстои ни
живот в глобализираното "гето" с приличен стандарт, хроничен стрес и
припламващ, повсеместен терор. Предстои ни живот в агорафобен свят с
неизбежни пристъпи на паника. С локалния уют е свършено.
В нашата
страна функционират два консенсуса: на реалното престъпление и на
фиктивните думи. Ние сме наследници на престъпен свят, уплашени и
солидарни собственици на перверзно минало, ние се срамуваме от
собствената си сянка. Но флиртуваме с тази сянка и блудстваме с този
бяс. Комунистическото минало не е козметичен национален дефект,
случайно историческо условие, отлетяло заедно с един дворцов преврат и
с една лицемерна конституция. Нищо по-невярно от това твърдение.
Нашето минало е огромен криминален масив, чудовищна подутина с гнойна
памет, върху която сме полегнали като върху руска печка. Циреят е
топъл и тегли. Миналото ни излъчва болна топлина, идиотска ласка и
вдъхва сила на злодеите. Престъпността е интегрирана в партийната
памет на БСП като гордост и срам, като страшна и вълнуваща семейна
тайна. Фасадата е ”реформирана”, но в сутерена е складиран ужас.
Уличните псета вият пред запрашените прозорчета към подземията на
лявата партия.
Цялата
“древна” престъпност примря за минута след 1989, застина за кратко в
рефлекс на мнима смърт. Примря, придряма и веднага се сепна за
исторически подвиг.
В генома им
е.
Родният
комунизъм извира от жилавия ерос на неговото селячество, от наглото
жизнелюбие на старата репресивна система. От всички управления вкупом,
от тези, които са “работили за България”, до тези, които “не са
работили” за нея според категоризацията на Методи Андреев. Бедата е,
че и едните, и другите работят за днешна България. Работят, както си
знаят и както им е позволено. Виталният натиск на тази дълбоко
безбожна популация произведе новобългарската гротеска, тя е на път да
ни довърши. Българският преход стартира с онова “благочестиво”
извращение в храм "Св. Александър Невски”, с гледката на благоговейно
строените негодници. Епохата на престъпния “преход” беше открита с
акта на това тактическо смирение, с ритуала на самопомазване за
тайнствата на новата власт. Петнадесет години по-късно ще ги видите
ухилени на всяка крачка, соанирани и проспериращи. Медийни магнати,
власт до власт. Наглост до наглост.
БСП и СДС
солидарно обслужват нашето политическо статукво и добре го знаят,
защото го искат. През последните години е на път да се формира един
“елит” от консенсуални креатури, струпани в нищожния политически
“център”, лицемерни и безстрастни подвижници на политическото нищо.
Зли дами и бледи джентълмени. Тяхната гравитация към условния
политически център е цинична игра, весела левитация над простолюдието.
Нищо повече от стаен нарцистичен триумф и дегустация на властни
привилегии няма да откриете на въпросното политическо място. Какво
“ляво” в Станишев, какво “дясно” в Михайлова? Тези момчета и момичета
са заклети “центристи”, взаимозаменяеми модели на порочен консенсус. В
конфликта им няма нищо политическо, а жива и здрава симулация, в
най-добрия случай - реторическо сражение, турнир на честолюбията.
Политическият елит е зает с узаконяване на новата социална
архитектура, той е печеливш и по тази причина консервативен,
тенденциозно умерен и пацифистки настроен. Каузите са врагът, те
самите - цел. Досадната подробност е, че им трябват избиратели. А
нямат.
Ако е вярно,
че тероризмът цели трайна дезорганизация на политическия свят, в
България тази цел е постигната под формата на ред. Дневният ред
на отвратената и уплашена публика е поет от този елит, за да бъде
реторически неутрализиран, за да оцелее статуквото на победителите.
Познайте кой изпълнява престижната терористична роля?
Тези същите,
разбира се. Гарантите на симулацията.
Всеки
автентичен политически жест в България би имал характера на
контракултурен, дисидентски акт. В началото е протестиращата воля,
солидарното гражданско усилие и решението за отбрана на човешкото
достойнство. Първи закон на демокрацията е свободата на асоцииране,
първа гражданска добродетел - справедливостта. Справедливостта е
надпартийна ценност, свободна от идеологиите истина за живота на
човешката общност. Гражданите трябва да въстанат срещу тази
травматична измишльотина, наричаща себе си “правова държава”, да
произнесат същинското й име в хор и да я обявят за незаконна. С партия
или без партия, самотно или заедно. Жестът е освобождаващ,
автентичността е важна.
Не “дуче или
мафията”, а гражданите срещу престъплението. Това е гражданската кауза
на България през 2004.
- - -
P.S. Междувременно световната антитерористична коалиция
да благоволи да държи главата на БСП под нивото на нефта в иракските
кладенци. За да обикнат повторно живота, обогатени със съответните
изводи. И за да млъкнат за малко. |
