|
Предизвикателството пред Запада
днес не е сблъсъкът на цивилизации, нито просто
войната с тероризма: по-скоро то е бунтът в
средите на ислямистите, който започна
през1979 и който оставаше за Запада, поне до 2001,
второстепенен театър на действия . От 1979 насам -
след революцията в Иран, нахлуването в Афганистан,
реислямизацията на Пакистан, вълненията на
саудитските активисти в широкия Близък изток и
протичащата в същото време маргинализация на Египет
в арабския свят (след споразуменията от Кеймп
Дейвид), настъпиха количествени и качествени промени
в парадигмата на пан-арабизма – основно движение в
Близкия изток от 1945, който бе заменен с
пан-ислямизма. Точно защото говорим за бунт в
ислямския свят, парадигмата на тероризма – с нейния
традиционен фокус върху криминалния характер на
действията и липсата на политически
измерения – е напълно несъвместима на тактическо
ниво. Западът днес не е във война с тероризма, война
подобна на Втората световна или Студената война.
Западът по-скоро е във война с нов тоталитаризъм, за
който тероризмът е само една техника или тактика
сред многото други. На операционно и стратегическо
ниво противопоставянето срещу бунта е по-правилната
парадигма от тази на борбата с тероризма.
Във формата на това бунтарство може
да бъде открита част от военната традиция на
арабския свят, както и част революционната
партизанска война, позната от двадесети век. Днес
тези два типа на противопоставяне преживяват
кулминация и са наречени от постмодерните стратези
„мрежова война” и/или „четвърто поколение военни
действия”. Вярно е, че тези две концепции все още са
във фазата на своето зараждане, защото ясно се вижда
нейерархичната стрктура в организацията на врага,
несиметричната природа на неговите операции и
фокусът върху политиката, а не върху военната сила.
Предизвикателството, пред което Западът е изправен
трудно може да бъде подценено: дори и само един
процент от 1.2 милиарда мюсюлмани по света да се
присъединят към идеята за глобалния джихад, Западът
и умерените мюсюлмански режими ще трябва да се
справят с 12 милиона джихадисти, разпръснати в
повече от 60 страни. И ако само един процент от тези
12 милиона са склонни към „мъченически операции”,
Западът ще трябва да се справи, при това не в
рамките на едно поколение, с около 120 000
самоубийствени бомбени атентатора.
И въпреки че ислямът не е монолитен,
не е онази изрядно подредена мозайка, която някои си
представят, в последните 30 години едно специфично
движение – пан-ислямисткият салафизъм –
трябваше да запълни вакуума, останал след провала на
пан-арабския социализъм и маргинализирането на
по-просветените форми на исляма. Салафизмът зае
почти хегемонна позиция в мюсюлманския свят. Западът
очевидно не е във война със истинския ислям и
неговите традиционни пет стълба, а е във война с
джихадизма, един чист продукт на салафизма, според
който джихадът е шестият стълб на исляма. От гледна
точка на оценка на заплахите, широко обсъжданото
теологично различие между великия (духовния) и
по-нисшия (физическия) джихад е напълно неуместно, и
единственото нещо, което има значение е
праксеологичното различие между трите модалности на
приложение на джихада: джихад на оръжието, на
ръката, и на езика.
Днес най-ефективните джихадистки
мрежи са именно тези – от Хамас до Хизбула - които
комбинират посочените три модалности във формата на
градска война, подпомагане и медии на омразата. На
театрално ниво най-добрият военен отговор
към тези три разновидности на джихада си остава
концепцията за „три-блоковата война”, възприета от
военноморските сили, според която западните военни
сили трябва да бъдат готови да овладяват ситуации, в
които едновременно трябва да се противопоставят на
интензивна градска война, на партизански движения и
същевременно да провеждат хуманитарни акции.
