На съвещание на кръгла маса,
 проведено с възторжена нагласа
 достигнахме до изводи честити:

Да си останем ЧЕТВЪРТИТИ

Как можем да характеризираме тази кръгла маса, кои участваха, каква беше целта?    - Наскоро беше създаден политически клуб (не партия!) “Нова десница”, който на 16 януари проведе дискусия на тема “Конституция на прехода и кризата на политическия модел” в Софийския университет. Цел на срещата беше да се обсъдят някои критични проблеми на българското общество, включително кризата в политическия живот в страната, необходимостта от съществени промени в някои законодателни актове и в частност в основния закон - Конституцията. Амбицията на клуба е да посети няколко града в България, като започне с университетските центрове. Добре беше, че в срещата участваха много млади хора, студенти 2-3 курс по политология, които не бяха пасивни

участници, а взимаха доста активно отношение и показаха разбиране на нещата. Засега този политически клуб, поне така беше заявено от неговите създатели, няма амбициите да става политическа партия, или поне не веднага. Така

 че тяхната идея е всъщност да прослушат общественото мнение в продължение на няколко месеца и да видят какво мислят хората. Естествено, започна се с дефиниции и спорове по това какво е “ляво” и какво е “дясно”, тъй като в България тези понятия са изначално объркани. Просто българското “дясно” се прояви като алтернатива на измисленото “ляво” на комунистите, защото комунистите не са нито леви, нито десни. Комунизмът е тоталитаризъм, в който няма политически посоки.
Но така или иначе, след като левите побързаха да се нарекат “леви” през 1990 след конгреса, на който се преименуваха от БКП на БСП, антикомунистите в България някак по необходимост се нарекоха “десни”. Сред тези антикомунисти съвсем не бяха толкова много десните хора, тъй като да бъдеш десен означава нещо повече от това да си антикомунист. Възможно е даже човек да е антикомунист и да е ляв. Беше изказано становище, че само с тази десница, т.е. с напъхването на дясното в едно от кьошетата на политическия живот, няма да има реален успех. Трябва да се търси сътрудничество с центъра, по европейски модел, където десните са център-десни, а и левите са център-леви, защото чисто левичарство и чисто десничарство в момента са екзотика в ЕС и те се свързват с маргинални политически партии.

Кръглата маса се е занимавала с проблеми, които можем да отнесем към календара на 2005 година. Разцеплението на десницата, проблемите на десния политически спектър. Да поговорим за календара на 2006 година - кои ще бъдат най-важните събития?

- Очертават се три неща. Едното вече почти е ясно - изборът на главен прокурор - Борис

 Велчев, внук на члена на Политбюро на ЦК на БКП Борис Велчев. Децата не отговарят за родителите си, но това все пак е показателно.

Има червено настъпление към всички постове в държавата, очевидно е. Така че първото събитие така или иначе вече приключва, като двата по-малки партньора в коалицията - ДПС и НДСВ, се отказаха от своите кандидати. НДСВ като че ли нямаше сериозен кандидат, но ДПС имаше - Ангел Александров беше кандидатът на Доган. Второто събитие, естествено, ще бъде нашето евентуално отлагане или пък приемане на 1 януари 2007 в Евросъюза, което ще стане ясно още през април-май. Около това събитие ще се завъртят много други. Третото събитие са президентските избори, които ще бъдат според мен на 5 и 12 ноември, но може да са и на 29 октомври и 5 ноември (втората дата е за балотажа). И, разбира се, трябва винаги в такива сметки да поставяме и фактора “Х”. Винаги, когато някой си направи много хубави планове и сметки за бъдещето, се случва нещо неочаквано. Не го знам какво ще е, дано не е някаква катастрофа, но човек винаги трябва да има предвид, че освен онова, което си представя за бъдещето, има и неочаквани неща. Те затова са и неочаквани, защото не можем да ги предскажем. Може нещо такова да се случи, и то не само на България, но и в световен мащаб. За мен най-опасното, което предстои, е израелската атака срещу ядрените съоръжения на Иран, която е неизбежна, ако всичко се развива, както досега и ако иранците не блъфират. Ако те само блъфират с ядрената си програма с цел да получат пари от Запада, което е едната възможност, добре. Но ако наистина отидат към правене на бомба, можете да бъдете сигурни, че Израел ще ги нападне превантивно. Някои ще кажат: нали и Пакистан направи ислямска бомба. Има огромна разлика, Пакистан никога не е декларирал, че Израел е неговият основен враг. Освен това знаем за тайно сътрудничество на Пакистан с Израел специално в оръжейната област. Докато обратно, Иран недвусмислено заявява, че целта на ислямската република е унищожаването на Израел. Е, Израел е толкова малко пространство, че една бомба му стига. Друг е въпросът, че след това няма да ги има и всички арабски държави. Така можем изобщо да не се съмняваме, че в момента, в който ядрената иранска програма продължи насериозно, ще има масиран удар върху съответните съоръжения. А това може така да обърка положението в Близкия Изток, че всички сметки, които си правим като важни, да се окажат несъществени. Проблемите ще се решат някъде извън страната, но за съжаление твърде близко до нея.

