Уж  по моите сметки

всичко вече е в ред.

Старите ми подметки

правят крачка напред

и поглеждам Съдбата

като горд господар.

Със небрежна усмивка

тя ми удря шамар,

който в миг ме изпраща

във началната нула.

Нищо! Почвам отново

да строя свойта кула.

Пак със ромона тих

на несмелото слово,

със безсилния стих

аз започвам отново,

пак “това” след “това”,

пак подреждам мечтите,

пак надигам глава…

Следва удар в зъбите.

И отново съм там –

във отправната нула

сред останките жалки

от поредната кула.

И съвсем уморен

спомням думи забавни

втикнал някой във мен –

“ Всички хора са равни!”

И от лозунга славен

гребнал наивитет,

със мечта да съм равен

пак потеглям напред,

без да слушам гласа ,

който в мен се обажда –

“ Равен трудно се става!

Равен, братче, се ражда!”

                   И така,

ден след ден,

озлобен

към света вътре в мен,

крача,

и себе си,

и мислите си влача-

от календар във календар,

ту млад,

ту стар,

ту умен,

ту глупак,

невротик,

от ритник на ритник,

от крак на крак,

вътре във влак,

отправен по нечия чужда програма

натам,

където мен вече ме няма,

мен,

една нула,

построила въздушна кула,

една нула,

която някъде по маршрута

кондукторът ще избута

на неизвестна малка гара

в едно със лист от календара.

А влакът ще трака

безпощаден, жесток,

разрешаващ скок

извън неговата програма

само там-

на онази малка гара,

където

последният лист от календара

ще покрива една нула

разрушила своята кула,

една нула без глас,

каквато в същност съм аз...

- - - - - -

1982-1983