Новата политикономическа формула: пари -
партия - пари прим. Стопанската политика диктува стъпките в
тангото на политиците.
Навремето в комунистическите вузове учеха
студентите, че политиката е концентриран израз на
икономиката. Определението е на Ленин - лидера на
болшевиките в Русия.
Сега живеем в епохата на демокрацията. Но
това не означава, че марксистът не е бил прав. Както по
света обвързват петрола с напрежението в Близкия и Средния
изток, така и в България икономиката диктува политическата
игра.
Кръшната "ръченица", която отскоро се играе
на обществената сцена у нас - с нови партийни образувания, с
префасониране на старите, всъщност се ражда не само от
желанието на една или друга личност за властта. Този набиращ
темпо танц е продиктуван от стопанската ситуация у нас.
В преддверието на криза?
Въпреки всички оптимистични нотки на
анализаторите българското стопанство твърдо държи последното
място в Европа и на Балканите - изключвайки албанското.
-
Редица финансови показатели вървят от зле
на по-зле: дългът расте до астрономически величини,
макар че се води основно на частните фирми, ножицата
между стойностите на износа и вноса вече заприлича на
пълен шпагат, лека-полека се увеличават несъбираемите
кредити...
-
Вътрешното потребление, което е основен
показател за стопанското здраве на една страна, има
отчайващо ниски стойности. Закъснява технологичното
обновление, защото само 19% от Брутния вътрешен продукт
(твърде нисък по размер) се отделят за тези цели.
-
Здравната каса е в технически фалит.
Пенсионната реформа също все по-силно куцука, макар че е
подпряна на патерицата на бюджета. Дребният бизнес
вегетира, а средният среща редица трудности и е
стагнирал в развитието си.
-
Това са онези прояви на предхождащата
буря, които тревожат икономистите. Гражданите също могат
да я забележат - по опразващите им се стремително
джобове, по нарастващите непрекъснато сметки и плащания.
Сигурно и хазната не цъфти, щом опря до смяна на
автомобилните номера - това ще є донесе към 180 млн.
лева.
-
Накъде върви страната, показва един
дребен, но съществен детайл. Веригата "Метро", която
върти между една трета и една четвърт от стокооборота на
дребно в страната, от две години е на загуба. Когато
немците стъпиха в България, те бяха на печалба. Уж
стопанството се е развило, уж доходите са пораснали, а
оборотите спадат!
Изводите всеки може да си ги направи сам.
Циклите
Учените отдава са ги формулирали като правило
- има цикли на икономически растеж, след които следват цикли
на застой и рецесия, завършваща твърде често с криза. Някои
са едногодишни, други - действат по-дълго, а трети са
направо дълголетни. Такива са циклите на Леонтиев, за чието
откриване той получи Нобелова награда.
България бе във фазата на рецесията при
Живков, в криза - в първите години на демокрацията, в
оживление - след Виденов, в застой - при царя. Както се
вижда, всеки такъв стопански етап си има своето политическо
огледало и своя политически носител. Затова и политическите
игри у нас се редуваха като цикли - толкова неотменими,
каквито са например климатичните сезони.
Още със старта на пазарните промени и свободата тези закони
влязоха в действие. Някъде под масата - може би на Кръглата
през 1990 или зад кулисите на политическия театър, бяха
написани и правилата, с които да се спазват.
Тогава цикълът бе прост: първо бе червеният
Луканов, после - синият Филип Димитров, след него -
неутралният Беров, а накрая - червеният Виденов. Сега сме в
края на същата спирала - след аления Жан дойде тъмносиният
Командир, след него - неутралният цар Симеон, а днес
управлява червен лидер.
Кръговратът на парите
Вероятно цикълът би могъл да се повтаря
безкрайно, ако не беше едно обстоятелство.
Ключовото звено в него е онова на видимо
"неутралния". Той е крехкото равновесие между двете страни
на баланса. Първо едните взимат, после - другите, а накрая
се търси "модус вивенди"-то, за да не експлодира сблъсъкът
на тези интереси като ядрена бомба, помитаща докрай
страната. Такава е и днешната коалиция.
На практика се оказа, че
икономическо-политическият цикъл у нас не е нищо друго освен
лицемерието на скритото счетоводство - подобна на онова в
тефтера на мутрите: "взел", "дали ми"... Защото на мястото
на старите политикономически формули от времето на
англичанина Адам Смит в България бе измислена и приложена
нова - онази, която може би ще ни спъне на прага за Европа.
В науката ръстът на икономиката, капитала и
индивидуалните богатства се представя най-общо като "пари -
пари прим". В родната действителност уравнението е
по-различно - "пари - партия - пари прим".
Ето кое кара нашите властници да дават мило и
драго, за да пипнат волана на общественото кормило. Мечтата
им, ако не се докопат до него, е да държат някоя ръчка или
поне бутон на арматурното табло...
Това е първата причина за наплодилите се
напоследък партии - от стряскащата еснафите "Атака" до
ласкаещата патриотите ГЕРБ на Бойко Борисов. Ситуацията "точ
в точ" възпроизвежда зората на демокрацията. Щом се разбра,
че ще има заеми от МВФ, Световната банка, европейските
банки, помощи от чужбина и пр. "екстри", щом тръгнаха
реформите, то мигом се нароиха партии, люспи и мравки -
толкова много, че продължават да се възпроизвеждат дори
сега.
