Мрачно средновековие наричаме онова далечно време, когато в Западна Европа католическите догми и канони са били насаждани с огън и меч в буквалния смисъл. Уважавайки принципа, че всичко, което се е случило, е било единствено възможното да се случи, следва заключението, че мрачното средновековие си е било една обективна необходимост. Вследствие него, в цивилизована Европа са се формирали дисциплинирани, организирани и сплотени около  основните християнски ценности държави, които днес с широко разпасаната си балканска душевност лековато определяме като скучновати. Тези “скучновати” държави родили Ренесанса, Просвещението, сиреч Рафаело, Микеланджело, Данте Алигиери и Леонардо, Верди, Бетховен, Моцарт ...

По това същото време по бившите български земи се е простирала Османската империя. Когато турците завзели Българското царство, изклали голяма част от тогавашния ни елит. И духовен, и светски. Друга голяма част от българския духовен елит избягал в Русия, където се включил активно в създаването основата на бъдещия руски духовен смисъл. Това е може би един от малкото случеи, когато ние, българите, сме си свършили работата. В никаква връзка с казаното до тук, констатираме, че Русия никога не е имала свое мрачно Средновековие. Тя е имала само за упражнение по деформация нашето такова. Но това не ни засяга кой знае колко.

Нас ни засяга фактът, че в България никога не е имало мрачно и фанатично Средновековие. Християнските ценности по време на турското владичество не се е налагало да се защитават от никого. Те били заровени дълбоко в гърнета и бакъри, буркани тогава още не е имало, с идеалната цел-да се запази българското. Благородна цел, изпълнена някакси, защото българското допълзяло след поговорката си-“Преклонена главица остра сабя не я сече!” след близо петстотин години до Освобождението си.

Когато една преклонена главица случайно - или не изведнъж намери свободата си, нейната първа работа е да си намери нов поробител!

Смятам, че нито една нация не може да избяга от своето Средновековие. Това е като онази мерзка възраст, наречена пуберитет, в коята момчетата стават мъже, а момичетата-жени, преминавайки през тежки физически, психологически и духовни изпитания. След което повечето стават нормални.

България е в своето мрачно комунистическо средновековие. Това азиатско и нехристиянско по своята същност средновековие не насажда общочовешки ценности, не търси отговори на вечните човешки въпроси, не създава нито народност, нито държавност, дори не се интересува колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. То дойде откъм империята, на която дадохме своята духовност,която не можа да приеме този простичък факт и столетия наред ни смазва и физически, и психически, и духовно. Дойде чрез Димитър Благоев, чрез Георги Димитров, Васил Коларов, чрез Цвятко Радойнов, Антон Югов, Тодор Живков, чрез Гриша Филипов, чрез Андрей Луканов, та стигнем до днешните Андрей Пантев, Огнян Сапарев, Божидар Димитров, Тошо Тошев, Венцел и Андрей Райчеви, Стоян и Румен Овчарови, Димитър и Георги Станишеви, Борис и Борис Велчеви, за Масларова не ми се и споменава.

Кладите горят, винтовете на пресите се затягат от Доган, догмите се изричат всяка сутрин в труд, инквизицията е всяка вечер в шоуто на Слави, главицата става все по-празна и по-преклонена, и сабята вече няма защо да я сече.

Сиреч, пак сме намерили своя поробител, и като народ ние пак сме на път да оцелеем.

Но се питам-защо ли? За да търсим следващия поробител? Защото за Просвещение, за Ренесанс, за Пробуда, както се е казвало на български някога, въобще не ни идва на ума. Нашият ренесансов връх е Слави и някоя чалга-певица, естетическият ни блян-персонажът от вип-брадър, физиологичният ни идеал е Генерала, интелектуалният-Симеон, преуспяващият-Тошо Тошев, екшън героят ни е Митьо Пищова, лидерарисимус ни е Волен Сидеров, политическа икона ни е Доган, Президент ни е Първанов, Премиер-Станишев, за какво просвещение да говорим? Чалга му е майката, чалга, и червено знаме да ни свързва…А за тези, които не обичат червеното знаме-има бяло вино…И от двете главата боли еднакво, но с виното е някак си по-приятно.