10-08-2006

Още за "Времето на убийците"   Купете книгата онлайн

“Каква е информацията според вашето посолство, която доказва, че Антонов е невинен?”

“Има много доказателства – нашата външна политика на мир и сътрудничество с всички страни, включително с Италия и Ватикана…”

“Да, да, но каква е точно информацията, оневиняваща Антонов?”

“Има много данни за това. Според пресата той е бил на площад “Свети Петър в деня, когато папата беше прострелян. Но ние знаем, че е бил в офиса си. Това беше потвърдено от колегите на Антонов. Те са българи, някои са италианци от български произход…освен това Агджа и Антонов говорят различни езици. Единият е турчин, другият е българин. Агджа не говори италиански и дори ако е бил в България петдесет дни, изключено е да е научил нашия език за толкова кратко време. Антонов не говори турски…въпреки, че говори много добре английски…”

“Къде са били Тодор Айвазов и Желю Василев в деня на покушението?”

“Не водим дневник…посолството работи от осем и половина сутринта до един часа, и от три и половина до седем. Информирани сме за всичко, което прави персоналът ни. Всеки, който отсъства, включително и шофьорите, трябва лично да ми докладва. Можем да докажем, че Айвазов е бил в посолството на 13 май”.

“Защо Тодор Айвазов замина от Рим?”

“Отиде в София, за да работи по бюджета ни”.

“Ще се върне ли?”

“Трябва да се върне!”

“Сигурен ли сте?”

Мълчание.

Българският генерален консул в Рим Стефан Генев отговаряше на тази набързо свикана пресконференция в неделя, 5 декември 1981. Това беше първата официална реакция на българското правителство след ареста на Антонов десет дни по-рано. Консулът импровизираше в отговорите си, и направи няколко грешки, които вероятно са разгневили началниците му.

Преди всичко Тодор Айвазов не е бил в посолството си в Рим на 13 май 1981, освен, колкото и да е странно, между три и пет следобед, когато би трябвало да е с Агджа на площада “Свети Петър”. Това самият Айвазов каза на Мартела, когато най-после се срещнаха в София през лятото на 1983 Тогава той вече имаше блестящо алиби, минута по минута, за онзи знаменателен ден. Проверката му сигурно би отнела седмици на Мартела. Нека да припомня, че Айвазов се измъкна от Италия само 24 часа след като съдията отправи запитване до италианския външен министър дали българинът има дипломатически имунитет.

Но това бе дребна грешка на консула в сравнение другия му гаф за добрия английски на Сергей Антонов. От 22 февруари вече беше строго забранено да се казва, че Антонов знае английски. Причината бе, че Агджа говореше този език. В София представителят на правителството Боян Трайков уреди това завинаги :“Агджа твърди, че разговарял с Антонов на английски. Но Антонов не знае и не говори английски” – заяви твърдо Трайков със списък от десет страници в ръка, озаглавен “Лъжите на Агджа”.

Това беше първото представяне на неоспоримите факти, доказващи според българските власти невинността на Антонов, който от три месеца беше в затвора. Дотогава те се ограничаваха само с твърдения, че е невинен. На въпроса защо е толкова сигурен в това, Трайков отговори: “Поради простата причина, че в България няма организация или лица, които биха заповядали на Антонов да убие папата”.

Трайков многократно твърдеше, че нищо повече не може да се каже, тъй като на световните медии не е представена официална информация. Това бе наполовина вярно – световните медии нямаха официална информация, но българските власти имаха.

Съгласно италианските закони Антонов не можеше да бъде подведен под отговорност, докато Мартела не препоръча това, след като завърши следствието. Но адвокатите на Антонов винаги присъстваха по време на разпитите му за причините, поради които беше арестуван. Двамата италиански адвокати, които бяха наети от българския посланик и му докладваха лично, следователно имаха много информация. Знаеха какво пита съдията, както и какво отговаря Антонов. Всеки ден получаваха писмени обобщения от разпитите. Разполагаха и с три аргументирани съдебни решения (едното от 120 страници), които отхвърляха молбите им за незабавно освобождаване на Антонов.

