|
Президентските избори не донесоха много
изненади, ако не броим мистериозното изчезване на т.нар.
“десен човек” сред избирателите. Този човек беше започнал да
се губи още миналата година, но все пак една дузина партии
(включително НДСВ) свидетелстваха като очевидци, че той се е
появил, за да гласува за тях.
Тази година обаче десният човек като цяло не слезе до
урните, а си остана качен на Десния Полюс. Слуховете са, че
и за в бъдеще той ще предпочита живота на Йети пред
активното гражданско участие.
Обяснения на този печален факт бяха бързо намерени.
Фундаментални - не може в една бедна държава да има истински
десни хора; у нас всички по един или друг начин се уповават
на държавата, нещо, което по същество е ляво. Ad hominem*
- хората не харесват десните лидери: те са много арогантни,
а кандидатите, които изваждат са много стари. Конспиративни
- бивши членове на комунистическите тайни служби бяха
инфилтрирани в десницата и успешно я разцепиха. Успокоителни
- във всички държави на Източна Европа партиите, които
изнесоха най-тежката част от реформата загубиха; за тях
остана утешението, че успяха да наложат приоритетите си на
цялото общество.
Проблемът с изчезването на десния човек
в крайна сметка обаче е съвсем друг. Такъв човек просто няма
и никога не е имало: хората са като цяло рационални и
следват разумни аргументи. Това, което съществуваше в
по-добрите му времена беше един политически инструмент,
способен да мобилизира хората. В по-лошите времена остана
неговата карикатурата. Тук ще говорим само за първото,
защото в рамките на българския преход мобилизиращият
инструмент изигра безспорна положителна роля. Неговите
основни черти бяха две: идеята за автономния човек, който
може да се справя с живота си без чужда помощ и опека, и
идеята за моралния индивид, който не прави компромис с добро
и зло в името на кариера или други блага.
През 90-те десницата превърна тези две идеи в свое знаме и
успя да промени живота на българите към по-добро. Първо,
стана ясно, че държавата не може да се грижи за
благоденствието на гражданите - това благоденствие до голяма
степен зависи от самите тях. Тази яснота легитимира и
приватизацията, и другите необходими за съживяването на
стопанството мерки. Второ, стана ясно, макар и не абсолютно
за всички, че налагането на политически идеи чрез насилие е
дълбоко неморално. Каквито и блага да осигурява един режим,
ако той третира нечовешки гражданите си, не може да бъде
оправдан и легитимен.
Българската десница имаше огромната заслуга да наложи тези
две ключови за всяка демокрация разбирания. Левицата, от
своя страна, през по-голямата част на 90-те години не беше
конструктивен партньор в този процес, за което понесе своята
вина - “Виденова зима” стана нарицателно за лошо управление.
Всичко това обаче днес вече, за щастие, е история. И
автономният човек, и моралният човек бяха възприети на
въоръжение от всички основни политически партии към началото
на новото столетие. Разбира се, винаги можем да се съмняваме
в
искреността на “програмното преобръщане” на левицата
и да търсим (съвсем не малкото) белези на незабравеното
старо. Но това, като цяло е губеща стратегия. Още по-важно,
това не е съвсем почтена стратегия в едно свободно общество,
в което другият, различният има право да очаква разбиране,
има право да очаква, че думите му се вземат на сериозно. (В
херменевтиката това се нарича принцип на добронамереността -
the principle of charity.)
Ако всеобщото възприемане на двата идеала на десницата от
90-те е факт, то тогава “десният човек" не описва никаква
група от български граждани, още по-малко пък политически
мобилизирани избиратели. Десни човеци са и всички и никой -
точно както в случая със симпатичния Йети.
И все пак той съществува! Вярващите обаче едва ли ще се
примирят с тези аргументи. Тяхната стратегия е да покажат,
че двете основни тези - автономния и моралния индивид -
могат да бъдат усъвършенствани така, че да станат инструмент
за политическо деление в страната, да оформят ясен
политически “кливидж”, казано на неясния език на
политологията (т.е. разцепление - бел. ред.)Аз не съм
убеден, че това е по принцип възможно след първите
петнадесет години преход, а и направените досега опити са
много незадоволителни. Дори обаче те да се окажат успешни,
повторното създаване на такъв “кливидж” ще е опасно и
контрапродуктивно от гледна точка на либералната демокрация:
то ще се опитва да тласка всяка опозиция на дясното в
територията на екстремизма и нарушаването на основни
конституционни принципи.