Като кандидати за президентското място бихме ли могли да посочим няколко имена?

   - Не можем да посочим. Освен г-н Първанов, който съвсем ясно ще участва, и някакъв представител на “Атака”, не го знаем кой е, може да е самият Волен Сидеров, може някой друг. Това са сигурните участници. Оттам нататък други конкретни имена не можем да кажем. И аз искам отново да напомня, че е страшно вредно още сега да се хвърлят имена, без да има ясна уговорка между т. нар. десни сили какво ще правят на тези избори. Всяко подхвърляне на имена има за цел или тяхната дискредитация и амортизация, или пък силовото налагане на един кандидат на другите сили, което те трудно ще преглътнат. Така че е трудно да се каже какъв ще бъде кандидатът. Аз лично съм сигурен, че той няма да бъде от първата редица на десните политици, защото те просто не стават за тази работа и това им е ясно. И дори в името на собственото си оцеляване те би трябвало да имат достатъчно акъл, за да не излъчат от средата си конкретен кандидат.

Оттам нататък е страшно трудно да се каже кой ще е. Лесно е да се каже какъв трябва да е, и какъв не трябва да е, но, общо взето, се опасявам, че хората, които виждаме като подходящи, като качество, те пък няма да искат да се занимават с това, защото то е страхотен риск: да си развалят живота с неясни цели и последствия. Целта впрочем е ясна, но последствията са лоши. В този смисъл задачата на дясното при избора на конкретна кандидатура е страхотно трудна. Може би най-важната задача след едно обединение, но решението на тази задача аз не го виждам. Не виждам и хубав механизъм това да стане. Трябва да се разберат помежду си седем или осем така наречени лидери. Те обаче първо трябва да се научат да си приказват заедно, да могат да се понасят, а не когато единият влезе в стаята, другият да излиза. Как ще го направят, не знам. Оттам нататък още по-трудната задача е да изберат някой не защото е безличен и на всички им е все едно, а защото всичките са убедени, че той става. И последният въпрос - дали има такъв човек и дали той би искал. Ако това не стане, цялото дясно в този си вид трябва да си ходи. По-добре да умножим по нула цялата ситуация и да тръгваме отначало с други хора и с други структури.
   - Може би трябва да изключа касетофона, задавайки въпроса за вашето име, което се споменава като кандидатура за президентския пост?

   - Всяка сутрин, като се събудя, се сещам колко съм щастлив, че през 1989-1990, някъде преди 15-16 години, твърдо реших, че няма да се занимавам с политика и съм го спазил това решение. Под занимаване с политика разбирам да вляза като политик в играта. Това съм го решил абсолютно твърдо и съм изключително доволен от това си решение. Така че и дума не може да става за подобно нещо.

   - Намерих един документ, една листовка от 14 декември 1989 за прочутата верига около Народното събрание, в която участвате и вие като организатор. Участниците в тази верига подозираха ли, че тя ще се превърне в такъв многохиляден митинг? Един от участниците във веригата беше Желю Желев, който впоследствие прикани участниците в митинга да се разотидат...

