Министър-председателят Сергей Станишев ще връчи в сряда държавната награда "Св. Паисий Хилендарски". Неин носител за 2006 г. е Богомил Райнов. Това съобщиха от правителствената информационна служба във вторник.“Богомил Райнов е изтъкнат писател, изкуствовед и естет с доказан принос към българската културна идентичност”, се казва в съобщението на правителствената пресслужба.

(из печата в началото на тази седмица)

Четат ли се откъси от творчеството на награждавания писател в този тържествен момент? Бих желал да е така. Тогава можем да се представим как в Гранитната зала на Министерския съвет артист в смокинг, с добре поставен глас, отваря папка и започва:

ЧЪРЧИЛ И СРАВНЕНИЯТА

Запитай даже и едно първолаче

“Кой най-стар подпалвач е?”

Въпроса си още дори несвършил

ще чуеш отговора: “Чърчил!”

Някои рисуват го в Неронова тога.

Други го изписват като булдог.

Първото не струва. А над булдога

второто е присмех твърде жесток.

Нерон в историята подпалвач е,

но той запали само Рим.

Чърчил е друго. Чърчил плаче:

“Дайте света да изгорим!”

А булдогът е ангел нежен пред Чърчил.

Булдогът пред Чърчил е просто разкош!

Не, не можеш старика, от злоба сгърчен

да сравниш с никой от него по-лош. 

Сравни го с хиена, с усойница, с Юда

- с това направо ще го възвисиш.

Чърчил в един случай само ще изгуби:

ако с него самия го сравниш.

Задавена в пяна, устата се гърчи,

злобно сочат към Изток ръцете

и дере се, дере се неистово Чърчил:

“СССР премахнете!”

Разярен като бик пред звездата червена,

и днеска зли речи повтаря,

макар да напуска на живота арената

подагричният впиянчен старец.

И тук вече ти идва ново сравнение,

и навярно то по-добро е:

на Капитала, чакащ ред за погребение

прилича Чърчил копоя.

И когато гледаш тез бузи подути,

жълти уста, очи атрофирани,

мислиш си: вярно, злобен е, лют е,

но все пак е на умиране.

Това е стихотворение от Богомил Райнов. Из цикъла “Стихове на омразата”, писани през 1948-51. От състрадание към читателите го цитираме със съкращения. Ако то изглежда твърде политизирано и лично, мога да предложа нещо по-лирично:

БОСФОРА

Мъглата се вдигна. Параходът изсвири.

Палубата се изпълни с хора.

И от вятър и чайки лениви сподирени

навлязохме бавно в Босфора.

Покрай нас предмети музейни плуват:

на Абдул харема... Румели хисар...

И всеки се пъчи: “Виж колко съм хубав!”

И всеки вика: “Виж колко съм стар!”

Дворци зеленясали, порутени дувари

вили, измили им варта дъждовете,

и като в бурен хълмовете стари

стоят, обрасли в минарета.

Горките чудеса! Съвсем посивели са

като фракът, от беден музикант износван.

И мислиш: на тия прочути прелести

им трябва мъничко баданосване.

И сравняваш минаретата в мрака вечерен

с кулите на някой наш далекопровод,

по които бригадир синеблуз се катери

да прокарва светлината на новия живот.

И усещаш, че тук нищичко няма

от живота истински, хубав и нов.

И изглежда ти жалък тоз окълцан мрамор

пред бетона в града на Димитров.

И това е стихотворение от същия автор.