|
Излизането
от печат на една малка книжка с гъсто изписани редове
разтърси научната общност в България. Ст. н. с. д-р Зоя
Гарелкова изнася факти за плагиатство, извършено от
професор за получаване на академична титла, последвано
веднага с овластяването му на директорски пост.
Справката в сайта на Института за гората
при БАН –
www.fribas.org/structure/leaders.htm
идентифицира лицето
Prof. DSc. Alexander
Alexandrov, Academician of BAS (сайтът
е на английски език – бел. авт.),
директор на Института. Справката в сайта на БАН –
www.bas.bg
дава някои данни за академика, попаднал
сред 26-те души, станали академици през 2003. Очевидно
се натъкваме и на още един администривен факт, който
буди съмнение – масовизиране на академизма в БАН през
посочената календарна година. Справката сочи: роден през
1938, член-кореспондент от 1995, академик от 2003. Там е
и научната справка за безбройните научни постижения на
академик Александър Александров, които очевидно трябва
да се проверят от учени, специализирани в тясната
област, в която работи той.
Тъй като не съм лесовъд, не бих могла да
се произнеса по същество. Изнесените научни факти в
книгата обаче трябва да бъдат щателно проверени от
международна експертна комисия от учени-лесовъди.
Колежката Гарелкова изнася факти за
псевдомонографията
Pinus peuce Grisb (Series
of Tree-Species monographs), Enzyklopädie
der Holzgewäche, ECOMED, Landsberg, Germany, 1998, 1-23.
Т. нар. монография е открита в Германия и
то издадена като енциклопедична справка, която посочвам.
Издирването й, според авторката, е предшествано от отказ
от страна на монографиста да я покаже, последвано от
безрезултатен официален иск за дискусия в Института за
гората при БАН и агресия от страна на автора, която не
би изненадала никого.
Като стил на изложение рецензираната
книга вплита в едно научния безпристрастен анализ с
емоцията и гнева от стореното научно престъпление. Ще
цитирам части от съдържанието, които го представят:
скритата псевдомонография, поредица от плагиатства,
уникална лъжетеория
(научно цунами),
законспириране, конфиденциалните “научни” консорциуми.
Експресията е нещо нормално – плагиатът е едно от
най-тежките престъпления в науката, които се преследват
и от научното законодателство. Дори и от остарялото
научно законодателство в България. Законът за научните
степени и научните звания е от 1972 и в също така
остарелия си “Правилник” задължава партийни и
комсомолски секретари да определят хората, които ще
израстват в научната йерархия, а научни степени и звания
се раздават и на хора с “трудови отличия”.
Дълг на Българската
академия на науките, и в частност на председателя й
акад. Иван Юхновски, е да се заеме с разследване на
случая и установи истината за него.
С молба № 82-01-100 от 27.11.2006 съм го уведомила за
случая. Досега не съм потърсена. Авторката – също.
Книгата повдига тревожния въпрос за
забравената от държавата вече 17 години българска наука,
за адаптирането й към високите стандарти на европейската
и световната наука,
за степента
на подготвеност на колегите от различни научни
направления за покриване на критериите, изисквани в
Европейския съюз и стратегиите, разработени от него,
особено “eLearning”
и “Учене през целия живот”.
Книгата повдига тревожния въпрос и за
неспособността на Министерството на образованието и
науката вече 17 години да създаде “Стратегия за развитие
на висшето образование и науката”, която да предложи за
обсъждане в Министерския съвет и в парламентарната
“Комисия по образованието и науката”, която, заедно с
пакет от закони за българското висше образование и
наука, да бъде гласувана от Народното събрание.
Българските учени са забравени от хората, отговарящи на
държавно равнище за ресора и никого не трябва да
изненадва фактът, че в някои научни направления
българската наука показва равнището на науката в Западна
Европа от 70-те г. на миналия век. Ще спомена само почти
пълната липса на електронни корпуси, както се наричат
дигиталните архиви в развитите страни на Европа и
наличието на все още хартиени картотеки.
Книгата повдига и тревожния въпрос за
финансирането на научните институти от БАН, сега
централизирано по старата съветска схема. Контролът,
включително и идеологическия, е в ръцете на шепа
възрастни колеги, повечето от тях в надпенсионната за ЕС
възраст от 65 години -
http://www.bas.bg/index.php?pat=basgovern&glaven=gov&ezik=bg
, които, като членове на Управителния съвет на БАН,
дирижират науката в институтите и така я държат на
равнище, познато им от преди няколко десетилетия. Там
липсват основните насоки на Лисабонската стратегия от
2000 г. и последвалите я развития за изграждане на
икономика на знанието, за тотално въвеждане на
информационните и комуникационните технологии и т. н.
Липсва дори и мисъл за даване на автономия на научните
институти, за да се научат да плуват свободно в
пазарната икономика. Да не говорим за структурата,
тъй като научните институти са част от университетите в
старите държави-членки на ЕС. В България те са включени
в паралелна структура – БАН.
Предстои второ издание на книгата, защото
първото потъна в мрежите на научната общност. Вероятно
има глад за подобна литература. Колежката просто е сред
първите, наред с колегата Янко Янков, които дръзват да
изнесат данни за истина, която колегите от системата
отдавна знаят и преживяват като лична трагедия.
Като човек, изследващ динамиката на
обществените процеси у нас, книгата ме зарадва и с този
аспект на пробудено гражданско съзнание и гражданска
отговорност да застанеш
лице в лице срещу системата.
- - - - - -
*
ЗАСЕКРЕТЕНИТЕ
ГАФОВЕ НА АКАДЕМИК-ЕКСМИНИСТЪРА,
АВТОР СТ.Н.С. Д-Р ЗОЯ ГАРЕЛКОВА, ЗЕМИЗДАТ
ЕООД, 2006
За повече информация търсете Издателство
ЗЕМИЗДАТ ЕООД,
ISBN-10:
954-05-0435-X ; ISBN-13: 978-954-05-0435-3 |