Отговорът на Запада вече не може да бъде само
военен. Когато, след падането на режима на Саддам
Хюсеин, 45-65 процента от мюсюлманския свят имаше
позитивен имидж за Бин Ладен, американската военна
победа в Ирак беше политическо поражение на глобално
ниво. След края на Студената война Америка се
радваше на безпрецедентната позиция на единствена
решаваща сила, но както показа войната в Ирак, в
контраст с войната в Залива от 1991 (през която
CNN притежаваше глобален
монопол), Америка вече не е единствената сила в
света на електронните медии. През 90-те години на
миналия век появата на глобални сателитни телевизии
в Европа (Евронюз) и в Арабския свят (Ал-Джазира)
създадоха ново разпределение на силите. И ако
Пентагонът наскоро загърби традиционната концепция
за „бойното поле”, за да приеме по-новата и
по-съдържателна идея за „военното пространство”,
военните стратези и командири трябва ясно да
осъзнаят, че светът вече е в епохата на
„триекранната война”, подобно на „три-блокова
война”.
Аналитично, растящият глобален
джихад най-добре може да се определи като три
пластов феномен. В първият си пласт той е
анахроничен, пре-клаузевицианска свещена война, и
американската дипломация ще трябва значително да
повиши своето ниво на гео-политическа грамотност,
ако иска изобщо да използва ефективно иджихада
(битка на интерпретациите) като
противопоставяне на джихада.
В следващия си пласт, той е
постмодернистичен, пост-клаузевицианска мрежова
война, не само в организационен смисъл (т.е. мрежата
срещу йерархията) , но и в контекста на медийните
мрежи, които са едновременно действащи лица и
носители на идеите, платформи и оръжия, огнева линия
и тил. Ако американската войска иска да води „мъдри
армии”, Пентагонът ще трябва да се освободи от
недообмислените и подвеждащи слоугани (като
„определна изолирана опасност”), да проучи
внимателно мюсюлманската медийна среда, нейните
електронни империи и сателитни царства и техните
начини на водене на битки, и да изработи ясно
становище за граматиката и логиката на
междукултурните комуникации.
На третия пласт, глобалният джихад е
последното проявление, в епохата на глобализацията,
на вечния феномен, познат като
водачество/разбойничество. Тук интердисциплинарното
разбиране на политическата икономия на воюване ще
бъде задължителна за всички играчи. Този трипластов
характер на глобания джихад на макро-политическо
ниво съдържа истини и по отношение на
микрополитическо ниво . Феноменът на
самоубийствените бомбени атентати може да продължи
докато съществуват: а) теологичните стимули
(пословичните 72 чернооки девици в Рая); б)
мюсюлманските медии възвеличаващи “мъченичеството”;
и в) значителните финансови стимули за семействата
на „мъчениците” (семействата на палестинците, които
се превръщат в бомби, получават от Саудитска Арабия
възнаграждение от 25 000
долара, равняващо се на 600 000
долара, според покупателните способности на
западните общества.)
Идеологически, салафизмът се отнася
към джихадизма както марксизма към ленинизма,
въпреки че психологически джихадизмът изглежда
по-близък до нацизма (паталогичен страх от
, вместо вяра във , модерност, придружена
от маниакален антисемитизъм). Точна както вчерашният
комунистически проект можеше да се обедини от
слоугана „Съвестка власт плюс електрификация”,
джихадизмът най-точно се съдържа “шириа, плюс оръжия
за масово поразяване”. Подобно на комунистическия
интернационал, салафисткият интернационал има своите
болшевики и меншевики, свой Бернщайн и свой Каутски,
дори и свои ленински въпроси „Какво трябва да се
направи?” ( Крайъгълните камъни на Кутъб).
А по отношение на дебата кой е по-важен „далечният
враг” или „близкият враг” ситуацията напомня на
конфликта между последователите на Троцки,
поддържащи „перманентната революция” и
привържениците на Сталин, подкрепящи „социализма в
една страна”.
Все пак джихадизмът се различава от
комунизма по три неща. 1) Тъй като фитна
(разногласието) е древна – и важна – традиция в
историята на мюсюлманството както и самият джихад,
салафизмът е значително по-немонолитен от марксизма.
