|
|
|
Миналото лято умря кучето ни,
старо престаряло. Верният доберман Мартин беше на 15 години
– дълголетник по доберманските мерки. Мартин беше
забележително куче, което съвестно ни пазеше през дългите
години на перестроечния разпад, на тоталния бандитизъм в
годините на първоначалното натрупване на капитала, на
днешния упадък на свободата, когато отново стана несигурно.
|
 |
С него бяхме като с група
телохранители: обожаваше своите, усещаше моментално хората с
лоши намерения и ги прогонваше безкомпромисно, а да хапе –
никого не хапеше. Пред Мартин се карахме, не винаги красиво се
сдобрявахме, събирахме се, разделяхме се…
Но въпреки всичко той ни обичаше
отчаяно, до припадък, случваше се и това, да припада. Мартин не
ни служеше само в последните четиридесет и пет минути на своя
живот – когато легна и изпадна в несвяст. Сега ние му служехме,
държахме ръцете си на сърцето му, докато то спря да бие.
Минаха шест мъчителни месеца – животът
без
куче се оказа живот без постоянно действаща капсула любов,
имплантирана под кожата…
И веднъж децата попаднаха на
забележително предложение в интернет. От една страна, не прилича
на Мартин – за нас това беше принципно изискване. От друга, не е
дългокосмест, също важно, така бяхме свикнали. От трета,
дружелюбен, според събраната информация. Бебе блъдхаунд. Сигурно
знаете, това е басет с високи крака, вечно тъжни очи и дълги
уши.
Отиваме при
жената, която ги развъжда. Тя не спира да повтаря:
“Просто
чудно кученце. Най-доброто в котилото.” “Най-добрият” не спира
да пишка – щом ни погледне и веднага пишка. Но - същинско море
от любов, моли ни “вземете ме”. Това реши всичко, така
прочувствено молеше.
-
На четири месеца е. Още
има право да пишка – повтаряше стопанката.
У дома го
кръстихме Ван Гог вместо глупавото Хагард, което му бяха
лепнали. И заживяхме. Много бързо стана ясно, че Ван Гог не
просто “пишка през цялото време”, а че е машина за уриниране. И
странна работа, щом види мъж и ето ти локвичка. Е, добре, мъже у
дома (освен собствените) престанахме да каним, надявайки се, че
скоро ще мине. А да повишим глас с половин тон (не, не да
викаме, Боже опази, а съвсем лекичко) и дума не можеше да става,
веднага потичаше река. И щом направи локва, започва да бяга
ужасен, да се крие и което е по-ужасно, да се опитва да я
изближе, само и само да не я забележим. Разходка? Разбра се, че
Ван Гог ненавижда улицата, там всичко му беше противно,
най-радостният момент от разходката беше, когато влизахме
обратно във входа, в асансьора, в апартамента. Опашката се
вирваше радостно, едва когато се прибирахме вкъщи. Нашият дом
явно ставаше неговата крепост, която не искаше никога да
напуска.
Във ветеринарната
клиника първо ни съобщиха, че въобще не е на четири месеца, а
точно на пет и ни препоръчаха да се замислим защо са занижили
възрастта му.
-
А защо?
-
За да го вземете. По-големите не искат да ги
взимат, някой вече ги е научил на нещо и няма гаранция, че на
добро.
И така се оказа.
Ветеринарите намериха също и пясък във Вангоговия пикочен мехур.
Търсенето на пясъка струваше повече от дванайсет хиляди рубли.
