Л и б е р т а р и у м

БОИС

Online от 12 декември 2002

Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

1 май 2006, 20:90

Природата на Злото

Ендрю Бернщайн
 

Нека започнем с три примера. Първи пример: Гангстер изнудва търговците по 86-та улица в Бруклин -  иска пари срещу "охрана". Водачът на търговците отказва, самите те се колебаят. Това което водачът им иска е, те да се вдигнат и да защитят правата си. Една нощ той е издебнат, пребит е жестоко и е оставен на пътя. В резултат, макар и неохотно, условията са приети.

 Втори пример: Известен средновековен учен защитава спорна теория. Предлага нови доказателства в нейна подкрепа. Но теорията противоречи на догмите на Католическата църква. Заповядват на учения, самия той католик, да се въздържа и да престане. Ученият отказва. Папата нарежда на Инквизицията да проведе "дълъг приятелски разговор" с него. Разговорът е толкова "приятелски" че след заплахи с мъчения, ученият се отрича от своята теория и е осъден на домашен арест до края на дните си.

Трети пример: Адолф Хитлер предлага на индустриалеца Шмид, производител на камиони, да насочи мощностите си към производство танкове за Третия Райх. Шмид отказва учтиво. Фюрерът намеква че това ще бъде в служба на народа, но му е отказано отново. Гестапо отвлича Шмид, цялото семейство и родители му в концлагер където всички биват екзекутирани в газова камера. Бившият заместник на Шмид, Митервалд, е новият директор на фабриката. Фюрерът предлага на Митервалд да произвежда танкове за Райха. Предложението е прието

Понастоящем много от босовете на мафията са в затвора, Католическата църква отдавна е загубила предишната си власт, а нацистите, поне засега, ги няма. И въпреки това на всички е ясно че техните еквиваленти са широко разпространени и днес.

Престъпни банди от наркодилъри, способни да убиват, контролират цели квартали в много американски градове. Нивото на престъпност е толкова високо, че става все по-малко предсказуемо - съпроводено е с все повече насилие.

За първи път откакто ФБР води статистика на убийствата, вероятността жертвата да бъде убита от абсолютно непознат е по-голяма отколкото от някой, когото е познавала. Жертвата има все по-малък контрол върху съдбата си, което означава според ФБР, че никой не е в безопасност.

Религиозните фанатици все още са сред нас, воюващи за забрана на абортите, стрелящи по доктори които ги извършват и желаещи изцяло да ни контролират в сферата на личния морал.

Тежко въоръжени банди от неонацисти бродят из вътрешността на щати като Монтана. Интересите им са сходни с тези на ислямските терористи: взривяване на сгради и отнемане живота на невинни хор

Комунизмът може да е загинал в Източна Европа и да е на път в Куба, но той процъфтява в някои американски университети където групи от професори-марксисти популяризират социализма, расизма и енвиронментализма.           З

Злото притежава огромна власт днес и няма да е преувеличено ако кажем че заплашва както живота така и благополучието н

Решаващото за личността в такава среда е тя да не стане жертва на злото. Не само пряка жертва, т.е. някой чиито права злото накърнява, но и непряка, когато при една повсеместна култура на злото желанието да се преследват стойности в живота постепенно бива подкопано и у личността се загнездва чувството на отчаяние и убеждението че доброто няма шанс.

За да бъде предотвратено това, природата на злото трябва бъде разбрана, то трябва да бъде изследвано и в името на самосъхранението да не му се даде възможност да разпростре заразата на отчаяние и песимизъм.

От решаващо значение, лице в лице със злото, е да се запази "benevolent universe premise".

Айн Ранд

В произведенията си Айн Ранд показва че злото е неоправдано, съзнателно отричане и изопачаване на реалността. То е преднамерено незачитане на фактите и естествените закони, един вид

заплюване на действителността в лицето.

За да оцелее, човек се нуждае от рационално мислене и отговорно търсене на истината, която да насочва действията му. Злото се противопоставя на това - на реалността, на разума, на ценностите от която зависи човешкият живот.