За Запада и неговите мюсюлмански съюзници от бизнес
гледна точка първо трябва да изследват систематично
всяка конкуренция и разногласие, независимо дали са
стратегически, операционни, тактически, доктринални,
организационни, идеологически, персонални,
генеративни, национални, религиозни или
етнически/племенни. 2) Докато комунизмът бе почти
„държавна религия”, джихадизмът – колкото и
еретически да е – за много мюсюлмани е част от
основната им религия, и никога не е бил опровергаван
чрез рационална комуникационна стратегия. За да бъде
ефективната битка за сърцата и умовете, фокусът
трябва да пада както върху емоциите, така и върху
умовете, както върху съблазняването, така и върху
убеждаването, както върху представите, така и върху
идеите, върху спомените както и върху политиката,
върху идентичността както и върху демокрацията –
накратко с еднаква сила върху сърцата и умовете.
Комуникационният микс (източници/послания/медии) ще
трябва да бъде радикално различен от използвания по
време на студената война, а това на свой ред изисква
радикална трансформация на публичната дипломация и
информационните операции. Нещо, за което говори
Кодолиза Райс и Доналд Ръмсфелд. 3) И накрая
дауа (мирният активизъм) не се съотнася към
джихадизма както еврокомунизма към съветския
комунизъм. Независимо че декларират неизползване на
насилие мрежите на дауаистите ( Hizb
- ut - Tahrir
) на практика са в симбиоза с мрежите на
джихадистите (Ал-Кайда), като много добре изпълняват
ислямската версия на приказката за доброто и лошото
ченге. Накратко дауа не е чак толкова
реформистка алтернатива на революционния джихад,
както първата фаза (привържениците на Троцки
инфилтрират свои хора в институциите, с които
преобладава другата гледна точка) на джихда, тъй
като Мухамад винаги се е възприемал като трифазава
борба.
Стратегически, фактът, че глобалният
джихад няма един-единствен основен план или
един-единствен ръководител по никакъв начин не
означава, че врагът не може ясно да идентифицира
центъра на притеглянето. С риск прекалено да
опростим нещата, глобалният джихад, може да се каже,
се опира на петте „стълба”: Ал-Сауд, Ал-Азхар, Ал
Кайда, Ал Джазира – и пословичната „пета колона” в
ролята на петия стълб. Накратко: през последните 30
години, чрез интелигентна манипулация на финансови,
образователни и информационни лостове, Саудитска
Арабия използва своето влияние, за да промени
геополитическия баланс на силите в мюсюлманския свят
и да превърне себе си в Халифат, използвайки
мюсюлманските международни и неправителствени
организации като средство за постигане на резултата.
Успоредната трансформация на базирания в Кайро
университет Ал-Азхар по време на същия период,
вероятно е най-пренебрегвания елемент от глобалния
джихад. Той е нещо повече от “най-старият
мюсюлмански университет”; Ал-Азхар е нещо като
неформален Върховен съд в мюсюлманския свят,
отричайки или давайки легитимност на споразумения за
мир с Израел (1965 и съответно 1979) или
призовавайки за джихад срещу американското
присъствие в Ирак (март 20003). През последните 30
години въздействието на Саудитите върху Ал-Азхар
промени центъра на гравитация в мюсюлманския
политически дискурс и се стигна до там, че днешната
реторика на Ал-Азхар е неразличима от тази на
мюсюлманското братство, нейният бивш отмъстител. Ал
Кайда и Ал Джазира, макар че са по-скорошни
феномени, успяха за по-малко от две десетилетия да
се превърнат в рекламна, тренировъчна и привличаща
нови хора база на глобалния джихад. И накрая, но не
на последно място по значение, академичната Пета
колона на Запада, някога верна на своята историческа
роля на „полезния идиот” (Ленин), все повече
предоставя концептуални амуниции и академична
неприкосновеност на критпо-джихадистите, превръщайки
запданите университетски средища в сигурна територия
за интелектуалния тероризъм.
