|
|
Като
чете последните вестници, човек може да стигне до заключението, че
анти-американските чувства нарастват не само по света, но дори и в
Съединените щати. Тези чувства отчасти са свързани с войната в
Ирак и с твърденията за американските имперски амбиции, но те също
така имат дълбоки философски и исторически корени.
Една
от дирите на антиамериканизма може да ни отведе назад до утопичния
социализъм, който винаги е имал отношение към американското
поведение, отношение, което нито е било реалистично, нито
съвместимо с постиженията на тази нация. Много от утопистите са
"деца в червени пеленки", отраснали при родители с леви убеждения.
Другите са "червени деца-бунтовници", отхвърлили буржоазните
ценности на своите родители. И в двата случая те разглеждат
Съединените щати като олицетворение на злото. Утопистите
предпочитат да виждат това, в което вярват, отколкото да вярват в
това, което виждат, защото тяхната идеология им казва, че Америка
е зло и те виждат злото навсякъде в Америка. По същия начин те не
могат да открият недостатъци в предпочитаните от тях страни - без
значение дали това е Куба или бившият Съветски съюз.
Един
последовател на Антонио Грамши, италианският марксистки философ,
твърди че индивидуализмът е превърнал Америка в нация от
егоистични индивиди, лишени от комунитарни импулси. В
забележителна степен, грамшистите маршируват в американските
институции през втората половина на двадесети век, като
разпространяват философията на груповите права. За тях Америка е
безнадеждно дефектна, страна с дълбока расова омраза, въпреки
множеството забележими отстъпки, които се правиха към отделните
етнически групи, за да се поправят грешките от миналото.
Има и
друга група утописти, съставена от "пелагианци" (по името на
християнски еретик от петнадесети век), които вярват, че човек има
свободната воля да избира между доброто и злото. Тези утописти не
могат да се съгласят с допускането на св. Августин за Първородния
грях, което поражда, наравно с останалите моментни последици, една
американска конституция, основана на контрола и баланса и на
ограниченията на възможните прояви на зло. За пегалианците,
Съединените щати популяризират най-лошото в човешкото поведение,
защото приемат идеята за човешкото несъвършенство. Безсмислицата
на този аргумент е, че той вижда в осъзнаването на лошата човешка
същност, източника за създаване на лоши институции.
Антиамериканизмът обаче не е ограничен само до идеалистите.
Бившият министър на правосъдието Рамзи Кларк и неговата армия от
мърляви студенти, които непрекъснато демонстираха в манхатънския
Union Square Park, всъщност получават пари за своите митинги и
демонстрации от чужди правителства, враждебно настроени към
Съединените щати. Трудно е да останем изненадани от факта, че
преди първата американска бомба да удари Багдад, вече имаше
стотици демонстранти на Union Square Park и Washington Mall,
носещи плакати, осъждащи САЩ като Империя на злото. Протестна
група с име ANSWER-Act Now to Stop War and End Racism (ОТГОВОР.
Действай сега, за да спреш войната и расизма), е просто една от
няколкото професионални антиамерикански организации, изразяващи
своята антипатия към американската политика и нация.
Наскоро на Union Square спрях един двайсет годишен развлечен
демонстрант. Той неправилно предположи, че симпатизирам на
неговите позиции. "Какво правиш, за да се издържаш", попитах го
аз. "О, това е моята работа. Работя за ANSWER." Подобно на
ветераните от антивоенното движение, тези демонстранти държаха
своите символи в готовност и винаги бяха готови за действие. Те
знаеха как да се справят с полицията и обучаваха новите си членове
как да се държат по време на демонстрация. За да се разбере
напълно какво и как работи тази класа от протестиращи, е важно да
се проследи пътя на тяхното финансиране. В едно изследване за
Capital Research Center, Джон Тирни, председател на Institute of
World Politics, отбелязва: "Тренировъчните площадки на
антивоенните активисти са Световната партия на работниците,
Комунистическата партия на САЩ, National Lawyers Guild,
All-African Peoples Revolutionary Party и други марксистки
организации." Разбира се, тези групи не предлагат само тренировки,
но и пари.
Кларк
говори или обслужва сцената на всички тези групи и това показва
неговото презрение към действията на Америка. В публичните си речи
той винаги защитава тираничните режими в арабския свят, за което
неговите домакини надлежно плащат.
Една
от най-новите групи е "Не в Наше Име" - организация, създадена от
обичайните заподозрени (включително Джеси Джаксън, Ал Шарптън,
Мартин Шийн, Ед Аснер и Пити Сийгър), които я използват като
платформа, чрез която да изразяват възмущението си спрямо
правителството на Буш. Удивително е, че тази група събра стотици
хиляди долари за вестникарски реклами и демонстрации. "Не в Наше
Име" работи тясно с ANSWER и се е концентрирала върху
противопоставяне на антитерористичната политика на Буш и има за
свой лозунг "Пари за работа, не за империя."