Италиански разследващ съдия трябва да има неоспорими улики, за да оправдае ареста и лишаването от свобода на заподозрян, докато реши, че има достатъчно доказателства за или против съдебен процес. Доказателствата трябва да са достатъчни, за да бъдат убедени преките началници на съдиите от отдел „Разследвания”, или Съдът на Асизи, Апелативният съд, държавният обвинител, и при поискване – Трибуналът на свободата, специален тричленен съд, който взима бързи решения за арест.

Всички тези съдебни органи подкрепиха решението на съдията Мартела да издаде заповед за арест на Антонов. Трибуналът на свободата заяви, че “доказателствата, събрани от магистратурата, са абсолютно убедителни”. Копия от тези документи бяха незабавно изпратени на адвокатите на Антонов, но за съжаление на никой друг.

С времето Консоло и Ларуса станаха любимци на журналистите, защото им даваха избрана информация. Консоло казваше, че от уважение към тайната на следствието не може да дава пълна информация, а само непълна. Веднъж радостно заяви, че “ако има някой, на когото можете да имате доверие, това съм аз”.

Всъщност българските власти изобщо не искаха да говорят за следствието. Дадоха на италианския посланик в София да разбере това още през първата седмица. Случаят с Антонов “предизвика най-тежката криза в отношенията на двете страни от войната”, каза заместник-министъра на външните работи Любен Гоцев. Случаят беше твърде сериозен, за да бъде оставен на съда, и трябвало “да се премести от юридическата плоскост към политическата”, както беше информиран посланикът от Гоцев. Искаше да каже, че проблемът трябва да се реши по дипломатически канали.

Посланикът отговорил, че това е немислимо в страна с независима съдебна система. Без да се интересува от това, Гоцев пояснил намеренията на властите.

Българските власти държаха двама заложници точно за такъв случай. Казваха се Паоло Фарсети и Габриела Тревизин. Арестували ги на път за Турция, след ваканция на Черно море, по грубо скалъпени обвинения в шпионаж. Гоцев дал на посланика да разбере, че българските власти предлагат размяна.

Италианците били арестувани на 25 август 1982. Италианският посланик бил уведомен за това на 12 септември. Новината за задържането им за “шпионаж” беше огласена публично на 27 ноември 1982. Тези дати подсказват как и защо българските власти са се застраховали.

Към 25 август 1982 българите са знаели, че Агджа е започнал да говори – първи съобщи “Милиет”, после Омер Багджи беше арестуван, моята статия беше публикувана. На 12 септември 1982 те съобщиха:“Няма да е изненада, ако един хубав ден Агджа “признае”, че български агенти са го изпратили в Рим.” На 27 ноември 1982, четиридесет и осем часа след ареста на Антонов, италианският посланик беше уведомен, че страната му ще бъде изнудвана.

Последва голямата пресконференция на 17 декември 1982 в Парк-хотел „Москва” в София. Дотогава единствената точка за българските власти беше едно снимано лице сред тълпата на площада “Свети Петър” – на Антонов. Фотографията обиколи света, но това не беше Антонов. Кой обаче го твърдеше – един редактор, който иска да си продава списанието?

Боян Трайков ръководеше пресконференцията. Представи се като говорител на българското правителство и член на ЦК на БКП, и заяви, че участва в пресконференцията в това си двойно качество. Тодор Айвазов, майор Желю Василев и съпругата на Антонов – Росица, също бяха на пресконференцията. По средата на събитието се появи и Бекир Челенк. Измъкнаха го театрално иззад едно перде. Но след четири часа упражнения на много езици, журналистите останаха с празни ръце.

Все пак българските власти отбелязаха точка, когато някой запита дали Айвазов е в известната снимка на Лоуъл Нютън – човекът, сниман в гръб и в полупрофил. Агджа заявил, че това е Айвазов, а от пръв поглед беше ясно, че не е. Несъмнено Агджа беше излъгал. По-късно признал лъжата си на Мартела. Бягащият човек бил близък турски приятел и не искал да го предаде.Оказа се, че това е истина. Бягащият бил “човекът на Челенк”, Орал Челик.

