18-04-2006

>> Националистически студии (1)

Схоластичният спор за това дали е имало в България националсоциализъм следва да бъде прекратен.  България вече си има националсоциализъм. Има си и фюрер – също толкова щур, колкото и първообраза му.

Преди да опишем съществените черти на българския националсоциализъм трябва да кажем какво е националсоциализмът изобщо и доколко българският му събрат отговаря на това определение.

Националсоциализмът (ще използуваме този исторически наложил се термин, макар, че по-точно би било да го наричаме  “националкомунизъм”) е прагматична и еклектична религия, образувана от смесването или съвместното изповядване на две други съвременни религии – национализма и комунизма.

Това твърдение може да предизвика учудване и вътрешен протест у мнозина. За нас, родените и възпитани в културната сфера на  монотеистична религия като християнството (както и за представителите на други такива религии, като юдаизма и исляма), самата мисъл, че човек може да изповядва две религии, е изненадваща и недопустима. (Ние пренасяме това изискване за единственост и върху други важни части от действителността, и така смятаме, че човек не може да членува в две политически партии или да обича две жени едновременно). Но в това отношение няма някакви естествени ограничения. В страна като Япония, например, мирно съжителствуват две едновременно изповядвани  религии – будизъм и шинтоизъм, без това да причинява някаква обществена шизофрения. В християнски страни, каквато е България, това състояние се постига чрез едно допълнително условие –  изповядваните свръх християнството религии не се осъзнават като такива от индивида.

Както знаем, национализмът обожествява определено човешко съобщество – нацията. Комунизмът е също религия, появила се по същата причина като национализма -  за да запълни религиозния вакуум, създал се при отстъплението на християнството през 17 век. Той е християнска ерес, превод на християнството на нетеистичен език за нуждите на новото светско общество. В него “единствения и всемогъщ Бог Яхве е наречен “историческа необходимост”, избрания божи народ – пролетариат, а хилядолетното царство божие е отмирането на държавата” (Тойнби) (и окончателното тържество на комунизма, когато човечеството ще премине от “царството на необходимостта”  в “царството на възможностите”).

Но това е само външната, изложена на витрината и предназначена за потребителя страна на предмета. Както производителя на дадена стока не я произвежда от любов към ближния, а за да спечели от  нея, така и посветените на комунистическия култ са станали такива заради властта, която той дава над човешките души. Погледната отвътре, същността на  комунизма е обожествяването  на властта, и по-точно, на нейния носител - комунистическата църква, обикновено представяна като политическа партия.

Оттук е и основната разлика между двете религии. Национализмът няма собствени структури и е разтворен в идентичността на отделните индивиди. Човек се ражда българин, но не може да се роди тесен социалист, както не се ражда и християнин. Това прави националното чувство много по-искрено от чувството за партийна принадлежност. Това е и причината за несиметричната ненавист на двете религии една към друга.

Докато национализмът е силен с това, че е част от човешката идентичност, той великодушно може да позволи на индивида да изповядва и друга идеология. Така един българин с убежденията на националист може да бъде (и примери за това има много) и привърженик на  комунизма. За него това е просто добавяне на още едно качество към собствения  му дух. Монотеистичният комунизъм, напротив, не допуска конкуренция. Той отхвърля национализма и приема, че човек трябва да бъде преди всичко комунист и след това българин.

При това положение можем да допуснем, че съчетаване на двете религии може да стане само по инициатива на национализма. Действително, такъв е случаят със западноевропейския националсоциализъм. Продукт на цивилизация, в която комунизма може да бъде екзотична религиозна секта, но никога не и господствуваща религия, той е повече “национализъм”, отколкото “социализъм”.

Оттатък цивилизационната граница, в страните от Източна Европа, нещата стоят другояче. Докато там комунизмът е господствуваща религия, той наистина не търпи съперници. (Макар и отричането на национализма никога да не е било абсолютно: господството на комунизма, например, беше използувано за русификация на империята т.е., за чисто националистически цели).  Но когато е  в криза като днешната, той е готов да търси съюзници. В страна като България, за която се казва, че е болна от комунизъм, но никога не е била  болна от национализъм, е естествено появата на националсоциализъм да стане по инициатива на комунисти. Нашият роден, воленсидеровски националсоциализъм носи характерната черта на събратята си от Източна Европа: той е повече “социализъм”, отколкото “национализъм”.

Че това е така се потвърждава от цялата му, макар и кратка, досегашна практика. Основен проблем пред българската национална идея е несъстоялото се обединение на българските земи и обезбългаряването им, главна заслуга за което имат два от съседите ни – Сърбия и Гърция. Никой досега не е чул досега движението да вземе отношение по тези въпроси.  То няма отношение по македонския въпрос. Не споменава опитите на Коминтерна за раздробяване на българската нация. Ако понякога се споменава Русия, то е само в положителен контекст. Типично по комунистически и за разлика от западния тип националсоциализъм, се търси не външен, а вътрешен враг в лицето на турци, цигани и, разбира се, евреи. Същевременно соцелементът, като национализация или  социалистическо строителство на обекти от атомната енергетика е силно застъпен.

Това показва, че имаме работа по-скоро с някакъв вид криптокомунизъм, който е приел националистическата риторика от тактически съображения и ще я изостави веднага, щом съумее да се закрепи във властта. Тогава неговите привърженици ще бъдат изправени пред тежък проблем. Човек наистина може да обича две жени едновременно, но когато и двете поискат кожени палта, а той има пари само за едно, ще трябва да избира.

То е лош знак за тези, които подкрепят движението, водени от чист национализъм. Националсоциализмът, като всеки социализъм,  е самоубийствена идеология, но особено пагубен е той за националната идея. Ако примерът с Германия на някого се вижда недостатъчен за правенето на генерални изводи, нека си спомним какво остана от Сърбия след краткото управление на националсоциалиста Милошевич.