03-12-2006

Задоволство от победата на Демократическата партия на междинните избори в САЩ изразиха италианският външен министър, неофициални европейски представители, много световни и някои български медии, върховният духовен ръководител на Иран, президентът на Венецуела, водачът на "Ал Кайда" в Ирак. Любопитно единодушие. Сякаш имат еднакви цели и еднакво не приемат управлението на президента Джордж Буш.

Но в това управление очевидно има сериозни грешки - доказателство са резултатите от изборите. Въпреки че американската икономика е в подем, управляващата партия загуби. Вярно е, че гласуваха само 40.4% от имащите право на глас (на президентските избори преди две години гласуваха повече от 60% от регистрираните гласоподаватели), което неизбежно омаловажава победата на демократите. Но сега президентът Буш и съветниците му би трябвало да действат. Първата стъпка беше уволнението на Ръмсфелд, втората - промяна на политиката в Ирак - основната причина за загубата.

Всъщност най-вероятно това ще бъде единствената промяна във външната политика. Ако се вгледаме в миналото, ще видим, че независимо от резултатите на междинните избори външната политика на Америка, често налагана със сила, остава непроменена. До 1952 републиканците заклеймяваха "страхливата" политика на въздържане на демократите към съветския блок, но след като Айзенхауер влезе в Белия дом, те незабавно възприеха същия курс. Президентът Буш-баща се колебаеше да изпрати войски на Балканите, но не и президентът Клинтън.

Той пък се колебаеше да бомбардира Ирак, но го направи в края на 1998. През периода 1983 г. -2003 САЩ се намесиха военно в десет случаи при Рейгън, Буш-баща, Клинтън и Буш-син - Гренада, Панама, Сомалия, Хаити, Босна, Косово, Афганистан и на три пъти Ирак. Причините са различни - студената война (Гренада), неуспехът на ЕС и ООН в Босна, караници с бивш свой човек (ген. Нориега в Панама) и т.н. И, разбира се, 11 септември и войната с тероризма.

Тази приемственост е още по-учудваща, като се има предвид основното различие между САЩ и Европа - използването на сила в международните дела. Съгласно скорошно допитване до общественото мнение, поръчано от немския фонд "Маршал", европейците са против използването на сила в съотношение 2:1, а 78% от американците въпреки Ирак подкрепят използването на сила!

Но сега след тежкото поражение президентът Буш няма какво повече да губи. Още повече че не му предстои преизбиране. В следващите две години водачът на най-силната страна в света трябва да пази Америка от терористични нападения, да преговаря със Северна Корея и Иран, меко казано, трудни партньори, да решава нелеките проблеми в отношенията с авторитарната Русия, да подобрява връзките с Европа и Китай. Но най-важното е войната в Ирак. Досегашната стратегия на Белия дом да "продължава курса" очевидно e неуспешна.

През изминалите три години въпреки настойчивите съвети на мнозина експерти президентът, министърът на отбраната и всичките им съветници отказваха да изпратят повече войски в Ирак. Това бе и основната грешка на Ръмсфелд. Веднага след свалянето на Садам Хюсеин в медиите започнаха да се появяват (не)потвърдени съобщения на Пентагона за бъдещо намаляване на войските. В резултат естествено следваше увеличаване на насилието и отмяна на изтеглянето. Този цикъл продължи с години и днешната картина е пряк резултат от колебливата политика. През 2004 г. сенаторът Джон Маккеин, най-сигурен бъдещ кандидат на Републиканската партия за президент, предложи да бъдат изпратени поне още 50 000 хиляди войници в Багдад. Предложението беше подкрепено от известни военни специалисти.

Това би било достатъчно, за да бъде постепенно умиротворено размирното сърце на страната, без да се налага да бъдат изпращани войски от други провинции. После от столицата можеше да се действа срещу бунтовниците в другите неспокойни части на Ирак. Тази стратегия не би могла да подобри положението в Ирак за година или две, но щеше да стабилизира жизнения център на страната и да даде надежда за по-сигурно бъдеще на населението. Прекият резултат от колебливата политика бяха големите кръвопролития сред цивилните и войниците на коалицията, все по-силните призиви за незабавно изтегляне на войските и загубата на изборите. За всеки трезвомислещ е ясно какво ще последва, ако войските веднага бъдат изтеглени от Ирак. За щастие това отлично разбират и водещите политици от Демократическа партия. След омиротворяването на страната би могло да се помисли и за федерализация, което би разделило враждуващите групи и допълнително ще увеличи сигурността. Едва тогава трябва да започне постепенното изтегляне на войските.

Комисията "Бейкър", на която сега се възлагат големи надежди, едва ли ще предложи нещо ново - политическо, невоенно решение, интензивни преговори между въоръжените групировки, натиск върху законното правителство за справяне с тези групировки и преговори със Сирия и Иран, които биха могли да помогнат. Но правителството на Буш вече опита всичко това освен преговори с тези две страни. Не мисля обаче, че Иран и Сирия имат интерес да помогнат за стабилизирането на Ирак поради същността на режимите там.

Президентът има две години, за да победи в Ирак. Началото трябва да бъде още 50 000 американски войници в Багдад. Разбира се, съвсем не е сигурно, че новото мнозинство в Конгреса ще подкрепи това. Но лесната, предизборна антивоенна реторика отмина, и сега на ред е мрачната действителност, когато трябва да се взимат тежки решения.

А и демократите, опиянени от заслужената си победа, не трябва да забравят, че след прилив неизбежно идва отлив. Например след две години, на следващите президентски избори. Когато един военен летец и ветеран от Виетнамската война на име Джон Маккейн може сериозно да ги огорчи.