Трайков откри пресконференцията с дълго предисловие за “антибългарската кампания, предварително разработена и планирана, а сега направлявана и ръководена…може да запитате от кого? Не може да сте пропуснали. Кампанията започна преди три месеца със статия в „Рийдърс дайджест”…

Думата беше дадена на участниците, и четиримата главни герои единодушно отрекоха, че познават Агджа. Тримата българи отрекоха, че познават Бекир Челенк. Той отрече, че ги познава. Айвазов и майор Василев отрекоха каквото и да било участие в това отвратително престъпление. “Приличам ли ви на шпионин?” – запита весело Айвазов, който има невинни сини очи. Никой не спомена за алиби на 13 май 1981, може би защото никой не попита за това.

Майор Василев беше сигурен, че “всички мои сънародници решително осъждат това престъпление”. Никога не е посещавал Айвазов или Антонов в къщи. Ако Агджа твърди, че знае телефонния номер на Антонов, сигурно го е взел от указателя за Рим. (Номерът на Антонов го няма в указателя).

Росица Антонова каза, че копнее да иде в затвора при съпруга си, ако получи италианска виза. Когато научи, че визата я чака в консулството в София, тя се смути. (Никога не отиде на свиждане със съпруга си в затвора). В отговор на въпроса за брадата каза, че от 13 години познава Сергей, но никога не го е виждала с брада. И добави :“Изумена съм от този въпрос”.

Айвазов заяви, че не може да разбере как Агджа е описал апартамента му в Рим, освен ако някой не го е информирал за това: “Когато бях в Италия, забелязах, че непознати са влизали в жилището ми в мое отсъствие. Докладвах на посланика..”

И тримата българи потвърдиха, че с радост ще се върнат в Италия, за да бъдат разпитани, ако им гарантират безпрепятствено завръщане. Какви гаранции искаха? Това зависи от “компетентните български власти” – отговори Айвазов. Да, но какви точно гаранции искат? “Нека италианският съд да поиска да ги разпита, тогава ще знаем как да реагираме” – каза Трайков.

Водещият се възмути, когато беше запитан за предложението за размяна на Антонов с двамата италиански затворници. “Никога не бих допуснал, че италианският посланик би съобщил неистина за разговора си с представител на нашето външно министерство. Искам да ви уверя, че никога, по никаква причина, при никакви обстоятелства, пряко или непряко, България не би предложила размяна на човек, за когото знаем, че е невинен, с двама италианци, заловени ди извършват тежко престъпление срещу сигурността на Народна република България”.

(”Тежкото престъпление”, за което Паоло Фарсети и Габриел Тревизин бяха осъдени съответно на десет и три години затвор през февруари 1982, беше фотографиране на изоставен и неупотребяван български танк. Предложението на българските власти за размяна беше потвърдено писмено от две телеграми на италианското външно министерство до братята на Фарсети. В тях им съобщаваха, че българското правителство е “повдигнало въпроса за размяна”. На 20 декември 1982 външният министър Емилио Коломбо отхвърли всякаква връзка между двата случая, като “неприемлива”).

Въпросите за Бекир Челенк докараха до още по-голяма възбуда Трайков.

Челенк е издирван от Интерпол, когато пристигнал в София на 24 октомври 1982. От Виена долетял с чартърен самолет, което говори, че е бързал. От централата на Интерпол в Париж издали заповед за арест на Челенк в началото на септември 1982, въз основа на информацията от Турция за контрабанда и измами. А Челенк е турски гражданин, въпреки че валидността на паспорта му изтекла през 1980. Турските власти не успели да убедят българските да го екстрадират в Турция.

На 26 октомври 1982 Мартела издаде заповед за арест на Челенк за “съучастие с други лица в подготовката на опит за убийство на папа Йоан Павел II ”, и за “осигуряване на пари и помощ на Мехмед Али Агджа”.

Трета заповед за арест на този човек беше подписана от съдията Карло Палермо веднага след пресконференцията на 22 декември 1982 Челенк беше обвинен в “организиране на международен трафик на оръжие и наркотици”. В заповедта беше описан като “гражданин на София, България”.

Челенк си живееше много добре в хотел “ Витоша”. Без да го арестуват, българските власти го бяха поставили “под контрол” на 9 декември 1982, каквото и да значи това. Единственото ограничение беше, че може би никога няма да му позволят да напусне страната.