Тук ще говорим само за невъзможността.
Една от най-разпространените реинтерпретации на “десния
човек” като особен биологико-политически вид разчита на
неговата безрезервна вяра в намаляването на
преразпределителните функции на държавата. Някои са дори
готови да говорят с цифри: за “левите” хора 40%
преразпределение на националния доход чрез държавата е
нормално, докато “десните” започват от около 30-35%. Веднага
се вижда обаче, че в едно такова разбиране, от благородния
мит за автономния индивид е останала само една карикатура.
Тя вменява ирационалност и на “леви” и на “десни”. Първо, не
е ясно защо “левите” ще са толкова против на намаляването на
държавните функции, ако това не е свързано с някакви
странични негативни резултати. Например, Станишевото
правителство не се посвени да свали корпоративния данък, тъй
като разчетите му показаха, че това няма да доведе до
някакъв проблем с платежен баланс и пр. Ако разчетите
показват, че данъците могат да се свалят още при сравними
условия, то задържането им на по-високи нива няма да е
“ляво”, а ще е просто нерационално, т.е. глупаво.
Карикатурата е в това, че по тази теория, “левият” излиза
винаги глупак, а десният “умник” - заключение, което е
статистически неиздържано.
По-сериозният проблем е другаде. Тази реинтерпретация на
“десния човек” разчита на едно решение от типа “пенкилер” за
всички социални проблеми - оттеглянето на държавата. Дори и
в икономическите подходи към политиката обаче, на държавата
и нейните институции обикновено се възлагат някакви функции
по осигуряването на т.нар. “обществени блага”, като
сигурност, благоприятна околна среда и т.н. А у нас ние
наистина имаме сериозен проблем с “околната среда”, разбрана
в по-широк смисъл.
Българинът е силен в решаването на собствените си битови
проблеми, но дотам се разпростира идеята му за автономия -
да си оправи жилището и фирмата. Общественото пространство
между жилища и фирми е ничия земя: затова боклукът на София
ще странства из страната, прехвърлян от врата на врата,
затова новото ни летище изглежда като построено насред
бунище, затова до лъскавите магазини по околовръстно шосе
може да се стигне само с гумени ботуши при падането на дъжд.
Разбира се, можем да чакаме автономните българи да се съюзят
в частни организации, които да започнат да решават тези
проблеми. Но защо всичко това да не стане по-бързо чрез една
адекватна държавна намеса? Не е казано, че държавата трябва
сама да строи всички липсващи пътища, градинки, сметища и
т.н., но защо тя да не се опита да ускори процесите чрез
подходящи стимули, регулация и т.н. “Десният човек” би
изпаднал просто в ролята на глупака, ако не се замисли
сериозно върху тези възможности, а ги отрече просто заради
някакъв измислен “принцип”. След едно публично обсъждане,
може да се окаже, че “частната” стратегия е по-добра, но за
да се окаже това, във всеки един случай ще са нужни
конкретни аргументи, а не повтарянето на мантрата за
“малката държава”.
Втората карикатурна реинтерпретация на “десния човек” му
приписва изключителната способност да бъде моралната съвест
на нацията. Макар и не силно изразено у нас, това твърдение
понякога се обосновава с по-голямата религиозност на
десните. Дебатите за агентурното минало на президента и
други публични фигури демонстрираха и истината, и лъжата в
тази карикатура. Истината е, че е неморално да си крил
агентурното си минало, да не си представил необходимите
обяснения (и разкаяния, където е необходимо) навреме, а на
всичко отгоре и да се опитваш да героизираш тези си
постъпки. Лъжата е обаче в това, че фактът, че свързани с
левицата фигури са правили това, не означава, че тази левица
е в морално отношение нещо по принцип дефектна, докато
десницата притежава безпогрешно морално чувство. Да се
превръща едно такова разделение в ключово за политическата
система днес би било абсурдно. То не само не печели гласове,
но изглежда дефектно от морална гледна точка, защото
приписва на другия априорно тежък интелектуален дефект.
Десницата е затънала в митове и клишета.
Това, което е необходимо, е засилена мисловна дейност по
тяхното разчистване, мисловна дейност, която ще е
единственото онтологично**
доказателство за съществуването на един изчезващ вид.
- - - - - -
*Аргумент
срещу личността, персонална атака (лат.) - б.р.
** Онтология - учение за първоначалото на
битието, а също така и учение за свръхестествения
нематериален строеж на света (фил.) - б.р. |
