"Мощни далавери с имоти въртени по времето на Лучано в спортното министерство", съобщават медиите. Лучано използувал държавата като частна собственост. Давал под наем служебни помещения сам на себе си. На договорена със самия себе си цена.

Най-странното в цялата тази история е поднасянето на случката като новина. Че такова нещо ще се случи беше ясно още преди пет години -  когато Лучано стана министър. Какво може да накара един преуспяващ сладкар да зареже бизнеса си и да стане министър срещу символично заплащане? Келепирът на държавната баница, разбира се. Защо един бивш цар, станал случайно министър-председател, ще предложи този сладкар за министър и дори ще промени законовите изисквания за длъжността, за да го направи такъв? За да получи дял от този келепир, естествено. Как ще реагира на станалото българското обществено мнение?

Вероятно никак.

Има страни, в които подобно разкритие се отразява неблагоприятно на замесените лица. Бившият френски министър-председател Береговоа, например, се застреля, когато се разкри, че е използувал служебното си положение, за да си купи евтино апартамент. Застреля се не от излишък на съвест, а защото знаеше какво ще последва след това разкритие. Лучано също знае какво ще последва и затова ще прибегне до местната разновидност на сепуку. Ще си го премести от единия крачол в другия. Да ме простят лицата под 18 години.

Безспорно, за това състояние на общественото мнение носят отговорност куп външни фактори, като отвратителната медийна среда или съзнателното замазване на нещата от страна на правителството. И все пак, основа на това мнение в последна сметка винаги е бил манталитетът на средния гражданин.

Средностатистическият български гражданин се чувствува некомфортно, когато бъде управляван от нормално правителство. Започва да не го свърта на едно място. Проявява болезнен интерес към всяко негово действие. Държи се като човек, намерил празна кутия на пътя. Гледа я отвън – по нея няма нищо. Поглежда отвътре – пак няма нищо. И си казва: “тук трябва да има нещо”. Какво ли е намислило това правителство, та се прави на света вода ненапита?

Когато то бъде сменено от поредното корумпирано и крадливо правителство, избирателят  се успокоява. Това е нещо, което той е очаквал и познава. Най-обикновени крадливи боклуци. И толкова предсказуеми! Същите, каквито си ги е представял. Сега вече той може да се отпусне и да си пийне ракийката на спокойствие.

И той се отпуска и си пие ракийката.

Може би това състояние се дължи на обстоятелството, че този избирател изключително рядко е имал нормално правителство през последните 60-70 години и не е свикнал с такова? Или е цивилизационно обусловено поведение и срещу него не може да се направи почти нищо? Във всички случаи, докато то е налице, такива като Лучано ще се чувствуват комфортно и никога няма да налапат пистолета. Случаят с Вальо Топлото не бива да ни заблуждава. Лучано може да пострада само ако наруши правилата на хайдушкия си кръг.

За да поясним какво представлява този кръг трябва да се върнем малко назад. По времето на Живков държавната трапеза беше еднолична собственост на малък брой люде. Те седяха в кръг около казана с чорбата и имаха колективното право да бъркат в него, а също така и да определят кой друг може да бърка. Зад всеки от тези хора, които съставляваха първия ешелон на властта – членове на Политбюро, ЦК и др. стояха, но вече прави, хората от втория ешелон на номенклатурата. За да бръкнат в казана, те трябваше да се протягат през главите на първите.

Между тези лица съществуваше жестока конкуренция. Действията им изискваха изключително внимание. Когато някой от по-предните успееше да бръкне в казана и пълната вече лъжица приближаваше към устата му, стоящите по-назад се стараеха да му блъснат ръката така, че той да олее някой от първи ешелон. Тогава провинилият се биваше изгонван, лъжицата му – отнета и дадена на следващия.

Тази концентрично-слоеста структура на властта се пренесе и в посткомунистическа България, с тази разлика, че вече кръговете са много. Има един голям кръг около държавния бюджет. Има множество общински кръгове с различни размери. Както и кръгове, свързани с обикновената престъпност, за които чуваме само когато застрелят някого на улицата.

Вальо Топлото просто не е внимавал достатъчно. Ако Лучано внимава, а засега всичко говори в полза на това, той ще има съдбата на прочутия си съименник, от когото е заел и името си – да доживее дните си на свобода и в условията на материална обезпеченост.