Взети заедно тези пет стълба
образуват нещо средно между „дълбока коалиция”,
теоретизирана от съвременните западни стратези и
неформалния глобален джихад, който следва принципа
заповеди-и-контрол. Дори и само в метафоричен план,
война, базирана на заповеди и контрол ( C
2 W ) предлага най-добрият
подход за противодействие на джихада на
стратегическо ниво. Идентифицирането на тези пет
стълба като център на гравитацията трябва да ни
напомни, че съдбата на 1,2 милиарда мюсюлмани днес
прекомерно се определя от няколко хиляди саудитски
принцове, египетски духовници и новинарски редактори
от Залива, и че в такава ситуация – война на идеи,
водещият принцип трябва да бъде принципът на силата
на икономиката. Не казвайте, например, че „Ислямът
се нуждае от своя Мартин Лутър Кинг”, дори и само
заради дългата 1500-годишна битка в християнския
свят. Вместо това кажете: „Саудитският Халиват се
нуждае да съгради своя Ватикана II
” .
Логично и хронологично,
прогресивната стратегия на свободата не може да
стори друго, освен да постави приоритети върху
влиянието на религията и изграждането на познания
като основни качества на демокрацията. Влиянието на
религията няма да има за цел разпространението на
протестанството като глобална умма, но пък
може да сесалафизира глобалната улема . Не
казвайте, че „за разлика от христянството, Ислямът
не прави разграничение между обществената и частната
сфери”. Вместо това кажете: „Докато няма адекватна
база от познания, всяка религия, в което и да било
общество ще заеме хегемеонна позиция в обществената
сфера”. Независимо дали е етично или религиозно,
формирането на идентичността не е точна наука. Но
след като на американския пазар това се прави почти
рутинно всеки ден, би могло да се заеме опит и да се
адаптира към дипломатическата бюрокрация.
Изграждането на познанието ще
изисква троен подход. Сега, когато известният доклад
на Програмата за развитие на ООН за арабските страни
показа, че броят на книгите, преведени в целия
арабски свят за последните сто години е
равен на броя книгите преведени в Испания за
една година , най-спешната програма ще трябва
да бъде старомодна, дори масивна, програма за превод
на книги, което на свой ред допринася за намаляване
ролята на религията в публичната сфера.
Допълнително, поставянето на края на рутинното учене
, ще позволи да се развие критичното мислене, и
използвайки настоящото мюсюлманско мислене, ще
създаде критична маса за общество, базирано на
познанието.
Религията и изграждането на
познанието са две логични предпоставки за фаза
II : смаляване на
държавността и изграждане на пазара. В опитите си да
превърнат “ятаганите в палешници”, създателите на
американската политика ще направят добре, ако не
забравят две неща. Първо, в Близкия изток, военните
имат не само политическа сила, но и икономическа.
Ако искаме да отделим военните от икономическия
живот, ще трябва да се намерят стимули, които да
предизвикат тази промяна. Второ, промоцираната от
Запада “шокова терапия” в руски стил, не само ще
отчужди хората от улицата ( а това подбива шансовете
за успех на битката за сърцата и умовете), но със
сигурност ще се окаже най-подходящият начин за
създаване на мафия. Едно нещо е сигурно: Между фаза
едно (религия и изграждане на познание) и фаза две
(смаляване на държавността и изграждане на пазара)
по пътя към стратегията на свободата, две много
важни целеви групи на публичната дипломация и
информационните операции ще трябва да бъдат не
жените и младите (днешната модерност), а
мюсюлманското духовенство (първа цел за атака).
Когато става въпрос за спечелване на сърцата и
умовете в Близкия изток, старото клаузевицианско
триединство (правителство, народ, военни) ще трябва
да отстъпи на по-фокусираното триединство -
молла-медии-военни.