Разбира се, главният източник на антиамериканските чувства може да
бъде намерен извън Америка. Последната, най-голяма надежда на
човечеството - моделът на конституционните републики, беше
превърнат в карикатура от западно-европейците, които рефлективно
отхвърляха всяко действие на Съединените щати. Удивително,
французите обвиниха американците в арогантност. Това, което тези
критици действително искаха да кажат обаче, бе че се страхуват от
американската военна мощ и от ролята, която историята даде на
Америка като балансьор в международната политика.
Когато
германците и французите иронизираха американския англосаксонски
капитализъм, те критикуваха решенията на свободния пазар, който те
не одобряват. В много изследвания на публичното мнение,
европейците показваха, че не са съгласни с трудовата политика на
САЩ, защото не се грижи за сигурността "от люлката до гроба".
Същевременно нивата на безработица в Западна Европа се запазват
два пъти по-високи от нивата в САЩ и неоправданите пенсионни
задължения в различните западноевропейски страни от ЕС вече
задушават европейската икономика. Европейците оправдават
заяждането си с предполагаемия унилатерализъм в международната
политика, с вярата, че американците не зачитат политиката на нито
една друга нация. Класическа илюстрация на този феномен, за тази
критика, е американското отхвърляне на споразумението от Киото за
промените в климата. Това, което европейските критици не
забелязват в този слаб договор е, че той не включва в себе си и
двете най-гъсто населени държави, двата най-големи световни
замърсителя - Индия и Китай, а се разглежда от много европейски
столици като желание на Америка да задуши западната
индустриализация. Трябва да се отбележи, че руският президент
Путин наскоро препотвърди тази позиция. Всичко това се използва
погрешно, за да се обвини САЩ в егиоизъм, тесногръдство и
изолационизъм.
Разбира се, не всички критики към Съединените щати са
неоснователни. Американските международни интервенции в отговор на
хуманитарни проблеми могат да изглеждат пресилени.
Антиглобалистките гласове срещу глобалното проникване на
мултинационалните корпорации и културната хомогенизация са
донякъде основателни. Също така основание могат да имат и
критиките за разпространяването на една ниска американска култура
под формата на холивудски филми и телевизионни програми.
Популяризирането на сексуалната разпуснатост е чест източник на
оправдана критика в страните, засегнати от тази нежелана културна
инвазия.
Въпреки че тези критици имат основателни причини да поддържат
своят критицизъм, те често пропускат факта, че това, с което са
несъгласни, е само едно измерение на американския живот и в много
случаи - негативният ефект от нещо позитивно. Например,
порнографията заслужава осъждане, но тя е последица от
безотговорното упражняване на свободата на изразяване. В някои
случаи оправданият критицизъм се изказва, но без да се отчита и
по-широкия контекст на причините. Накрая, Съединените щати не са
перфектна нация, но нейните недостатъци контрастират на нейните
постижения, които не са малко. Този очевиден факт често се
пропуска от онези, чиято главната им цел е подкопаването на
действителните американски успехи.
Западноевропейските настроения, които получават най-голямо
внимание в Съединените щати, се различават от настроенията на
хората от централна Европа - унгарци, поляци и чехи, където
проамериканското мнение доминира. В Азия американският престиж
също остава ненакърнен. Съединените щати все още са пример за
много нации, изплуващи от мъките на авторитарните режими, и за тях
американската военна мощ правилно се разглежда като единствено
приемливата контратежест на потенциалния китайски възход.
Ето
защо, въпреки рационалния критицизъм, който е нужен и трябва да
бъде приеман, инстинктивният антиамериканизъм е опасност за всички
хора по света. От своето създаване Съединените щати са били и по
мое мнение продължават да бъдат голямата надежда за човечеството.
Но това може да се промени. Американската самоувереност може да
тръгне към упадък, а антиамериканските чувства могат да обгърнат
Земята. Трябва ли това да се случи и в резултат светът да
пострада? Вярата, като предвестник на позитивната промяна, би
изчезнала и разцъфтяването на човешките амбиции в края на краищата
биха тръгнали към упадък.
Въпреки многото грешки на тази нация, идеята за Америка продължава
да носи надежда и перспективи на хората от целия свят.
- - - - - -
*
Хърбърт Лондон
е президент на Hudson Institute и професор по хуманитарни
науки в New York University. Той е автор на
Decade of Denial, публикувана наскоро от Lexington Books.
Статията е
публикувана в American Outlook Magazine |