Поради това, метафизически погледнато, злото е безсилно: то не може да съгражда, отглежда, създава и произвежда. Постигането на каквото и да било изисква обвързване с фактите и с природните закони. Или по думите на Франсис Бейкън:

"За да командваш природата, първо трябва да и се подчиниш".

Хора, които не зачитат естествените закони, било поради задоволяване на собствени приумици, съобразяване с групата или в знак на покорство пред Божията воля, не могат да създават блага и да съществуват. Престъпниците, диктаторите, войнолюбците, бюрократите от Вашингтон, използвачите на социални помощи не създават и не постигат нищо. Оставени сами на себе си те ще се превърнат в пещерни хора ще загинат. Нерационалното е безпомощно и импотентно.

Съществуват много примери за това. Известен е случай, в който фанатични протестанти, желаещи да спрат инсулина за болния си от диабет син и да разчитат само на молитви, са игнорирали предупрежденията на докторите че това ще го убие. За съжаление точно това се случва. Други примери са дилърите на наркотици, които защитават териториите си с пословично насилие и убийства, но самите те рядко доживяват 30-та си година; нацистите, които донесоха разрушение на собствената си страна, на себе си и на милиони хора по света; комунистическите режими, които се сгромолясаха в бездна от бедност. Принципът е ясен: липсата на разум е саморазрушителна.

Но как тогава злодеи, безпомощни да се погрижат сами за себе си, получават власт способна унищожи света? Как е възможно такива "леваци" да заплашват постиженията и дори съществуването на гиганти като Аристотел, Микеланджело, Нютън или Джеферсън?

Как Адолф Хитлер, един отхвърлен човек - без образование, безимотен и безработен,  скитник, успява да получи власт и да се разпорежда с живота и смъртта на велики европейски учени, индустриалци и мислители?

Това което често се случва е, че злодеят макар и безсилен в лицето на природата, се сдобива с власт обществото. Вместо природата той може да управлява хората.

Всъщност безсилието му като метафизична сила е това което го прави опасен като социална сила. Не можейки да оцелее със собствени усилия той прибягва до паразитизъм. Това е основната тема в книгата на Айн Ранд "Изворът" - злото, което  е без качества, може да оцелее само паразитирайки върху доброто.

Решаващо за успеха на злото е то да получи благословията на своите жертви. Злодеят се прикрива зад параван от праведност, защото му е нужно моралното одобрение на хората, които експлоатира. Комунистите убеждаваха че най-висш морален дълг е да се служи на народа. Нацистите се обявиха за висша раса на която е отредено да господства. Садам Хюсеин заяви че Кувейт е неразделна част от Ирак, тъй като на времето двете държави несправедливо са били разделени от британците. Дори обикновеният престъпник казва че е бил жертва на обществото и просто си е взел обратно това което му се полага. 

За да изтръгва съгласието на своите жертви, злодеят се нуждае от морален кодекс. Той може да оцелее само като паразит върху гърба на честните хора и винаги  трябва да бъде готов да предотврати евентуалната им  съпротива, защото ако чудовищната му натура бъде разобличена ще загуби подкрепата им те ще му се противопоставят. Той трябва да ги убеди че също като тях е постоянен и добросъвестен в стремежа си да спазва морала. Когато усети съпротива, злодеят реагира изливайки реки от недоволство, оплаквания от несправедливост, декларации за праведност и т.н. От позицията на морална висота, която си е присвоил, той се стреми да отнеме нравствените устои на хората и вярата в справедливостта на протеста им.

Именно поради тази причина  тоталитарните нацистки и комунистически държави създадоха огромни пропагандни машини, които заливаха света с претенции и твърдения за справедливостта на тяхната борба, съвършенството на тяхната система, злото у врага и неизбежността на победата.

Тъй като е безпомощен, злодеят трябва да търси съгласието на хората, които с работата си осигуряват неговото съществуване. Те трябва да бъдат убеждавани във високата му нравственост. Моралът е най-силното оръжие на човека. Усещайки това, злодеят си служи с него, за да покори на доброто.

