9 януари 2006, 20:20

Семейна гордост*

Media Times Review

По повод 100-годишнината от рождението на Елиас Канети Media Times Review ви предлага откъс от книгата "Спасеният език. Историята на едно детство"

Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той е в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика. Освен българите, повечето от които идваха от селата, имаше и много турци – те населяваха свой квартал, граничещ с квартала на шпаньолите, нашия. Имаше и гърци, албанци, арменци, цигани. От отвъдния бряг на Дунава идваха румънци, моята дойка, която не си спомням, била румънка. Срещаха се и руси.

В Русчук някога

Като дете нямах поглед като дете върху това многообразие, но непрекъснато чувствах неговото въздействие. Някои фигури са се запазили в спомените ми само защото принадлежаха към особена народностна група и се отличаваха от другите по носията си. У дома между прислужниците в течение на ония шест години имахме и един черкезин, а по-късно и арменец. Най-добрата приятелка на майка ми беше Олга, рускиня. В един ден от седмицата в нашия двор идваха цигани, толкова много, че ми се струваха като цял народ, а за страха, който всяваха у мен, ще стане дума по-късно.

 Русчук беше старо дунавско пристанище и поради това имаше известно значение. Като пристанище той бе привлякъл хора отвсякъде и за Дунава се говореше постоянно. Разказваше се за необикновените години, в които Дунав замръзвал; за пътувания до Румъния с шейни по леда; за гладни вълци, които гонели конете, впрегнати в шейните. Вълците бяха и първите диви животни, за които чух да се говори. В приказките, които ми разказваха българските селски момичета, се срещаха върколаци, а една нощ баща ми ме изплаши с вълча маска на лицето.

Трудничко ще бъде да създам представа за пъстротата на тези ранни години в Русчук, за техните страсти и страхове. Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случило някога в Русчук. Там останалият свят се наричаше Европа и когато някой тръгваше нагоре по Дунава за Виена, се казваше, че той пътува за Европа. Европа започваше там, където някога е завършвала Турската империя. Повечето от шпаньолите все още бяха турски поданици. При турците те винаги са живеели добре, по-добре, отколкото християните славяни – на Балканите. Но тъй като между шпаньолите мнозина бяха заможни търговци, новият български режим поддържаше добри отношения с тях, а Фердинанд – царят. Който управляваше дълги години, минаваше за приятел на евреите.

Нравствените норми на шпаньолите бяха доста сложни. Те бяха вярващи евреи, за които животът в общината имаше значение. Без преувеличение, той бе средоточие на тяхното съществувание. Но те се смятаха за евреи от особен род и това се дължеше на испанската им традиция. След тяхното разселване в течения на столетия испанският език, на който си говореха, много малко се беше променил. В него бяха навлезли няколко турски думи, но се знаеше, че са турски и за тях почти винаги имаше и испански съответствия. Първите детски песни, които чух, бяха испански, а слушах и стари испански „Romances”, но онова, което беше най-силно и неотразимо за едно дете, бе испанската същност. С наивна надменност се отнасяха те към другите евреи, “Todesco” беше думата, която винаги бе изпълнена с презрение, тя означаваше немски или ашкеназки евреи. Би било недопустимо да се сключи брак с една “Todesco” и между многото семейства, за които като дете чух да се говори в Русчук или които познавах, не си спомням нито един случай на такъв смесен брак. Още нямах шест години, когато дядо ми ме предупреди в бъдеще да се пазя от такъв брачен съюз. Но работата не се свършваше с общото унижение. И между самите шпаньоли имаше „добри” семейства, под това разбираха онези, които отдавна вече бяха богати. Най-ласкавата дума, която можеше да се чуе за някого, беше: “Es de Buena famiglia – Той е от добро семейство”. Колко често и до втръсване съм слушал това от мама. Когато тя мечтаеше за Бургтеатър и четеше с мен Шекспир, и много по-късно дори, когато се говореше за Стриндберг, който й стана любим автор, тя не се стесняваше да каже за себе си, че е от добро семейство, че нямало по-добро. Тя, за която литературите на културните езици, които владееше, се превърнаха в същност на живота й, не усещаше никакво противоречие между страстната универсалност и високомерната семейна гордост, постоянно подхранвана от нея самата. Още по времето, когато бях напълно под нейна власт – тя ми разкри всички страни на духа и аз я следвах сляпо и въодушевено, - ми направи впечатление това противоречие, което ме измъчваше и разстройваше, и в безброй разговори по този въпрос, през различните периоди на моята младост, я упреквах, но това не й правеше ни най-малко впечатление. Отрано нейната гордост се беше развила в определена посока и непоколебимо я следваше, но с това тесногръдие, което ми беше непонятно у нея, тя от малък ме настрои против всякакво високомерие, свързано с произхода. Не мога да възприема сериозно хора с кастова гордост, разглеждайки ги като екзотични, малко смешни животни. Улавям се в обратни предубеждения към хора, които се гордеят със своя висш произход. На малцината аристократи, с които се бях сприятелил, трябваше най-напред да простя, че говореха за това, и ако те можеха да предположат колко усилия ми струваше то, биха се отказали от моето приятелство. Всички предубеждения са породени от други предубеждения, а най-чести са онези, които възникват от техните противоположности.

Към това се прибави, че кастата, с която се свързваше майка ми, заедно с испанския си произход беше и каста на парите. В моето семейство, и особено в нейното, аз видях какво причиниха парите на хората. За най-лоши намирах онези, които съвсем доброволно се отдаваха на парите. Опознах всички преходи от сребролюбието до манията за преследване. Видях братя, които от алчност се съсипваха взаимно в дългогодишни процеси и продължаваха да се съдят дори и тогава, когато парите вече се бяха свършили. Те бяха от същото „добро” семейство, с което майка ми така се гордееше. Тя също го виждаше, ние често говорехме по тези въпроси. Нейният ум беше проницателен, познанията й за хората – изградени посредством големите произведения на световната литература, но и от опита на собствения й живот. Тя съзнаваше мотивите на безумното самоизяждане, от което се разкъсваше семейството й; с лекота би могла да напише роман за това, гордостта й от същото това семейство обаче остана непоколебима. Ако беше любов, бих я разбрал. Мнозина от главните герои тя въобще не обичаше, от някои беше възмутена, към други изпитваше презрение, но за семейството като цяло изпитваше само гордост.

По-късно разбрах, че в отношението си към човечеството съм също като нея. Отдадох най-хубавите си години, за да разоблича проявите на човека в различните исторически цивилизации. Изследвах безпощадно властта и я разнищих, също както майка ми процесите в нейното семейство. Има много малко лошо, което не бих могъл да кажа за човека и човечеството. И все пак аз така се гордея с него, че истински мразя неговия враг, смъртта.