   - Тогава и времената, и хората бяха пълни с противоречия. На тези, които по естествен начин бяха изтикани като водачи, тогава не им стигна смелостта. Между другото имаше и рискове, разбира се. Тогава можеше в България да се пролее кръв. Но пък може би щеше с това еднократно действие нещата да тръгнат. Сега е трудно да се прецени, но е факт, че хората бяха силно разочаровани от това, което се случи в края на самия 14-и. Аз бях там от самото начало и знам как се почувствахме, когато се чу апелът от балкона на Студентския дом. Там бяха Петко Симеонов, Желю Желев, мисля че и Ивайло Трифонов. Непрекъснато токът изчезваше, не се чуваше. Хората имаха желание да направят още нещо, страшно труден момент беше тогава, но за толкоз ни стигнаха силите. Така или иначе, в историята няма “ако”. Случилото се е най-вероятното. Имало е много възможни пътища и нашият исторически поток се е плъзнал по един от тях. По най-вероятния. Значи това сме могли, толкоз е можела България! Толкова може и сега. Дано в бъдеще да може повече!

Нека да рамкираме разговора с връщане към кръглата маса, организирана от политически клуб “Нова десница”. Тази “Нова десница”, при положение че уклончиво отговаря на въпроса дали ще бъде партия или не, има ли шансове действително да постигне онова, което мечтаят да постигнат всички, които, ако не ги наречем десни, са сини?

   - Пак е трудно да се отговори, защото сега пък обсъждаме бъдещето. Но политическият опит и политическата история показват, че понякога такива формирования, стартирали като дискусионни клубове, прерастват в политически партии. Има и трети вариант, да си остане дискусионен клуб, а паралелно с него, на негова основа, да възникне структура, която вече да е политическа партия. Защото е факт, че при сегашната система няма никаква възможност да се влияе върху политическите решения, ако не сте в политическата битка като партия. Движението може да е много мощно, но ако вие не поставите политически искания и не посегнете с политически инструменти за тяхната реализация, шанс няма. Няма да ви чуят.

Така че рано или късно новите идеи трябва да бъдат реализирани от някаква партия. Дали това ще бъде реформирана партия от старата десница, дали ще бъде нова партия, не мога да кажа, но че трябва да се стигне до политическа реализация чрез политическа партия, е неминуемо. Европейският модел в политиката се основава на партиите. Има друг модел, примерно американският, където пак има партии, но личността е на първо място. Има го, естествено, и моделът на диктатурата, когато партиите не са нужни, а всенародното движение излъчва лидер, който повежда страната смело нанякъде и доста бързо катастрофира. Надявам се, че това няма да се случи. Не че този клуб води натам, но в момента в страната има, хайде да не се изсилваме много, но нещо като Ваймарски синдром. Ако вземете формалните белези между 1932-1933 в Германия и сегашното положение в България, ще видите много формални прилики. А често формалните прилики са симптом за някои неформални аналогии. Разбира се, всеки ще каже, че точно това и по този начин не може да стане. Точно така, не може, но искам да ви дам един трагичен пример, за да видите, че всичко може. Нека да се върнем мислено само двадесет години назад, нека да си представим, че е 1986. Какво представляваше тогавашна Югославия? Бих казал едно щастливо събиране на няколко народа, на шест републики и две автономни области. Можеше ли някой да предскаже, че съвсем скоро, само след 4-5 години, това ще бъде бойно поле, на което ще се води най-кръвопролитната битка на територията на Европа след Втората световна война, с около 150 хиляди жертви? Никой не би могъл да каже това. Даже ако някой се беше изправил и беше казал, че в тази страна след четири години ще се чува първо гърмежът на оръдията, а после гласът на хората, щяха да го помислят за луд. А това се случи, така че никога не бива да казваме: това никога не може да се случи. И затова искам да кажа, че историята все пак се повтаря, но невинаги като фарс.

Да очакваме ли все пак нашата история да се повтори в някакъв щастлив вариант?

- Дай Боже, ние всички искаме само доброто на страната, но то не става с пожелания, някой трябва да свърши работата.