В контекста на Близкия изток, просто
е невъзможно да надцениш централното положение на
“защитната дипломация”, ако стратегията е към
постигане на свобода. Но привидно политическите
дебати за относителните заслуги на твърдите срещу
меките сили постоянно “оценяват погрешно” значението
на военната сила, независимо дали я наричат военна
дипломация или сътрудничество за постигане на
сигурност, независимо дали се прилага многостранно
(различните школи на НАТО) или двустранно
(присъединяване към международните военни обучение и
тренировъчни програми). Многостранното ниво –
форматът на НАТО Партньорство за мир, трябва
постепенно да се разпростре и към други страни. На
двустранното ниво програмата ИМЕТ, традиционно
включваща много тренировъчни занятия и малко
обучение, ще трябва основно да се промени, ако иска
да стане синоним на образована армия. Вместо да се
занимават с маловажните проблеми на Западната
теология на военно-гражданските взаимоотношения (по
начина описан преди петдесет години от Самуел
Хънтингтън в неговия класически труд „Войникът и
държавата”) програмите на ИМЕТ трябва да са свързани
с реалността на взаимоотношенията молла
-военни и да вземат предвид политическата и
икономическата роля на военните в мюсюлманските
общества. Тогава, и само тогава, може да се
разработи полезна праксеология за демократичната
промяна на взаимоотношенията граждани – военни.
Това, от което мюсюлманските военни се нуждаят
най-много, е компас, не катеизис – и това може да
бъде, поне за настоящето поколение,
най-полезния/реалистичен модел на взаимоотношения,
който на практика следва турския, не американския
модел. Ако името на играта трябва да бъде износ на
демокрация, то тогава е необходимо да се създаде
интелектуална сила сред мюсюлманските военни, която
да създаде познание за успешните стратегии за
демократизация (и специфичната роля на военните сили
в „операционното изкуство” на демократичния проход)
от последните три години в Латинска Европа, Латинска
Америка и Югозиточна Азия. Ако се изнася сигурност
(най-минималистичната политика) иначе казано
американската политика, тогава добре би било да се
помни, че няма нищо по-специфично в различните
култури от представата за сигурност.
Връщането на исляма на историческата
сцена след тривековно отсъствие (1683-1979) не
означава задължително възвръщане на водещата роля на
религията в света. Но отбелязва края на „Краят на
историята”. В контраст на някои утопични очаквания
след края на Войната в Залива, Историята отново е на
ход, и значението на предизвикателството на джихада
не е по-малко универсално от това на комунизма преди
години.
Ако погледнем теоретично към
въпроса, апелите на джихадистите би трябвало да
бъдат ограничени до онези 1,2 милиарда мюсюлмани. Но
следствие на комбинацията от масова миграция и
масови комуникации, социополитическата умма
вече не е ограничена до геополитическия дар-ал-ислям
и нейното глобално присъствие де факто е
универсално. През идните десетилетия имиграцията (
hijra )
ще продължи да се промоцира от
ислямските държави и други недържавни участници в
процесите. Тъй като е установено, че опитът от
експатрирането е водещият фактор за приемане на
джихадизма и че Интернет като канал за комуникации
спомага за разпространение на посланията на
салафизма, комбинацията от отчуждаване (следствие на
експатриране) и бягствата (възможни благодарение на
съществуването на е- умма) могат да доведат
само до показателно нарастване на потенциалните
джихадисти в западните страни. Ако приемем
камикадзетата като такива (екстремни джихадисти)
това все пак остава част от избора на малцинствата,
мултипликацията на така наречените „трето поколение”
банди и тяхното влияние в предградията на големите
западни градове (нагледен пример като репетиция за
онова, което може да се случи са събития в Париж
през 2005) Накратко, комбинацията от
най-примитивните (демографски борби, камикадзета) и
най-сложните (4 GW ,
WMD ) модели на война, заплахата,
която представлява джихадизмът за Запада е
значително по-голяма от онази, която навремето
представляваше комунизмът. През 1992 оглавяващият
Френското бюро за разследвания Александър де Маренш
на практика повдигна въпроса за „Четвърта световна
война”. Последиците от събитията на 11 септември
придават нов смисъл на концепцията, изказан от
бившия директор на ЦРУ Джеймс Улсей и други. Докато
е ясно, че „Четвъртата световна война е война от
четвърто поколение” и няма да бъде копие нито на
Втората световна война, нито на войната в Залива,
няма да бъде преувеличено, ако говорим с термините
на Четвъртата световна война .
