Човек не може да съжителства хармонично с природата – той винаги се стреми да я обуздае, да я опитоми, да я използва. Нещо такова казваше Емилиян Станев. Все пак по света има примери на успешно съжителство. Сещаме се за тях обикновено в десетте дни, през които излизаме от офиса и обръщаме очи към прародителката си, най-вече под формата на черноморска вода и пясък. И на нас ни се ще водата да е прозрачна, а пясъкът – дребен, чист и златист. За съжаление, повечето излизаме по едно и също време и ходим на едни и същи места.

Тръгваме с колата по крайбрежието да търсим природа. „Няма да ходим на север от Бургас, знаете и какво е положението край Иракли – категоричен е Румен. – Ще ви водя на див плаж с пясъчни лилии и змии.” Щом чуваме за змиите се опъваме – „Не щем”. Но той всъщност е на кормилото и ни води където си иска.

Оказва се, че мястото е Силистар.

Корабче за разходка разнообразява пейзажа

„Ами аз съм го виждала по сайтовете – сеща се Дона. – Това е резерват. Освен лилии, има и птици – май скален орел. Направи ми впечатление, защото не бях чувала за орли по плажа.” Румен вече натиска газта надолу от Бургас и сам се пали: „Със сигурност е най-чистият плаж по цялото Черноморие. Последният преди границата с Турция, преди Резово. Там хора няма.” И аз съм разглеждала черноморските кътчета на служебния си компютър и затова се намесвам: „Да ви кажа, Силистар не е резерват, а защитена местност. Каквато всъщност е и Иракли. Разликата е, че те са отредени за хармонично съжителство между човека и природата. И нищо чудно вече да са изпраскали някой десететажен блок.”

Редки птици, поне в този сезон, по скалите на Силистар не се забелязват,  ...обаче се въдят русалки

Даньо, най-скептикът измежду нас, обглежда разнебитените, някога многолюдни къмпинги с редки прашлясали дървета край още по-редките палатки. „Тук някога, по социалистическо време, съм бил гъз до гъз, палатка до палатка, с цигуларя Минчо Минчев – посочва някъде след входа на Каваците. – Тогава истинската интелигенция предпочиташе свободата.” Той настоява да се отбием по пътчето край Нестинарка, за да видел какво е дереджето. Преди две-три години, докато лежал на единия край на плажа, на другия, откъм квартал „Василико” на Царево, багерът ровел за пясък. „Нищо му няма на плажа – казва Румен – там си е. Миналата година бях на него.” Но и той се ококорва пред огромния комплекс, заел мястото на трънясалите дюни. „Ей, не си играят тези хора – строят бързо. Още по-чудното е, че очевидно хотелът е пълен.” По басейни и заведения отпред щъкат хора. Скандинавци, доколкото долавяме. На изравнения бряг са опнали редици чадърите и шезлонгите. Но пясъкът вече не е същият. „На този плаж чакъл никога не е имало – мрачно се произнася Даньо и се връцва към колата. „Е, след стотина години морето ще го оправи, гледай си работата”, оптимист е Румен. И додава: „Ако ти беше в комплекса, може би щеше да ти хареса.” „Ако е за климатик, имам си в офиса”, продължава нашият мрънкач.

А пясъчните лилии още цъвтят

Бързаме към Силистар. Отминаваме Синеморец, на който сме се възхищавали преди да се появи мастодонтът в северния край на плажа.

Табелите може би са обновявани, защото изобщо не се лутаме. Отбивката е обозначена отдалеч. Две коли са спрели на уширението край пътя, а една се нанизва директно след нас. Друсаме се по прашлясалото пътче. Храстите и тревата от двете страни са покрити със сантиметър прах – сигурен белег, че не сме първопроходци. Х-о-о-п, още по-сигурен – два лева за паркинг. „Какво-о-о? – протестира Даньо. – Че аз в стария град на Созопол като се плащаше не съм давал пари, тука за какво да давам?” Но не върви нито да се туткаш много – зад нас напират – нито да се разправяш с яките мъжаги. Плащаме и си намираме място в проредената горичка.

Най-отпред е фургонът скара-бира. „Че как ги правят тези кебапчета, като няма вода, бе? Мият ли си ръцете?” – пита Дона. За момчетата, които най-малко от всичко приличат на готвачи, това едва ли е проблем. По-важното е, че има ток – явно от генератор, скрит в гората. Т.е. бирата е студена. На дълга маса седи компания и всички вкупом наблюдаваме „Мерцедеса” на възрастен германец, който боксува в пясъка. В един момент десетина души се затичват да му помогнат и го избутват от образувалите се под гумите ровчета. Германецът излиза от колата, благодари на всички, а на масата оставя петдесетарка. Компанията я приема с широки усмивки. Старчокът сяда зад волана и луксозното возило пак забоксува... „Какъв див плаж, бе, щом чужденците го знаят...”

Поемаме след Даньо към брега и като минаваме рекичката, пред очите ни се възправят безкрайни редици от чадъри, които се губят в далечината. Морето от голи човешки тела се е разляло и отвъд тях, обградило ги е със собствените разнокалибрени чадърчета и сенници, чак до тръните край гората и до скалите. А иначе истинското море си е  чудесно – плитко, равно, меко, топло, чисто... Е, при толкова народ без тоалетни, може някой биологичен отпадък да се е разтворил, но какво е едно детско ако, сравнено с градска канализация. Корабче за разходка разнообразява пейзажа.

Естествено, при тази човешка гмеж скалният орел, черният щъркел и гълъбът-хралупар не се виждат никакви, но пясъчните лилии са си там. Просто около тях пясъкът е доста бодлив и малко са отдалечени от водата.

На връщане забелязваме, че част от гората е оградена, а между дърветата се мяркат две палатки. „Сигурно има къмпинг, но ей, Богу, не бих се наврял в този прашуляк” – вече и Румен не е такъв ентусиаст.

Когато отново съм в офиса, гуглирам „Силистар”. Между другото, попадам и на интервю с кмета на тамошната община Царево, който по повод протеста на еколозите за Иракли, пита възмутено: „Туризъм на палатки ли ще правим?” Защо не, защо не, г-н кмете? Стига да знаете как се прави.

© Снимки: Авнолката