Властовата рулетка
Втората причина е далеч по-сериозна.
В България е формирано онова стопанско
статукво, което облагодетелства както политическия елит,
така и стоящата зад него олигархия. Всъщност циклите на
икономическото развитие и мащабите на ограбването на народа
точно съвпадат с циклите на политическите рокади. Те са
лъскавата опаковка на съдържанието - тя се мени според
нуждите, но отдолу както винаги вместо бонбони има предимно
мухлясъл хляб.
Ако обаче ни приемат в европейското
семейство, то този цикъл спира да се "върти" - вместо него
ще действа онзи от Брюксел.
Елитът отново ще стане излишен. След две
кризи сините и червените залози на масата са изтъркани и
непечеливши. Затова новата игра на политическото казино е да
накара 8-те му милиона клиенти да залагат вместо на цветове
- на числа. Онези, които са стъпвали в игралните зали,
знаят, че в рулетката числата са носители и на цветовете.
Добре е известно, че казиното винаги печели,
докато клиентите му програмирано губят. В този смисъл с
новите числа - партии, властниците се опитват да запазят
играта, дори и политико-икономическият цикъл да се промени.
За тях "Риен не ва плю" - край на залозите, е повече от
гибелно. При една очаквана нестабилност в страната, ако тя
се създаде и продължи по-дълго от полезното и необходимото
за елита, то собствените му богатства ще се обезценят, а
собствената му власт ще се девалвира като възможности
стойности за присвояване.
Драматургията
Драматургията на този цикъл игра е по Чехов.
Според него, ако на стената има пушка в първото действие на
драмата, в последното тя задължително гърми. Лошото обаче е,
че реквизитът не достига - червените и сините патрони вече
са дефектни, пък и публиката е наясно с действието.
А щом драматургията е изчерпана на идеи, тя
се обогатява и компенсира чрез нови герои. Но след Любен
Беров компетентните професори се изтъркаха като стара
грамофонна плоча. След величествения Симеон други горди и
аристократични герои на прехода не останаха. На учения може
да се прости липсата на здрава ръка, на аристократа -
неумението му да управлява. Но и двамата чудесно изпълниха
ролята си на "неутралния", без обаче да могат да я повторят.
Както не могат да повторят своите роли и всички упражнявали
се досега властници от двете страни на "барикадата".
Ето защо на бял свят се пръкнаха и ще се
плодят нови "неутрални" партийни образувания. Те не са нито
десни, нито леви, както се счита. Те са институциите,
бранещи статуквото - както го направиха ученият и Кобурггота.
Волен Сидеров си поиска национализацията, свойствена за
социализма, Генерала - силната държава, чийто апотеоз бе при
тоталитаризма.
Така те и познатите ни партийни сили отново
ни връщат към началото на стопанско-политическия цикъл,
стартирал при социализма. Връщат ни към онова програмирано
развъртване на топчето в политическата рулетка, което
навремето обрече нацията.
Историческата ретроспекция:
Как мънитата дирижираха властта
Навремето опозицията у нас се
пръкна почти на гола поляна - у нас нямаше мощно
дисидентско движение, нито пък бяха избухвали
антикомунистически въстания и революции като
тези в Полша, Чехословакия, Унгария.
СДС бе закърмено с икономическата
криза при Тодор Живков - режим на тока,
дефицити, дори и на чесъна, и на натрупания
външен дълг. Нямаше къде да се шава и бе
разрешена първо гласността, а после дойде и
демокрацията. Мораториумът по борчовете към
чужбина на Андрей Луканов му изяде властта и
демократите стъпиха в нея. Те си отидоха от нея,
понеже задържаха приватизацията и не създадоха
средната и дребната класа, които са им
естествената електорална ниша.
Неутралните стиковаха интересите
вътре в страната и вътрешните - с външните. А
щом България подписа споразумението за външния
дълг, червените се завърнаха на власт, понеже
вече разчитаха на финансов ресурс от чужбина.
Когато опоскаха парите, със стачки и без стачки,
с палеж на парламента и без него, със сила или
без нея песента им вече бе изпята. Както казваше
един от най-великите военачалници - Наполен: с
щиковете можеш да дойдеш на власт, но не може да
седнеш върху тях и да я упражняваш. За второто
са нужни пари.
Иван Костов също стана жертва на
икономическата рулетка. Неговото правителство
осъществи основната част от реформите, но без да
създаде общество на собствениците. Напротив - от
неговите действия черпеше жизнена сила
олигархията, която завладя България. Логично е,
че управлението му си замина безславно! Защото,
ако във фирмата акционерите гласуват според
големината на дяловете си, то в държавата
изборните гласове се броят един по един.
Царят бе поставен на държавния
рул както от големите собственици в България,
така и от големите собственици в чужбина -
чуждия капитал. В консенсуса на техните интереси
обаче Симеон свърши работата наполовина - докара
ни до вратата на Европейския съюз, без да ни
вкара вътре. Затова и той напусна, така да се
каже, отчасти властта.
Така назряващата икономическа
криза, която катурна преждевременно от властта -
две години преди да експлодира самата тя. Същото
навремето се случи и с Тодор Живков. |
|