И тук се сблъскваме с парадокс. Излиза че сме открили област в която злото е силно, в която то побеждава доброто. Въпросът всъщност е: Ако злото бе наистина безсилно, как така то доминира сферата на морала през целият 20 век?

Отговорът на този въпрос изисква

по-дълбок анализ

- анализ на природата и корените на моралният кодекс, с който злото си служи.

Съществува ли такъв кодекс от стойности, на които злото разчита? Или кредо, която да е негово неотменимо оръжие срещу доброто? Нека се върнем към трите примера, с които започнахме.

В тях виждаме как обикновени престъпници принуждават уважавани търговци да изпълняват прищевките им и да осигуряват съществуването им. Виждаме как религиозни фанатици задължават учен да пожертва своя разум, за да не противоречи на светото писание. Виждаме как колективистите на 20 век изискват от индивида да даде всичко ценно което е изградил и да служи самоотвержено на хората. Накратко, виждаме как заповядват на разумните хора, които творят благата, да се пожертват в името на престъпници, бог или народ.

От това става ясно какъв морален кодекс е основното оръжие на злодея. Оръжие, което му е спечелило повече битки от какъвто и да е арсенал от пушки, бомби или танкове. Това е моралният кодекс на човешкото жертвоприношение.

Моралът на жертвуването има една единствена цел - да направи възможен живота на паразитите, впили се като пиявици в човека-творец. Той позволява на неразумните и живеещи извън действителността, да обезкръвят разумните и действените.

Без този кодекс, злото не би имало никаква власт в света. Група безмозъчни глупаци могат да опитват каквото си поискат, за да заробят доброто. Те обаче веднага ще бъдат поставени на мястото си. На такива хора ще бъде оставена една единствена алтернатива - промени се или умри; приеми действителността или гладувай. Те няма да намират жертви желаещи да осигуряват съществуването им, а дори и да се опитат да си присвоят нещо със сила, в отсъствието на гореспоменатия кодекс, разумният човек ще се изправи срещу тях. И в такъв случай на грабителите ще се наложи да преоткрият истината, станала известна на пирата Ragnar Danneskjold. А именно какъв ще бъде изхода когато сила без разум и сила плюс разум се изправят една срещу друга (Айн Ранд "Униженият атлас").

Единствената цел на саможертвения морал е нравственото обезоръжаване на човека, творящ благата. Тази етика е неотменим инструмент, чрез който доброто да бъде държано в подчинение и използвано.

Кодексът на саможертвата

съществува в три варианта. Отделният индивид бива задължен да се пожертва съответно в името на друг индивид, в името на божество или на група от хора.

Първата версия е позната от историята като философия на циничния егоизъм. Това са теориите на древногръцките софисти, на Макиавели, Хобс и Фридрих Ницше. В основата на тези теории е тезата че човекът по същество е звяр, който е воден от алчност и жажда за власт. Останалите хора за него са само средство за постигане на собствените му цели и той трябва да ги използва безогледно. Според този морал правото е на страната на по-силния или както казва Трасимах в "Републиката" на Платон: "Правосъдието - това е желанието на силния". 

Циничният егоизъм ни се представя за вид егоизъм. Лесно е да се види защо. Той  казва на човека да бъде щастлив и да прави така за сметка на останалите. Би трябвало обаче да се запитаме: Това егоизъм ли е? Отговорът е: Не.

Егоизмът постановява че всеки човек има право да живее в името на самия себе си.

Егоизмът е принцип.

Той е универсален и се отнася до всички. Обърнат наопаки принципът означава че никой не може да паразитира на гърба на другите. Егоизмът който защитава индивида от останалите, същевременно защитава и останалите от индивида.

Освен това природата на човека е такава че той трябва да произвежда необходимите му за оцеляване неща. Животът изисква постижения на разума и не толерира простото плячкосване и губенето на време. Постиженията на разума на човека са в негов собствен  интерес. Тъй като плячкосването и загубата на време подкопават продуктивността, поробват и убиват творчеството, техният краен резултат е смъртта.

