Тези дни ливанският министър-председател с нежното име Фуад Синьора се разплака пред външните министри на арабските страни. Защо плака той? От слаби нерви, лицемерие или жал за жертвите на войната? Ако отчетем факта, че тази среща на външните министри беше всъщност погребалната конференция на ливанската независимост, той най-вероятно плачеше заради фактическата гибел на независим Ливан. Тази смърт не е внезапна. Просто драматичните процеси от последния месец я направиха забележима за медиите. Гибелта на Ливан продължава от години, подпомагана от пълната незаинтересованост на общественото мнение. Медиите, чиято задача е да създават това мнение, не се интересуват от такива неща. Те се интересуват от  пийпълметрията. За да си осигурят зрители те трябва да покажат нещо драматично по новините. Най-добра работа върши детска ръчичка, подаваща се от развалините. Понеже редакторите обикновено режат такива сцени, тя се замества с детска играчка на същия фон. Плюс ридаеща арабска майка.

А най-добре  ридаещ арабски министър-председател. Синьора знае това. Сега медиите могат да отразят ставащото. Но само докато ридае. После си имат друга работа.

Днес в Близкия Изток има две жертви на външна агресия – Израел и Ливан. И два агресора – Иран и Сирия. Израел има достатъчно сили да се защити сам. Ливан няма такива. Той е играчка едновременно в ръцете на мощните си съседи и на собствената си вътрешна нееднородност. И се използува като плацдарм и маша за действия срещу другата жертва – Израел, от двата агресора, които не смеят да направят това от своя територия.

Как става това ще разберем най-добре, ако прочетем какво пишат по въпроса самите ливански журналисти. И така:

Абдикацията на ливанските водачи

Михаел Бехе, Бейрут

(The New Republic online, 8 aug. 2006, Metul News agency (с някои съкращения)

Днес политиците, журналистите и интелектуалците в Ливан преживяват най-големия шок в своя живот. Те, разбира се, знаеха, че Хизбула е създала в нашата страна независима държава в държавата, държава с всички министерства и паралелни структури на властта, дублиращи ливанските държавни структури. Това, което не те не знаеха и което се откри чак сега, довеждайки ги до състояние на вцепененост от изумление и ужас е степента на пораженията върху ливанската държава от тази фагоцитоза.

Фактически нашата страна е станала филиал на Иран, а нашите т.н. политически партии служат за политически и военен параван на Техеранските ислямисти. Ние изведнъж открихме, че Иран е вкарал на наша територия 12 000 ракети от всякакъв вид, че те търпеливо и систематично са организирали тук, с помощта на Сирия, алтернативна сила, която постепенно, една след друга, е завзела всички стаи в нашия Ливански Дом.

Ние знаехме, че Иран, посредством Хизбула, стои в нашия юг истинска “линия Мажино”, но само картината на боевете ни разкри мащабите на това строителство. Това ни накара да разберем изведнъж няколко неща: че ние вече не сме собственици на съдбата си, че нямаме никакви средства, за да обърнем страната в друга посока, а тези, които превърнаха страната ни в преден пост на ислямската си доктрина нямат никакво желание да се откажат доброволно от своя контрол над нас.

Освен това, нерешителността, страхът, разногласията и безотговорното поведение на нашите водачи са такива, че те не направиха никакво усилие за да покажат своите способности.

Нашата армия беше преустроена от сирийците така, че да не е в състояние да изпълнява функциите си по защита на страната. В резултат тя не може да противостои на милициите на Хизбула. Даже е опасно да се призове да свърши това, за да не се разруши взривоопасното равновесие между всичките й бригади. По-безопасно е да бъде затворена в казармите си. Това е сила, която все още е дотолкова лоялна на своите бивши задгранични собственици, че не е под наш контрол. Дотолкова, че тя сътрудничеше с иранците, като им предаде нашите брегови радарни станции, за да разположат ракетите си и почти потопи един израелски кораб край Бейрут.

Колкото до не подчинените на Хизбула елементи в правителството, те не са наясно с наличието на ракети “земя-вода” на наша територия. Това доведе до напълно оправданото разрушаване на всички наши радарни станции от еврейската армия. И пак леко се отървахме.

Сега е лесно да играем ролята на жертви. Ние добре умеем да предизвикваме съжаление и да твърдим, че не носим отговорност за всички ужаси, ставащи на наша земя. Но това са глупости! Съветът по безопасност към ООН гласува резолюция 1559 – която изискваше НАШЕТО правителство да разположи НАШАТА войска на НАШАТА суверенна територия покрай НАШАТА граница с Израел и НАШАТА армия да разоръжи всички милиции на НАШАТА земя – на 2 септември 2004.

Имахме две години да осъществим тази резолюция, което щеше да гарантира нашето мирно бъдеще, но ние не направихме абсолютно нищо. Нашето най-голямо престъпление – но не единственото! – не е в това, че не успяхме да го направим, а в това, че не се и опитахме. И вината за това лежи върху нашите политици.