Четвъртата световна война се намира
в свята начална фаза, и това, което може да кажем е,
че има информация за провал на политическия ислям,
но това не е краят. Западните есеисти, които в
началото на 90-те години на миналия век, привеждаха
доводи в подкрепа на това, че е факт провалът на
политическия ислям, могат да видят колко погрешни са
били изводите им. Още в началото на 20-те години на
миналия век, също толкова очевиден бе крахът на
комунизма за всеки, който искаше да го види, но
комунистическата зараза продължи да се пръска по
света през следващите 50 години. Изводът: не само
логиката на колективната епидемиология се различава
от индивидуалната рационалност, но за разлика от
комунизма, който се случваше в епохата предшестваща
информационната, днешният джихадизъм може да разчита
на глобалните електронни медии като сила (и скорост)
за разпространение.
Около 38 процента от населението в
Близкия изток е неграмотно, а телевизията е
основният източник на информация – и дезинформация.
Приемаме, че не всички съществуващи 120 мюсюлмански
сателитни телевизионни станции са джихадистки, но
благодарение на тези, които са (от Ал-Манар до
Ал-Джазира), процентът на палестинци, които
подкрепят самоубийствените атентати скочи от 20 на
80 в периода между 1996–2002. Само в Ирак, по сходни
причини, броят на самоубийствените бомбени атентати
скочи от един на седмица на 20 за седмица през
последните 18 месеца, а 12 месеца след началото на
войната в Ирак процентът на мюсюлмани по света,
които подкрепят самоубийствени атентати срещу
американските сили в Ирак се движи от 31 процента в
Турция до 70 процента в Йордания, според изследване
на Pew .
Към момента Близкият изток е
недообразован и прекалено (дез)информиран.
Саудитският салафизъм се разпространява в Европа и
Америка по-бързо отколкото неясния евро-ислям в
широкия Близък изток. И докато дезинформацията
продължава да пътува със скоростта на светлината,
ефектите на образованието ще се усетят само върху
едно поколение.
Днес, когато новата Национална
стратегия за защита (март 2005) прие стратегията за
превантивни мерки, ограничаването влиянието на
глобалния джихад трябва да бъде логично допълнение
към стратегията на свободата. В своята оригинална
форма доктрината за ограничаване на влиянието никога
не е претендирала да бъде синонимна със защитното
или реактивното становище. За самият Джордж Кенан
ограничаването на влиянието не е „състояние на
война”, а „състояние на проактивни военни маневри”.
Докато ограничаването на влиянието бе отхвърлено от
привържениците на намаляването на влиянието (Джеймс
Бърнхам) или бе наричано още задоволяване на
исканията, самият Кенан активно – но не явно –
промоцира стратегията на задов оляване чрез скрити
действия. За разлика от външни лица като Бърнхам,
Кенан разбира, че винаги е по-добре да говориш тихо
(публично) и да провеждаш политика на заплаха от
военна интервенция (тайно). Кенан също така знае, че
известно безпокойство във външната политика може
бързо да се превърне в синоним на безразсъдство.
Така че решението му да изчака известно време
(например смяната на поколенията в Русия), вместо да
заема части от пространство и да заложи на силата
вместо на скоростта, се намира в центъра на неговата
политика. Но безпокойството се превърна в официална
политика по времето на така наречената Втора студена
война (1979-1989) и ефектите от неясните американски
амбиции към муджахидините по време на
съветско-афганистанската война все още се усещат и
днес.
Подобно, през 90-те години на
миналия век – благодарение и на ужасената Европа –
нетърпеливата Америка в крайна сметка създаде
легитимност на мюсюлманските сили на Балканите,
знаейки, че те са свързани с наркотиците, оръжията и
трафика на хора и не на последно място с Ал-Кайда.