Поради тази причина теорията на "циничният егоизъм" не защитава каузата на егоизма. Тя е просто вариант на морала на жертвоприношението - другите са тези които трябва да се пожертват в името на така наречения егоист. Целта на теорията е да оправдае действията на индивиди които желаят да използват продуктивния човек. Същността и е същата като тази на религията и колективизма - поробване на рационалния човек от нерационалния. В този случай думата "егоизъм" би трябвало да бъде премахната и да бъде заменена с истинското и име: цинична експлоатация или паразитизъм. Тя трябва да бъде третирана като вариант на темата за човешката жертва. Циничната експлоатация е пряко следствие от алтруизма - там където хората биват принуждавани да се жертват трябва да има и някой, който да приема тези жертви.

Втората версия на темата за човешката саможертва е религията, която твърди че владетелят на този свят е божество, на което ние всички сме длъжни да се подчиняваме. Тъй като Бог е всемирният създател, то той е и източника на истината и лъжата, на правилното и погрешното. Когато Той каже, че дадено твърдение е грешно - то е грешно, когато каже че е правилно - то е правилно. Всяко намерение или действие са добри или лоши според това което Той ни нарежда. Дори ако нареди обир, разрушение, убийство - неща, които се повтарят неколкократно в Стария Завет, то те са добри дела. Така, всички ние сме задължени  да се подчиняваме и сляпо да изпълняваме волята на Бог, всяка негова прищявка и заповед. 

Третата версия на саможертвения морал е алтруизма, който постановява че индивидът трябва да се жертва за останалите. Важно е да се осъзнае че алтруизмът е подкатегория на жертвения морал, а не негов еквивалент. Според него индивидът  трябва да се пожертва именно за други хора - били те неговото семейство, държава, раса или друга група. Алтруизмът отрича ужасите на циничната експлоатация - престъпленията, варварството, бруталността - и преобръща формата на жертвоприношението. Алтруистът заявява че индивидът няма право да жертва останалите в свое име. Напротив - негов дълг е той самия да се пожертва и то не в името на Бог. Съвременните алтруисти като Маркс и последователите му, желаейки да бъдат "научни", отрекоха религията. Не Бог е източникът на моралния дълг за саможертва а Обществото. Това донесе много по-тежки последствия от инквизицията и кладите на средновековието, доведе до отвратителни резултати - концлагери, газови камери и световни войни.

Както подчертава Айн Ранд, въпреки че исторически, трите теории ни се представят за съперници, те всъщност са варианти на една и съща тема. Нито една от тях не отхвърля

примитивния призив за човешката жертва.

Единственото разногласие помежду им е кой да бъде пожертван и за кого. На тази основа Айн Ранд ги поставя в една група която нарича "Етика на канибала".

Възможно е да погледнем и по-задълбочено. Анализирайки средствата, с които носителите на злото добиват своята деструктивна власт, можем да се запитаме: Има ли общ принцип стоящ основата и пораждаща морала на саможертвата?

Нека се върнем отново към нашите три примера, и да потърсим нещо общо, стоящо още по-дълбоко в основата им.

Гангстерът - циничният експлоататор, желае пари но не желае да ги заработи. Действителността изисква от него да се труди, но той не е склонен на това. Той има желания и прищевки, на които отдава най-голямо предимство. Убеден е, че останалите трябва да му служат, защото това е начинът, по който чувства нещата. В случая, за този индивид, истината и правилното са това, което той чувства. Реалността е тази, която трябва да се приспособи към него.  

По-нататък видяхме религиозните фанатици да изискват от ученият да се отрече от разума и да следва написаното в Библията. И какво от това че фактите и наблюденията са на негова страна? Според фанатиците това не означава нищо. Действителността не означава нищо. Бог е пожелал така. Той постановява и подчинява на волята си. Ако Той иска мъртвите да възкръсват и девствени жени да раждат нищо не може да се направи. Той командва и действителността изпълнява.