В отговор на въпрос за престъпното минало, луксозен живот и евентуални връзки на Челенк с ДС, Трайков отвърна: “Ако имахме някакви подозрения, съобщения, информация за незаконна дейност на Челенк, нямаше да го поставим под контрол. Щяхме да го арестуваме и да започнем разследване. Самият факт, че сме го поставили под контрол значи, че нямаме такава информация. А за това кой е работодателят на Челенк, ние българите имаме израз – само Бог знае”.

Бекир Челенк изпълни останалите номера от програмата. Представи се за пътешественик, честен бизнесмен и търговец на плодове и зеленчуци. Понастоящем изнасял минерална вода от България. Имал офиси в Лондон и Мюнхен и пътувал без никакви проблеми от страна на полицията до Франкфурт, Милано, Майорка. Това беше абсолютно вярно. Всъщност западногерманската полиция наскоро му издаде разрешение за престой в страната. Челенк не разбирал за какво е целият този шум.

Въпреки всичко Челенк даде известен принос към разследването на Мартела. Трудно, но си спомни, че веднъж обядвал с човек на име Муса Сердар Челеби във Франкфурт. Показа си паспорта, принуден от желанието на повечето от присъстващите. Прочете какво пише на първите страници и трябваше да признае, че е бил в София от 5 юли до 11 юли 1980, в хотел “Витоша”. Според Агджа там са се запознали.

Бяха изминали три седмици от ареста на Антонов, без да има новини. Решението на съдията Мартела за ареста беше одобрено от непосредствения му началник, Ернесто Кудило, от отдел “Разследвания” на Римския съд, от държавният обвинител, и от Трибунала на свободата.

Трябваше да се избере страна – да се вярва на италианския съд, или на българските комунистически власти. Тогава западните ръководители ясно показаха, че взимат страната на България.

В деня на пресконференцията в София кореспондентът на „Ню Йорк таймс” Хенри Кам написа статия от Йерусалим, в която се казваше: “Израелското и западногерманското разузнаване, занимаващи се международния тероризъм, са скептични към обвиненията за българската връзка в атентата срещу папа Йоан Павел II миналата година. Западногерманските и израелските служби, които поддържат тесни връзки с италианските си колеги, не считат, че те са най-добрите в професията. Говорят за вътрешни борби и съперничество при италианските си колеги, подозират, че явна дезинформация е причина разследващият магистрат Иларио Мартела да издаде заповед за арест на служител на българските авиолинии в Рим миналия месец. Българинът беше обвинен в пряко съучастие в опита за убийство на папата. Поради липса на доказателства западноевропейски и израелски анализатори и представители на службите търсят източника и целта на обвиненията срещу българите – така наречената „българска следа”. Причината за този скептицизъм е „дезинформация” – думата, която се използва в разузнавателната общност за подхвърляне на фалшиви данни, за да бъде дискредитиран опонента”

На 2 януари 1983 последва опровержение на статията от израелски военен представител. Но впечатлението за подхвърляне на фалшива информация вече беше създадено.

Подтекстът на материала беше ясен – ако “дезинформация” е била подхвърлена, за да бъде “дискредитиран опонента”, то само западна тайна служба можеше да злепостави СССР. В началото на статията се споменават западногермански и израелски източници, но после източникът става “западноевропейски”. След като тези сигурни източници са предмет на статия от журналист-ветеран в най-влиятелния западен вестник, изглежда, че хората зад тях са съгласни с българите и руснаците. Измамата на века би трябвало да е извършена от италианските тайни служби и ЦРУ.

Това мнение беше подкрепено след месец от неназован представител на ЦРУ, от неидентифицирани представители на Държавния департамент и Националния съвет по сигурност, от директора на ЦРУ, от външнополитическия съветник на президента на САЩ, от неидентифициран британски говорител на външното министерство, и от официални представители в Бон. Последва показна хармония между Изтока и Запада, каквато светът не беше виждал през десетилетието на разведряване.

Докато западните представители продължаваха да твърдят, че не е възможно произходът на заговора да е на Изток, българите и руснаците говореха за дезинформацията, която е била подхвърлена. Но скоро подходът им се промени – решиха да покажат как точно в ЦРУ са скалъпили обвиненията срещу тях.