най-голямата политическа грешка на Първанов за целия му мандат. Но едва ли можем да говорим за изненада - изявлението просто доведе до логичен (и абсурден) финал политическата философия на действащия президент. А нейната същност е: да разширява властовите си позиции и да инжестира рейтинга си, като прави малко, но говори много, паразитирайки върху вече доказани несъвършенства на българската държавност.

Проблемът не е в това, че Георги Първанов бе неприемливо самохвален и си приписа несъществуващи заслуги. И като заместник на Жан Виденов, и като председател на БСП той не се отличаваше със склонност към самокритичност. Драмата на президента е в илюзията, че в променящите се условия е възможно по този начин да бъдеш успешен български президент. Съвсем не е случаен фактът, че Първанов не каза почти нищо за проблемите в двете области, където са съсредоточени реалните му конституционни правамощия - сигурността и външната политика. А там проблеми има и те все по-застрашително се сливат в една обща заплаха - България (в „най-добрия" случай) да се превърне в номинален, но функционално непълноценен член на двете най-важни за бъдещето й общности - НАТО и Европейския съюз. Самохвалното празнословие, неподплатено с ясна политическа воля и упорити усилия - това е една от основните причини за забавения и затруднен напредък на страната ни в европейското направление.

Вторият аспект на фалстарта е затрудненото положение, в което началото на кампанията на президента постави неговата партия. Съвършено ясно е, че БСП и нейното участие в управлението ще имат за Първанов инструментално значение - те трябва да помогнат, с каквото могат, но преди всичко - в никакъв случай да не попречат за преизбирането му. Стремежът на президента да контролира правителството и други ключови институции чрез кадрови патронаж издава страх, че правителството може да следва и друга логика на поведение. Няма съмнение, че всяко засилване на общественото недоволство към дейността на кабинета и на тройната коалиция ще рефлектира пряко върху президента, чийто образ на архитект и ментор на управлението се наложи в публичното пространство. В БСП (да не говорим - извън нея) има обаче доста фигури и групи, които едва ли ще проявят жертвоготовност в името на втория мандат на Първанов, особено с оглед проблемите в сферите с негова реална отговорност. Това важи дори за личности, които минават за явни протежета на президента.

Президентската кампания започна с фалстарт и поради една трета, може би най-важна причина. Състоянието и бъдещето на президентската институция е само част от жизненоважната необходимост да се реформира българската държавност, да се преосмислят взаимовръзките и балансите между основните институции. Истинският предмет на обществен дебат днес не е дали следващият президент ще се казва Георги Първанов, а от каква президентска институция има нужда България. Решението не може да бъде запазване на статуквото, нито козметично напудряне на престижа на президента чрез добавяне на второстепенни функции. А всякакви опити за присвояване на нерегламентирани от Конституцията права (като заявката на Първанов да бъде „арбитър и коректив") работят против интересите на страната, защото още повече объркват и затрудняват и без това тромавата институционална механика на българската държавност.