Загадъчната смърт на началника на архива на Националната разузнавателна служба естествено се превърна в обект на засилен интерес не само в страната, но и в Европа. Новината беше съобщена от интернет сайт на български език в чужбина, който се позовава на източник от Европейската комисия, пожелал да остане анонимен.

За първи път в историята на българското контраразузнаване човекът, който е трябвало след броени часове да предостави части от поверения му досега свръхсекретен и изцяло неизвестен за изследователите архив на ведомството си за публична употреба, бива намерен прострелян в главата, не другаде, а в собствения си служебен кабинет. Официалните твърдения за самоубийство по лични причини звучат по-скоро като версия за наивници, отколкото като истина.

Онова, което прави най-сериозно впечатление е начинът, по който информацията за смъртта на Дойчев проби мълчанието и секретността на службите и след 40-часово прикриване все пак се появи в публичното пространство. Държавните електронни медии и телеграфната агенция, частните радиостанции и телевизионни канали, вярващите повече на себе си, отколкото на истината, тиражни печатни издания, както и българските интернет сайтове трябваше да научат какво се е случило в Националната разузнавателна служба от външен, западноевропейски интернет сайт, който се позовава на Ерропейската комисия.

Онези, които са разполагали с информацията за случилото се в сградата на българското разузнаване, са предпочели да я предоставят не на българска медия, а на хора, които са независими в своята журналистическа дейност и са възпитавани професионално да уважават истината.

Научаването на истината отвън, от Запад, беше един от кошмарите на комунистическите режими в Централна и Източна Европа. За противодействието на този процес бяха ангажирани всички сили на тайните служби, на идеологическите управления на комунистическата партия. Мощни заглушители пречеха на приемането на емисиите на т.нар.”вражески радиостанции”, от които единствено можеше да се разбере за текущите безобразия на тоталитарния режим, за насилието върху обикновените хора, за пълната липса на свобода на словото.

Тъкмо чуждите медии преди 20 години първи информираха за ужасната авария в Чернобилската АЕЦ и предупредиха населението в България за опасността от радиоактивно заразяване. В същото време контролираните от властта радио, телевизия и печат не смееха да споменат и думичка за опасната катастрофа.

Чуждестранните медии изиграха решаваща роля и за катализиране на промените в края на 1989. Предаванията по "Гласът на Америка", BBC, “Свободна Европа”, радио “Дойче веле” даваха картината на общественото недоволство от “тодорживковщината” и първи предоставиха микрофоните си на независимите, опозиционно настроени гласове в страната.

В първите месеци и години на демокрацията българинът продължаваше да предпочита да се информира отвън, защото беше сигурен, че оттам ще научи всичко онова, което тайните служби в страната продължаваха да прикриват и манипулират. С появата на някои привидно независими и на частните медии, както и с навлизането на Интернет, ролята на “гласовете” и “мненията” отвън намаля. Те обаче далеч не станаха излишни, както прибързано решиха някои западни страни и решиха да закрият редица медии с дългогодишни традиции и значителна аудитория, като българските редакции на "Гласът на Америка", радио “Свободна Европа”, BBC.

Това беше най-добрата новина за вечните български тайни служби, които винаги са дърпали конците на местните електронни и печатни медии, както и на редица интернет сайтове в последно време. Тъкмо поради това, огласяването на такава вътрешна информация, като смъртта на директора на архива на българското контраразузнаване от медия в чужбина, дойде като студен душ върху започналите като че да се самозабравят тайни служби.

От друга страна, начинът, по който този старателно прикриван инцидент стана достояние на обществеността, за сетен път доказва продължаващата необходимост от външни корективи на нестабилната все още демокрация в бившите комунистически държави, от политически независима и независеща от реклами и спонсори журналистика. Защото проблемът не е в тяхното членство в НАТО и в ЕС, а в тяхното минало. Минало, рецидивите на което продължават да се наблюдават непрекъснато.