Плюс антибиотици за още две хиляди. Защото имаше възпалителен
процес. Лекарят заяви, че в толкова млада възраст (от пясък и
камъни страдат възрастните хора и животни) това е резултат от
жестоката икономия на храна, която често правят развъждащите
кучета с търговска цел. Точно когато подрастващото кученце
трябва да се храни добре, му дават каквото попадне, нарушават му
обмяната на веществата, но важното е да го пробутат като
баламосат бъдещите стопани и… всичко хубаво. Демонстрират любов,
повтаряше лекарят, а всъщност са врагове на породата, развалят
кучето завинаги…
За-ви-на-ги… Това
беше намек номер едно. По това време стана ясно, че Ван Гог
направо се е хванал за нас като удавник за сламка. Той все
повече се страхуваше от всеки, който идваше вкъщи. И ужасът от
чуждите хора растеше едновременно с него – израстваше все
по-едър, а поривът да се скрие зад нас, своите, ставаше
маниакален.
Представете си
сцената: на улицата някой върви срещу нас, а той – зад гърба ми.
Едро куче с мощни лапи. Не лае, не вие – просто гледа непознатия
с такъв ужас, че и теб те хваща ужас.
Разбрахме:
страхува се, че ще го вземат. Взимали са го мъже. И са му
станали врагове. За-ви-на-ги. Отново.
И така, картината
се прояснява: случили сме на куче със сериозни психически
проблеми. Може ли да е по-лошо? Не той да ни е закрилник, а ние
на него?
Звъня на бившата
му стопанка: какво е миналото на кучето? Не звъня, за да
изказвам претенции – искам да знам, за да помогна и на кучето, и
на себе си. И жената се предава: преди нас кучето два пъти е
връщано и какво е ставало там, където са го взимали, тя не може
да отговаря за това. Но там са го били. И са го били мъже.
Заплашвали са го. А след това са го изхвърляли.
Ясно, трябва
да намерим зоопсихолози и възпитатели, които работят не с групи,
а индивидуално. Зоопсихолозите на пазара се оказаха на цена 50
долара за посещение. И това бяха най-евтините зоопсихолози. За
50 долара получавахме съвет от сорта на: сред природата,
на почивка,
да сменим жилището, обстановката,
града, страната… Но на едно посещение не даваха всички съвети.
За всеки съвет – по 50.
Уф! Мисията
беше материално неизпълнима.
Напълно.
Обърнахме се
към персоналните възпитатели. Катя
(цена
500 рубли на час) от фирма “Умен приятел” ли беше, “Добър
приятел” ли, ни заяви, че работи само с “кучета на елита” (не с
елитни кучета, а с кучета на богати хора) и целият й ден е
ангажиран. Все пак намери време. Беше седем сутринта, Катя
дойде, но още почти спеше, пъхна ръце в джобовете и започна да
ми нарежда: “иди там, направи това”. Нищо елитно – същото, което
пише в най-елементарните книжки за възпитание на кучета…
Петнайсет минути
преди края на часа Катя, въпреки своя антиглобалистки вид –
черна фланела, четирисезонни кубинки, пиратска кърпа, съвсем
глобалистки си поиска петстотинте рубли и се нацупи презрително
на забележката, че не би било лошо да се позанимава с кучето още
15 минути, да покаже методи, начини и така нататък. Повече не се
видяхме. Пък и защо.
Втората и третата
индивидуални възпитателки бяха съвсем като първата по качество
на обучението, макар таксата им да беше по-висока – 700 и 900
рубли за същия орязан час.
Нямаше смисъл
по-натам да си хвърляме парите на вятъра, още повече, че
Вангоговият пикочен мехур продължаваше да изисква хиляди рубли.
И животът потече като преди. Ван Гог панически се страхуваше от
всичко, а аз го бранех от всичко. От мъже, от непознати
предмети, от скърцането на гаражната врата в двора, от спирачки
и пак от мъжете, с които се разминавахме…
С порастването
проблемите се увеличаваха. За да отидем на кучешката площадка,
трябваше да преминем през улица с натоварено движение по
пешеходна пътека без светофар. Тоест да притичваме пред колите,
които нямат навика да намаляват на зебрите. Наближавайки
пешеходната пътека, Ван Гог се запираше с четирите си лапи и аз
или го носех, или го влачех като шейна – 40-50 килограма
съпротивляващо се живо тегло – между колите. Една такава
разходка натам и обратно и високото кръвно ми беше сигурно. Но
едно куче с нарушена обмяна, с пясък, с проблеми в
социализацията просто трябва да бъде в общество на себеподобни!