Въпреки проблемите в Афганистан и на Балканите,
тайните действия си остават по належащи от когато и
да било, дори и само защото дипломацията по
дефиниция съдържа открити действия, и след като
имиджът на Америка е по-лош от всякога, съществуват
систематични ограничения за онова, което откритото
застъпничество може да постигне (дори и с голям
бюджет). Но както и в началото на Студената война,
днешните тайни действия трябва да бъдат проектирани
в дългосрочен план и да се придържат към стратегията
на истината, вместо да наблягат на бързите резултати
и манипулациите.
Според последните слухове във
Вашингтон, влиянието на мюсюлманите се е превърнало
в синоним на интелектуална капитулация.
Прекалено често същите западни
лумпени и псевдоинтелектуалци, които приемат
конструктувистката интерпретация на християнството,
иска прекалено силно да приемат и гледната точка за
исляма, предлагана от салафистите. Същите академични
личности, които иронизират Америка, Великобритания
или френската нация като „имагинерни общности”, са
много склонни да материализират идеята за
фантасмагорична „Арабска нация” (без да споменаваме
„Палестинската нация” – имагинерна общност от
последна реколта). Професионалните дипломати ще
направят добре, ако запомнят, че в Близкия изток
диалога означава просто продължаване на
полемиката под друга форма, а арабите, добрите
средиземномрци - – изпитват само презрение към
двойнствените изкушения на англо-саксонската
дипломация: лицемерно проповядване и политическа
коретност.
Ако неоконсерваторите са направили
поне едно правилно нещо в последните три години,
това е становището им: Абсурдно е да се спори, че
нищо не може да се промени в мюсюлманския свят,
докато не се уреди палестинският въпрос.
Нека бъдем реалисти: през 70-те
години на миналия век католическа Европа (Испания и
Португалия) и Латинска Америка предприеха свои
собствени демократични промени, без да чакат
одобрение от своите католически събратя в Северна
Ирландия. По подобен начин през 90-те години на
миналия век православна Европа (Румъния, България) и
Русия правят същото без да чакат промени сред
техните православни събратя в Босна. Каквото и да е
настоящето положение в Палестина, нещата могат да се
променят на места – в определени страни от
мюсюлманския свят.
И Европа и Съединените щати имат
своя дял от отговорността за нарастването на
влиянето на салафистите в периода 1979-1989 г, и
Западът трябва бързо да признае този факт и да
осъзнае, че може само да се извини. Вместо да
легитимират оплакванията на джихадистите от
Палестина , западните политици и лидери на мнение ще
направят добре ако се стремят да поддържат основната
тема в диалога с Ислямистите – ексепционализмът на
Близкия изток.
Казано без заобикалки: през 1945
Близкият изток бе на едно ниво на развитие с Южна
Азия. Къде са днес икономическите дракони на
мюсюлманския свят? Западът не е виновен, ако
Близкият изток днес е единственият регион в света,
който не е предприел икономическа интеграция, ако
петролните монархии инвестират 500 милиарда долара
на Запад, вместо на Изток, ако арабските
правителства харчат най-голяма част от брутния
вътрешен продукт за военни нужди и най-малък процент
за нерелигиозно образование, ако половината от
работната сила (жените) се използва само с
репордуктивна, вместо с продуктивна цел, ако
населението в арабския свят се е удвоило от 1980
насам, а делът му в световната икономика е спаднал с
две-трети през същия период, ако само 19 процента от
мюсюлманските страни имат демократично избрани
правителства, а този процент е 77 в немюсюлманския
свят, и – о, да – ако палестинските араби могат да
станат граждани могат да станат граждани на всяка
западна страна, но им се отказва това право от всяка
Арабска страна (с изключение на Йордания) през
последните 50 години.
Палестинският въпрос без съмнение ще
продължи да бъде камъчето на раздора за
професионалната класа на говорещите, които са
по-скоро представители на арабските правителства
(които ги субсидират), а не хората от мюсюлманския
свят (които слабо се интересуват от въпроса). Но
когато всичко е изказано и свършено, палестинският
въпрос се превръща в странично занимание, или
по-лошо – в отклоняване на вниманието, в сравнение с
двата най-важни въпроса от историята на Близкия
изток през двадесети век: от една страна, негативния
експеционализъм към Близкия изток, а от друга
страна, появата на саудитския халифат, който днес
харчи повече пари за пропаганда от съветската власт
в най-силните си времена.
