Две работнички починаха този месец в обувно предприятие в Дупница, собственост на италиански бизнесмен. Инспекцията по труда се закани да направи сериозна проверка по условията за работа там. Ето две изречения, които за обръгналото ухо на българския читател на вестници може би звучат толкова стандартно, та чак скучно. Свикнали сме, че институциите и контролиращите органи в държавата се намесват винаги след смъртта - пост мортем. Сякаш само смъртният случай може да задейства някаква червена лампичка в съответната институция и да предизвика известно юрване на органите. Образно казано, трябва някой да ритне камбаната, за да звънне камбанката в някое министерство или инспекция. Подобен манталитет обрича в случая инспекцията по безопасност на труда или съответното министерство да се държи като катафалка или като безнадеждно закъсняла бърза помощ, която идва да установи смъртта на пациента.

Простичко казано, не е ли по-лесно и по-нормално инспектиращите органи да си правят сериозните проверки по предприятията, докато работниците са още живи. Публична тайна е, че в стотици шивашки и обувни цехове, пръснати по граничните райони на страната и най-често с чужди работодатели, условията за труд не отговарят на никое трудово законодателство. Говори се за 12-, 14-, 16-часов работен ден, за вредни вещества, за ниски заплати и пр. Допуска се, че много от собствениците на подобни предприятия са си откупили правото да не бъдат проверявани.

Проблемът обаче има и друга страна. И тя в известна степен е по-мрачната за обществото. Никой или почти никой от работещите при тези условия не се е осмелил да се оплаче, да протестира, да сигнализира на органите или да заведе дело срещу работодателя. Неписаното условие, е че при всяко проговаряне и недоволство вече си на улицата. А точно в тези региони, където подобни цехове са в изобилие, безработицата е смазваща. Познавам възрастна жена от провинцията, която работи в гладачен цех с надница 1 (словом един) лев на ден. Но е благодарна, че са я взели на работа.

Иска ми се да напиша, че нямаме култура на протеста, но трябва преди това да признаем, че нямаме процедура на протеста, отработена и действаща. Кой от работещите при тези условия може да бъде сигурен, че неговата жалба ще бъде разгледана бързо, справедливо и без тежки последствия за самия него.

Преди време един мой познат попаднал в изключително евтин магазин за дрехи в Нюкасъл. Закупил „на килограм” съвсем нови блузи, панталони и палто. Похвалил се с покупките пред своите английски домакини. Те веднага познали от кой магазин е пазарувано и недоволно поклатили глава. Казали му направо, че никой свестен човек от града не пазарува оттам, защото стоките идвали от страна, където е използван евтин детски и женски труд, ако не греша, от Малайзия. Моят приятел се почувствал твърде неловко и никога не облече онова палто. Като се върна в България, го подари на един бездомник от площад „Славейков”, който от своя страна дълго отказвал да го вземе, защото било съвсем ново.

Има различни начини за протест. И различна култура на протеста.