Последно, видяхме как нацистите принуждават индустриалеца да се жертва в името на нацията. Ако Шмид би протестирал с думите: "Мое право е да се разпореждам с фабриката си както намеря за добре", нацистите биха му отговорили: "Правото е това, което арийската нация определи". Или с други думи нацията е единственият източник на истина и лъжа, правилно и грешно. Тя изисква - действителността изпълнява. Волята на хората е всемогъща. Реалността отстъпва на техните желания.

И трите версии на жертвената етика се базират на подход към реалността наречен от Айн Ранд - превъзходство на съзнанието (the primacy of consciousness).

Метафизиката на това превъзходство постановява, че съзнанието, под някаква форма, контролира реалността, че то е фундаментално, а съществуването, като такова, зависи от неговото функциониране. Съзнанието е първопричина и контролиращ фактор за вселената.

В свръхестествената си форма теорията твърди че Бог е създател и владетел на вселената. В социалната си форма - човешкото общество е създателят и господарят. В личната форма - всеки индивид, сам за себе си, е създател и господар.

Жертвената етика следва тази логика по петите. Ако Бог е всемогъщ създател и владетел на реалността, то Той е и източник на познанието за това какво е правилно и какво - погрешно. Добродетелността би се изразявала в това да му се подчиняваме безпрекословно. По същия начин, ако обществото е единствения източник на това познание, то индивидуалността и независимото мислене не могат да бъдат добродетели. Основа на добрия морал би бил подчинението, имитацията, раболепието и преклонението така както са олицетворени във фигурата на ласкателят Питър Китинг от "Фонтанът". Също така, ако индивидът, сам за себе си,  е единствен източник на познанието, то неговите собствени желания ще са и последна съдебна инстанция при решаване на жизнени му дилеми. Тогава няма как да бъдат решени междуличностните разногласия в обществото, защото всеки ще бъде затворен в свой собствен субективен свят.  Човешкият живот би бил борба между капризите на хората. Разногласията биха се решавали със сила. По-силният индивид ще надделява. Животът на човек би бил, по думите на Томас Хобс, "война на всеки срещу всички".

Теорията за превъзходство на съзнанието, в личния вариант, води директно до

морал на цинична експлоатация,

до престъпност, наркомания и насилие. В свръхестествения си вариант тя води до религия, до призиви за безпрекословно подчинение на Бог и в крайна сметка до теократична диктатура като тази в средновековна Европа, в Женева по времето на  Калвин или в Иран на аятоласите.

Социалният вариант води до колективизъм и социализъм под някаква форма, било то комунистическа или фашистка. Той призовава индивида да се жертва за нацията, работническата класа, расата. Това е реалността новела до Освиенцим, до изтребването на съветските селяни и до режимите на Сталин, Хитлер, Мао Цедун и Пол Пот. Това е метафизиката доминирала нашата епоха.

Ако моралът на саможертвата определя етиката на злото, то превъзходството на съзнанието определя неговата метафизика. На теория това е твърдението че реалността е контролирана от волята на нечие съзнание, на практика това е средството, чрез което престъпници, духовенство или диктатори контролират разумните хора - тези, които произвеждат благата. Принципът е ясен - ако има такова съзнание, което да управлява метафизиката на вселената, то по право на неговите последователи и изпълнители се пада да управляват обществото. В резултат, тези които общуват с нереалното   заповядват, а живеещите в реалното изпълняват.

С това идентифицирахме философските корени на властта на злото. Но за да разберем по-добре средствата, с които то си служи за надделяване над доброто, трябва да попитаме коя от трите философии на злото е най-злокачествената зараза.

Личният вариант поражда циничната експлоатация на гангстери и престъпници ограбващи честните хора по кьошетата. Свръхестественият вариант поражда религията, която се стреми да установи контрол не само върху мисленето на учените, но по принцип, на всички. Нейните представители искат повече от това да оберат парите от джоба на човека - те искат душата му. Социалният вариант поражда нацизъм и комунизъм. Той породи съвременните колективисти които създадоха тоталитарни държави, контролиращи човека тотално - тялото и душата му. Колективистите затваряха границите и заключваха хората в огромни затвори, цензурираха словото и  литературата и избиваха милиони за "престъпления" като това че имали гимназиална диплома, говорели английски или притежавали сто долара в банката.

