|
|
Българската история стои
разтворена на тази страница и така ще бъде, докато продължава да
има у нас комунисти. А ги има. Хиляди, десетки хиляди,
прикриващи се зад абревиатурата БСП или зад фасадата на общото
наименование “демократична левица”. Датата 16 април трябва
винаги да бъде повод за пореден плесник по мутрясалите им
физиономии, неотвръщащи и днес очи от Москва.
Черквата днес
Тъкмо от там е дошла
благословията за чудовищното престъпление. Васил Коларов, Георги
Димитров и Станке Димикров я трансформират в заповед.
Комунистическите историографи от девет дерета носеха вода, само
и само да ги оневинят, особено Г. Димитров. Но в писмо на
последния от тази тройка масови убийци, изпратено през март
1925, до централния комитет на обявената вън от законите
компартия се съдържат две знаменателни фрази: “Фриц одобрява
голямата работа” и “Аз смятам, че трябва, Виктор смята, че
може”. Кой е Фриц не знаем, ала Виктор е псевдоним на Г.
Димитров. Колкото до мнението на Коларов, който по това време е
генерален секретар на коминтерна, за него ни съобщава в книгата
си “Неизвестни страници” партийният функционер Върбан Ангелов.
Той привежда казаното му под сурдинка от бившия политемигрант в
Съветска Русия Г. Попов. Попов, като знаел, че се подготвя
такава акция, попитал Коларов как вървят нещата. Генсекът
отвърнал: “Сега ще видиш какво ще стане!”
И става. Авторът Ангелов твърди,
че е имало шифрована телеграма с нареждане да се пристъпи към
действие. Тя, разбира се, е унищожена, както и цитираното
по-горе писмо. Но липсата на тези изобличителни документи не
може да бъде основание за друго тълкуване на варварския акт. В
бр. 11 на в. “ПРО и АНТИ” от т. г. с един текст, озаглавен
“Френски историци фалшифицират историята ни”, се опитах да
обърна внимание на българската общественост и на определени
чуждестранни институции върху писания, които вероятно са
накарали музата Клио да се черви от срам. Във въздебелата
“История на тероризма” двама от съавторите й – Жерар Шалиан и
Арно Блен, безобразно бъркащи събития, дати и имена, са си
позволили твърдения, нямащи нищо общо с истината. Те приписват
атентата като дело на ВМРО и изобщо не забелязват
комунистическия терор.
Налага се за тяхно – и не само за
тяхно! – сведение да приведа няколко факта. През 1924
нелегалната БКП “държи” по нареждане на Москва т. нар. курс към
въоръжено въстание. Тя представлява тайна военна структура от не
повече от четири хиляди членове с щаб, негови филиали в
провинцията, дружини, чети и шесторки. Щабът има секции по
политическо и военно разузнаване, контраразузнаване, въоръжение
и минноподривно дело. Разполага и със специална наказателна
група, в чието подчинение са двайсетина убийци, ръководени от
Петър Абаджиев. По данни на Обществената безопасност през тази
година вилеещите градскки и селски комунистически банди са
извършили общо 162 нападения, гарнирани с грабежи, отвличания и
убийства. Т.е. БКП е повела след поражението си на
септемврийския метеж през 1923 гражданска война. Изпаднал във
възторг от поведението й, председателят на коминтерна Григорий
Зиновиев възкликва по неин адрес: “Най-доброто творение на
интернационала!” Атентатът онагледява казаното.
На 14 април 1925 Атанас Тодовичин
и Живко Динев разстрелват почти от упор запасния генерал и
народен представител Константин Георгиев. Опелото на убития е
определено за 15.00 часа на 16 април. Същия ден по нареждане на
шефовете на БКП членът на щаба Димитър Златарев е среща с
началника на терористите Абаджиев и му казва: “Да се пали
фитилът!” Адската машина с 25 килограма взрив е приготвена в
таванското помещение на черквата, достъп до което е осигурен от
клисаря. Там се озовава прекият изпълнител Никола Петров, който
запалва петте бикфордови фитила и се измъква незабелязано. В
момента, когато владиката Стефан започва да чете Евангелието, се
чува ужасяващ по своята мощ гръм и черковните кубета политат във
въздуха, за да се сгромолясат над опечаленото множество. Загиват
около 150 мъже, жени и деца, а още три пъти по толкова хора са
ранени.
Европейската общественост е
потресена. Вестниците недвусмисено посочват като идееан
въдхновител на атентата московския коминтерн, а като пряк
изпълнител – БКП и нейните терористи. Единствен френският
комунистически вестник “Юманите” не обвинява, а само констатира
събитието. Но когато българското правителство обявява военно
положение и полицията пристъпва към арести на заподозрени, на
страниците му се появява заглавието “Балканският фронт на бялата
реакция”: “Събития в България продължават да са предмет на все
по-фантастичните коментари на буржоазния печат”, който виждал “в
спонтанният бунт (!) на българските работници отпечатъка на
комунистическия Трети интернационал и намеса на съветската
държава”. Следва обобщението: “Международната реакция се опитва
да засили военната противоработническа и противосъветска основа
в България.” Както се казва, де го чукаш – де се пука...
Каква е съдбата на оцелелите и
избягали в любимата Съветска Русия атентатори? Между края на
20-те и средата на 30-те години един след друг са разстреляни от
чекистите “фитиладжията” Н. Петров, прекият убиец на ген.
Георгиев Ат. Тодовичин и дубльорът му Ж. Динев, координаторът им
Д. Златарев, а малко по-късно при съмнителни катастрофи загиват
Станке Димитров (самолетна) и П. Абаджиев (автомобилна). Сталин
действа по формулата си – няма човек, няма проблем. |
