За да прелее чашата, е нужна една последна капка. Арабите казват, че за да се пречупи гърбът на камилата, е нужна една последна сламка. А животът е доказал, че след като чашата прелее, последиците са винаги за сметка на този, който е допуснал да падне и последната капка.

Там е работата обаче, че покрай глупаво самонадеяния резултатът се стоварва и върху други - може само единици, но може и да са десетки, стотици, хиляди или милиони. Е, последната капка, за която сега ще кажа какво мисля, далеч не е така бомбастична, като, да речем, убийството на австроунгарския престолонаследник през 1914 в Сараево, взривило Първата световна война, нито като нахлуването на хитлеристките войски в Полша на 1 септември 1939, взривило Втората световна война, нито даже като атентатите в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2001, взривили Третата световна война. Но все пак

последиците от прелялата чаша ще са от огромно значение

за бъдещите отношения между Европа и САЩ, от една страна, и Русия, от друга. А това никак не е малко.

Не са от вчера съмненията за истинското лице на Путиновия режим в Русия. Особено след преизбирането на сегашния президент за втори мандат. Все по-широко става убеждението вътре в огромната евроазиатска страна и в света изобщо, че властта в Кремъл е в ръцете на комунистическите тайни служби от бившето КГБ и че президентът, самият той бивш офицер от съветското разузнаване, постепенно с помощта на колегите си мощно тласка управлението на държавата към недосегаем авторитаризъм. Признаци в руската действителност за подобно развитие на нещата, по-явни или по-завоалирани, изобилстваха в годините, откакто болният, но пристрастен към чашката Елцин посочи Владимир Путин за свой приемник. Чуваха се отвреме навреме разтревожени гласове в самата Русия, както и предупреждения от наблюдатели в чужбина. Западните демокрации обаче отминаваха, сякаш нежелаещи да повярват очевидните доказателства за ставащото в Русия. Задоволяваха се май само да вдигат учудено вежди от факта, че докато по разни международни форуми Путин се тупаше приятелски по раменете с Шрьодер, Ширак или Буш, външното му министерство нагло демонстрираше енергийната им зависимост от руските доставки на петрол и газ, а вътре в страната отношението на властта към критиците на режима

все повече заприличваше на репресиите от времето на комунизма

Светът продължаваше учудено да вдига вежди и след като убийствата по улиците на Москва се превърнаха едва ли не във всекидневие, но зачестиха и бягствата от Русия с търсене на политическо убежище на Запад, досущ като едно време. И ето как на всичките недоумения и колебания изведнъж бе сложен край. С невероятна бруталност и абсолютен непукизъм за последиците върху световното обществено мнение. Извършено беше убийство, което просто с един замах свали маската от лицето на днешното управление в Русия - застрелян беше най-безкомпромисният критик на Путиновата политика изобщо и конкретно в Чечения, популярната журналистка Анна Политковская.

И сякаш тази директна и демонстративна разправа с нея не бе достатъчна, последва и ново възмутително отстраняване чрез убийство на може би най-скандалния беглец във Великобритания - Александър Литвиненко, офицерът с чин подполковник от Националната служба за сигурност (ФСС, бивш КГБ) на Русия, избрал свободата, като избягал във Великобритания и взел, та написал предателска книга за мръснишките "мокри" и други изпълнения на московската тайна агентура.

Лично за мен изумителното в тези две убийства е не че са извършени, не кои са жертвите, даже не и мотивите зад тях, а защото те както сами по себе си, тъй и предвид начините за умъртвяване на жертвите говорят за нещо изключително важно - именно, че по най-високите нива на руското управление

очевидно и пет пари не дават

дали нормално мислещите граждани където и да било по света ще ги сравнят с двете големи и официално неразкрити и до ден-днешен престъпления от миналото: убийството със стрелящ чадър на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 и опита да бъде убит покойният папа Йоан Павел II на площада "Св. Петър" в Рим през 1981. Както и с опита да бъде убит (и пак с отрова) прозападният президент на Украйна Виктор Юшченко през 2004.

Историята е доказала, че поръчковите убийства на видни личности не оставят доказателства и почти винаги минават в графата неразкрити. Най-вече ако зад тях стои високоорганизирана, богата и с опит тайна служба. Но затова пък никога не минават без улики, чрез които по пътя на логиката се изгражда най-меродавната версия. Това навремето направи покойната американска журналистка Клеър Стърлинг, като първа обясни т.нар. българска връзка в атентата срещу папата. Под "българска" тя естествено разбираше Държавна сигурност, но "българската" бе думата, която се разнесе из петте континента.

По-възрастните помнят каква шумна пропагандна кампания развихри Живковият режим, за да доказва невинността на тайните си служби. Даже наскоро самият папа дойде в София и каза, че не вярва на въпросната "връзка". Но кой беше по онова време шеф на КГБ? Андропов. Какво ставаше в съветския лагер през 1979-1980 г.? Полша се тресеше от антикомунистически настроения, "Солидарност" с Лех Валенса беше знаменосецът, папата поляк всякак подкрепяше ставащото в родината му. Истината обаче е, че не всички повярваха на тезата на Клер Стърлинг. И сигурно с годините невярващите са се увеличили. Сега обаче ще почнат да намаляват.

Бързо.

Смъртта на избягалия от България писател Георги Марков, в чийто бедрен мускул лекарите от лондонска болница откриха миниатюрна куха сачмичка с отрова, изстреляна от специален чадър, също предизвика огромен обществен интерес. Та кой, ако не лично Живков, би могъл да се разяри от биещите право в целта интелигентни "задочни репортажи" на Марков по радио "Свободна Европа" в края на 70-те? Можел ли е Живков на своя глава да организира и извърши подлата атака? Твърдо не, разбира се. Неговата ДС бе филиал на КГБ, сложната сачмичка е невъзможно да е била произведена в България, отровата рицин никак не е нещо, което да си купиш от аптека. Но нито английското, нито българското следствие можаха да намерят доказателства за сътрудничество между ДС и КГБ. И сигурно с годините невярващите в българското участие в убийството също са се увеличавали.

Край и на това. Точка.

Оттук нататък никой няма да може да убеди когото и да било, че дългата ръка на Москва не е участвала и в атентата срещу папата, и в убийството на Марков, и в отравянето на Юшченко, и в убийството на Политковская, и в отравянето на Литвиненко. Последната капка преля чашата. И отзвукът ще се засилва, защото и Политковская, и особено пък Литвиненко бяха отстранени безцеремонно и с типичния за КГБ почерк.

В наказателното право убийството с отрова поради подлостта на деянието се смята за по-опасно за обществото престъпление. Правилно. А да използваш полоний-210? И да знаеш, че да, със сигурност ще умъртвиш жертвата, но че покрай нея ще заразиш и още кой знае колко невинни? Какво е това?

Чиста проба тероризъм.

Кой може да се снабди с полоний-210, продукт на ядрени реактори? Как се пренася такова нещо? Можело да е спрей. Кой и къде ще го влее в контейнерче за спрей? В някоя кухня ли? Вярно, всичко това са косвени улики, но когато няма черно на бяло, най-валидното заключение стъпва върху отговора на въпроса, кой има интерес.

Затова оттук насетне стига с разтягането на глупави локуми около бившия папа и Марков. Престъпникът и днес си е жив и здрав. За ликвидираните едновремешни и нови "предатели" не го гризе съвестта, гледа света в очите и му казва "докажи го, де". Това обаче не пречи да сме наясно с кого си имаме работа.

Примерно, като се готвим да строим АЕЦ-Белене.