Започнах да качвам
Ван Гог в моята Лада “десятка”, за да го прекарам през улицата.
На площадката плахо тича с другите кучета без много да играе с
тях, но все пак понякога. Поне се движи, души, свиква. Впрочем
основното му занимание е да стои до оградата и с копнеж да гледа
нашата “десятка”. И щом само отворя вратата, Ван Гог пъргаво
скача на задната седалка. Оказа се, че обожава да се вози или
просто да си седи в колата. Малкото затворено пространство, в
което е отделен от целия свят и са само той и неговата стопанка,
е най-уютната Вангогова територия на света. Тутакси се
успокоява, с удоволствие разглежда света през прозорците,
погледът му става умиротворен, опира уши в задното стъкло и така
може да заспи – всички страхове са зад него. От колата изкача и
право във входа, бегом до асансьора, по-скоро в апартамента и…
Вече всичко е наред: моят дом е моята крепост.
Кръвното ми засега
се нормализира. Но какво да правим оттук нататък?
Ветеринарите вече
съветват без намеци: приспете го. Приятелите също: за какво ви е
това мъчение. Нали кучето не е човек… Дай го някъде… Но това е
само интелигентна фигура на речта за същото “приспете го”. Кой
ще се занимава с него, освен тези, които вече са се привързали с
цялата си душа към това дългоухо създание с тъжни очи, което не
е виновно за нищо…
Никой. Съдбата на
болните кучета в големия град е да бъдат приспани, ако стопаните
нямат много сериозни средства за лечението и отглеждането им.
Светът, станал жесток за ощетените хора (инвалидите, сираците,
болните), е станал също толкова жесток и за животните.
Естествено, друго не би могло и да бъде. Когато водиш болно
куче, разбираш колко сме освирепели от миризмата на големите
пари. Не съм вманиачена кучкарка, чийто отбор е толкова голям,
колкото и на вманиачените антикучкари. Вманиачените кучкари се
отличават от останалите хора по това, че обичат кучетата повече
от хората. А все пак обичам хората повече от кучетата.
Но не съм научена
да изоставям. Особено това живо същество, което няма да преживее
още едно връщане – ще загине, ако не съм аз. Та нали то зависи
изцяло от мен, до последния косъм на дългото копринено ухо.
Както зависи от всеки, при когото е попаднало по волята на
съдбата. Толкова многобройната и все по-растяща каста на
захвърлените кучета – братя на Ван Гог – също е създадена от
света на богатите. Те придобиват Ван Гоговците като играчки,
поиграят си, не им харесат, изхвърлят ги и да са благодарни, че
не на улицата, а там откъдето са ги купили. Не са важни нито
парите, нито ценността на живата душа, която напълно се е
отворила за теб.
Знам, че може да
ме репликират: не всички богати са лоши, не всички ветеринари са
кожодери. Естествено. Само че защо глутници изоставени породисти
кучета притичват през улиците?
…Отново е вечер.
Отключвам вратата и… Ван Гог лети срещу мен отвсякъде и винаги.
Колкото и да го боли корема, колкото и дълбоко да е заспал,
каквото и да е ял… Извор на любовно перпетуум-мобиле. Всички ще
те изоставят, всички ще ти се разсърдят – кучето няма да спре да
те обича.
И аз го взимам, и
го качвам в колата, и го прекарвам през улицата, и подскачам
край него, за да поиграе с другите кучета на площадката, и му
показвам как трябва да си играе с тях, и се катеря заедно с него
на полосата с препятствията, за да пребори страха, и го водя при
непознатите мъже, взимам ръцете им, галя с тях Вангоговите уши и
повтарям, че не са страшни…
Публикацията
подготви Борислав Скочев |
