Дори бегло запознатите с правораздаването хора знаят, че престъплението има много лица. Наказуемо е не само грубото физическо действие. Подготовката или само замисъла за извършване на престъпление също се наказва. Наказуема е и заканата за извършване на такова: ако някой невротизиран чичо заплаши пред свидетели съседа си, че ще му счупи главата, това може да му коства много неприятни контакти със съдебната власт.

Дори простото събиране на личните данни на хора е престъпление. Наскоро в този смисъл бяха създадени закон и служба за защита на личните данни. Защото никой не събира такива данни от колекционерска страст.

Точно с такива неща се е занимавала нашата, според някои – бивша, Държавна сигурност. Събирала е лични (в това число и твърде лични) данни за хората и ги е оформяла в досиета. Правила е това не от спортен интерес, а защото е подготвяла извършването на престъпления срещу тези хора. В редица случаи е осъществявала замисъла си – в границите от уволнение до убийство.

Негласно някак си е прието, когато се говори за

престъпната дейност на ДС,

да се имат предвид само тези осъществени случаи. Изпуска се факта, че и цялата й останала дейност е същата. Защото тя е организация с изключително големи възможности и няма никакво съмнение, че е била в състояние да осъществи и останалите подготвяни престъпления. Които са именно престъпления, а не действия в защита на обществения ред, например, тъй, като са извън обсега дори на тогавашния Граждански процесуален кодекс.

Целият архив на ДС е един

огромен масив от документирани престъпления

– по ирония на съдбата документирани от самите извършители. Понеже този архив не е  обществено достъпен, давността по тези престъпления все още не е започнала да тече. Ако изобщо за тях би могло да има давност – както няма за толкова често посочваните престъпления на нацизма.

Отварянето на този архив би трябвало автоматично да привлече вниманието на прокуратурата и тя да започне търсенето на отговорност от всички звена на организацията – от дребния уличен доносник (който е поставен в центъра на общественото внимание изкуствено: той изпълнява поредната си презряна роля – да бъде буфер между своите създатели и обществото), през оперативния работник и началника на управление, та до членовете на политбюро на ЦК на БКП и на правителството, с чиито решения и разпореждания е създадена и функционирала цялата организация. Подготвя ли се прокуратурата за поемането на тази огромна предстояща дейност? Тя не може да не знае, че в Народното събрание се разглежда закон за достъпа до архивите на ДС.

Предвиждат ли авторите на този закон

мерки срещу този специфичен вид престъпна дейност?

Та нали не може просто така да отворят архива и да го хвърлят на обществото с очакване то да се оправя по-нататък само! Предвиждат ли се  някакви мерки срещу укриването на голяма част от онези документи, които се водят за “унищожени”? Това само по себе си е допълнително престъпление, продължаващо и сега.

Нещо не чуваме тези неща да се обсъждат в пленарната зала. Вместо това се говори за някаква комисия, която да служи като посредник при достъпа до архивите. Която да се състои от почтени и независими, ползващи се с обществено доверие личности.

Разгеле, като чух последното, веднага си представих примерния състав на една такава комисия:

Георги Марков - конституционен съдия, кандидат-президент, парламентарист

Гиньо Ганев -  универсална личност, не се нуждае от представяне

Георги Коритаров – журналист, познаващ материята отвътре

Митьо Пищова – общественик

Николина Чакърдъкова – народна певица

Георги Петров - земеделец, бивш председател на Комисията по хазарта

Някой с папийонка – за колорит

(списъкът е отворен за предложения).

За председател на комисията несъмнено трябва да бъде избран някой бивш оперативен работник – това ще бъде гаранция, че комисията ще действува оперативно.

След което спокойно можем да отидем и да си пием кафето – решението на проблема ще ни е в кърпа вързано.