Нека си представим че сме философска полиция. Пред нас нареждат заподозрените - те са три различни вида паразити. Кой е най-опасният? Срещу кого да бъдем винаги нащрек? И защо?

Нацистите и комунистите са избили със сигурност много повече невинни жертви

и са причинили по-големи разрушения от представителите на която и да е от останалите две философии. Тримата най-мащабни масови убийци в историята на света са съответно по брой на жертвите: Мао Цедун, Йосиф Сталин и Адолф Хитлер. Ако отчитаме избитото население като процент - Пол Пот се нарежда като четвърти към групата. Това ни дава известна представа за относителната дълбочина на злото на колективизма, но все още не доказва, че то е по-разрушително от останалите две злини. Броят на жертвите е следствие. Това което търсим обаче е основната причина.

За да продължим, важно е да запомним, че понятието добро е равносилно на разумно, рационално. Това е разумът сътворил всички ценности от които зависи човешкото съществуване. Разумът, който открива нови лекарства и спасява живот. Разумът който е построил междуконтинентални железници и магистрали; небостъргачи и мостове. Разумът който е открил принципите на земеделието и произвежда храна в изобилие. Разумът който опознава действителността и разкрива истината.  

Ако приемем, че познанието на реалността е източникът на доброто, докато преиначаването и отбягването и е коренът на злото, то най-разрушителната философия ще бъде онази която отделя съзнанието от реалността и по този начин осигурява почва за бягство от нея.

Същността на престъпния подход е желанието за незаслужено богатство. Престъпникът не желае да положи трудът, необходим за добиване на благата, които иска. Не желае да ги произведе или да ги изтъргува. Той иска да ги открадне. Гангстерът или крадецът не желаят да променят мисленето на своята жертва изцяло, а съвсем малко - само в това как да се разпорежда с част от парите си.

Престъпниците работят с последствия, но не и с причини. Те не атакуват разума фундаментално. Ако разумът е моторът на света, те не искат да го счупят или саботират - просто искат да източат малко електричество от него.

В широкия контекст на злото, престъпниците са незначителните, дребни хулигани. Те могат да тормозят минувачите по ъглите на някоя улица в Ню Йорк, Лос Анджелис или Чикаго. Ако използваме жаргон те, като зло, "обират жълтите стотинки".

Следват религиозните фундаменталисти. Най-важна тук е ролята на Западната (християно-юдейската - бел. прев.) религия, не само защото, тя има най-голямо влияние върху американската култура, но и защото вярва в стойности, коренно различни от колективизма.

Същността на религията е че

Бог е творец и владетел на реалния свят.

Човек трябва да му служи. Човешкото мислене е подчинено на божията воля и разумът бива отричан в името на вярата. Изисква се безпрекословно подчинение спрямо властта, а за независимите мислители винаги съществува рискът от изгаряне на клада. Религията атакува разсъдъка. Тя превръща човешкият живот на земята в ад.

Средните векове са най-яркия пример за религия в действие. Водещ философ от тази епоха е Свети Августин. Неговото твърдение че "науката е похотта на очите" е живо потвърждение на вярата, че за човек е нагло и самонадеяно да мисли, че със своя интелект може да разгадае тайните на божията вселена. С науката забранена като грях, болестите са се ширели, нивото на детската смъртност е било много високо, а стандартът и продължителността на живот много ниски.

Религията атакува разума и поради тази причина е зло. Тя обаче държи на това че душата е способна да намери Господ и сама да избере пътя по който да Му служи. Това означава че душата, духът или разумът са ефикасни. Чрез тях може да бъде опознат първосъздателя. В религията няма скептицизъм. Душата на човек може да открие и възприеме и най-дълбоките морални истини. Поради тази причина отделният човек има стойност. Атаката срещу разума не цялостна. Поради това Западната религия има нещо добро в себе си. Има дори елементи на егоизъм и индивидуализъм.