От самото начало на сирийската окупация нашето правителство позволяваше внос на оръжие с кораби и камиони, без даже да погледне какво се внася. Те обричаха всички шансове за възраждане на страната.

Всички, които носят отговорност за страната са виновни за сегашната катастрофа. С изключение на  тези мои колеги, журналисти и редактори, които вече не са живи, които бяха убити от сирийските бандити, защото бяха по-малко страхливи от тези, които останаха живи.

Когато говоря за катастрофа нямам предвид действията предприети от Израел в отговор на агресията против неговите граждани и неговата армия, агресия, която беше сторена от наша територия и за предотвратяването на която ние не направихме абсолютно нищо и за това носим отговорност. Всеки опит да се избавим от тази отговорност – някои от нас нямат и понятие от международно право, за да разберат това! - означава, че Ливан като държава е прекратил своето съществуване.

Лицемерието продължава: даже някои редактори приравняват зверствата на Хизбула с ответните действия на Израел. Позор! Безгръбначност! А кои сме ние в тази приказка? Бедни и нещастни жертви на чужди амбиции ли?

Политиците или поддържат тази безумна идея, или мълчат. Тези, които чакаме да заговорят, за да спасят нашата репутация, мълчат като останалите.  Ливан е жертва? Каква глупост!

Когато Израел нападна, Ливан вече не съществуваше. Той беше само холограма. Невинните жители на Бейрут, такива като мен, нямаха достъп до някои райони на собствената си столица. Но не само ние – нашата полиция, нашата армия и нашите съдии също нямаха достъп там. Сред тези райони е шиитският квартал Гарет Грейк. Пространство, широко километър, столица в столицата, постоянно охранявана от шиитска армия, със своите институции, училища, съдилища, радио, ТВ и – главно – със свое правителство. Правителство, което само прие решение - без куклите в ливанското правителство, в което Хизбула също има свои министри - да нападне съседна държава, с която нямаме разногласия, и по този начин да вкара НАС в кървав конфликт. И ако нападението над суверенна държава, убийството на осем негови войници и отвличането на още двама, заедно с изстрелването на ракети по девет негови града не означава повод за война, то този принцип изисква бързо и сериозно преразглеждане.

Сега почти всички тези страхливи политици, включително шиитски лидери и религиозни деятели, благославят всяка бомба от еврейските Ф-16, която превръща позора за нашия суверенитет, какъвто беше Гарет Грейк, в лунен пейзаж. Нима без израелците бихме получили такъв шанс - който даже не заслужаваме! - за възраждането на нашата страна?

Всяка иранска или сирийска крепост, която Йерусалим разрушава, всеки ислямски  войник, който те унищожават, носят нов живот за Ливан. Отново израелските войници вършат вместо нас нашата работа. Отново, както през 1982, ние наблюдаваме отстрани - страхливо, залегнали и оскърбявайки ги – за героичните им жертви, които ни дават възможност да запазим надеждата. Без тях ние не смеем и да се надяваме да възстановим нашата независимост. Ако след края на войната армията на Ливан отново поеме контрол над територията си, това ще стане само благодарение на ЦАХАЛ (армията на Израел-б.пр.)

Колкото до разрушенията, погледнете картата: частта на Бейрут, която израелците разрушиха е Грейт Гарет – целият - и жилищата на водачите на Хизбула, разположени главно в шиитското предградие Дахайя.

Осен това ЦАХАЛ разруши 9-етажна сграда, в която се намираше командването на Хизбула, в центъра на Бейрут. Това бяха владения на Насрала в нашия град, откъдето той ни управляваше.

Пътища и мостове бяха разрушени: те обслужваха Хизбула. Освен описаното, ЦАХАЛ не разруши нищо и всеки, който говори за “разрушаването на Бейрут” е лъжец, иранец, антисемит или просто не е бил там. Даже къщите през една улица от целите не са закачени, по тях няма и драскотина. Като гледаш резултатите от тази работа, разбираш какво значи “хирургическа атака” и се възхищаващ на точността на летците.

Целият останал Бейрут живее и диша, както по-рано. Всички, които не поддържат терористите, знаят, че няма защо да се боят от израелските самолети.

Като и огромното мнозинство ливанци, аз се моля никой да не сложи край на израелските атаки докато ЦАХАЛ не завърши унищожението на Хизбула. Както и огромното мнозинство ливанци, аз вече съм приготвил в хладилника шампанското за победата на израелците.

Що се отнася до жалката клика начело на моята страна, време им е да разберат, че след войната, когато нашите естествени съюзници ни избавят от тези, които ни пречат да възродим страната си, примирието ще е недостатъчно. За да осигурим бъдещето на Ливан е време да сключим мир с тези, с които няма причини да воюваме. Наистина, само мирът ще осигури мир.