Китайско-ислямската връзка не е плод
на богатото неоконсервативно въображение, а
фундаментален факт от международния живот за всеки,
който отдели време да научи повече за политиката на
Китай в сферата на енергетиката. Мантрата, която се
чува в някои западни среди „всичко е заради
петрола”, наистина не е безпочвена – особено, ако
хората помнят, че преди по-малко от едно десетилетие
Китай се превърна от страна износителка на петрол
във втория в света най-голям вносител на петрол, и в
не много далечно бъдеще енергийните нужди на 1.2
милиарда китайци, ще надминат тези на 300-те милиона
американци. Петролният фактор може да обясни защо
Китай има по-проактивна политика към САЩ и в същото
време по-дръзка. Като страната с най-голямо
население в света Китай е страната, която най-малко
се безпокои за опасността, криеща се в използването
на атомната енергия, съдържаща се в някои от
фустовските й сделки.
Но в стратегическите взаимоотношения
на Китай с мюсюлманските страни има нещо повече от
петрол. Ако 1979 отбелязва връщането на исляма на
историческата сцена, тази година отбелязва и
връщането на Китай на историческата сцена. През
80-те години на миналия век Китай преживя
феноменален растеж и бързо настигна Запада, въпреки
че информационната революция отново увеличи
различията. Тъй като китайското лидерство не може да
се развихри напълно без да разруши социалната
фабрика (и източника на нейната власт), то може да
се надява единствено да смали различията като забавя
развитието на Запада. За западните историци всичко
това предизвиква усещането за deja
- vu . Точно както последните
империи като Германия и Япония не се притесниха да
изиграят ислямската карта през края на деветнадесети
и началото на двадесети век, днес Китай няма причини
– меко казано - да бъде априори враждебно настроен
към идеята да използва джихадизма като средство за
масово разрушение срещу Запада.
Сходството между ислямския 4GW
джихад и доктрината за собствената война за свобода
на Китай от тази гледна точка не е изненада. Тази
китайско-ислямска връзка масово се пренебрегва от
европейския елит, който е много зает да се занимава
с анти-американизма. В европейските медии Китай се
представя като (икономическа) възможност и изобщо не
се говори за (политическа) заплаха, особено във
френските и испанските медии. Човек не би допуснал,
че на практика Китай има проактивна и сложна
политика в бившите френски и испански колонии. А по
отношение на ислямския въпрос, европейският елит
продължава да вярва, че той може най-добре да се
разреши, ако се спазва възможно най-голяма дистанция
между американския подход (по-широк Близък изток и
Северно африканската инициатива) и европейския
подход (Евро-Средиземноморско партньорство).
Референдумите за конституцията на
Европейския съюз доказаха колко разногласия има
вътре в европейския елит и колко е далеч не само по
отношение на световните реалности, но и по отношение
на собствените си граждани. Сега на всички трябва да
е ясно, че все още различията между европейския елит
и общественото мнение са много големи, по-големи от
различията между него и Америка. За Вашингтон, това
е най-удобното време да навлезе в Европа и на наложи
своята гледна точка – че китайско-ислямската връзка
изисква едно по-тясно трансатлантическо
сътрудничество и затвърждаване на Запада. На кратко,
ако НАТО не съществуваше, щеше да се наложи да го
създадем.
- - - - - -
*
Тони
Корн е работил като политически анализатор към
американските посолства в Букурещ, Москва и Париж и
дипломат към американската мисия в ЕС и НАТО в
Брюксел. В момента е председател на Latin
Europe Area Studies
към
Американския институт за международни отношения.
Мненията, изложени в настоящото есе, отразяват
личните становища на автора и не обвързват
официалната американска дипломация или правителство. |