Тъй като едно от условията на религията е че справедливост съществува в отвъдния свят, душата е обявена за безсмъртна. Спасението на душата е най-голямото благо което някой може да получи. Истинският вярващ ще даде всичко - парите и дрехите си, къщата си, но едно нещо няма да даде никога - вярата си в спасението. Отдаването на другите неща не е жертва ако подпомага търсенето на единство с Бог. Спасението е най-голямото благо. Поради това Елсуърт Тухи във "Фонтанът" заявява че християнството има егоистичен морал, тъй като то проповядва колко важна е душата на отделната личност. Тухи, който е интелектуалец - марксист, демонстрира една от основните критики на марксизма към християнството.

Поради елемента на егоизъм, религията притежава и елемент на индивидуализъм. Душата е личен атрибут, индивидуална дарба и като такава тя не е социална. Докато нацистите и комунистите правят всичко, което е по силите им, за да изкоренят този индивидуалистичен елемент у човека, християните го възхваляват.

Тъй като духовният, нематериалният елемент у човека е разумът, религиозният човек, макари и неохотно, трябва да се възхищава на независимата мисъл. Историята на религията предлага много примери на независими личности - някои мъченици, други получили слава приживе - чиято почтеност и норми са уважавани от вярващите - например Алберт Велики, Тома Аквински, Томас Мор. Вярата в целокупността на отделната душа е без съмнение в противоречие с безкрайните призиви за сляпа вяра и безпрекословно подчинение на Бог. Суверенитета на душата е в противоречие със себеотрицанието в служба на общото. Но това противоречие служи като защита и ограничава възможностите да се изисква неограничено послушание, подчинение и крайно себеотдаване. Тази вяра в индивидуалната душа дава възможност на християнството чрез геният на Тома Аквински да абсорбира ученията на Аристотел и да проправи пътя към Ренесанса.

Някои съвременни религиозни активисти се стремят да защитават капитализма. Нют Грингрич (ултра-консервативен политик) и Ръш Лимбо (ултра консервативен радиоводещ) са най-добрите примери. Безнадеждно е да се опитваш да защитаваш производството, богатството и печалбата на базата на свръхестественото, вярата и саможертвата, но точно това несъответствие между капитализма и религията изисква обяснение. Защо тези християни защитават свободния пазар? Защо те не са социалисти както бащите на християнската църква - ранните християни? Отговорът би трябвало да е ясен. Вярващите би трябвало да са социалисти и повечето са. Но тяхната единствена и неунищожаема вяра в индивида, която прозира зад настояването им да се подчиняваме на Бог, позволява определено ниво на политическа и икономическа свобода.

Освен това, вярващите изискват подчинение на Бог, но тъй като според вярата той е всемогъщ, Той не се нуждае от нищо. Той не иска да го хранят, утешават, подслоняват, даряват с безплатно здравеопазване и т.н. Мисълта че Бог би зависел от помощта на човека е богохулство за вярващите. Каквото и зло да е религията, именно този елемент внася нотка на величие, на възторг, благородство и независимост като един идеал. Бог е над слабост и незначителността. Той е благороден и широкомислещ. 

Поради това духовенството в най-добрата си част е сред елита на обществото. От него се очаква възвеличаване на Бог, но и стремеж да се подражава на Неговата възвишеност. Свещениците, пасторите и равините са винаги образовани, начетени хора а най-добрите сред тях се стремят към безупречен морал и чистота. Някои от светците и мъчениците (Жана Д'Арк  е прекрасен пример) са били морални кръстоносци вдъхновени от величието на Бога. Виктор Юго е друг пример на благородна душа дълбоко убедена в Божието великолепие. Неговият литературен герой от "Клетниците" - възвишеният епископ Монсеньор Биенвеню е измислен, но както и Хауард Рорк от "Фонтанът" или Дагни Тагарт от "Униженият атлас", измислените герои имат величина и сила, тъй като подобни личности наистина съществуват.

В обобщение: разумът бива атакуван от Западната религия и това е причината за злото в нея. Но вярата в индивидуалността на душата, като последен и неунищожаем елемент на респект към човешкият разум, я възпира от тотална война с личността. Религията може да е зло, но не е най-голямото зло с което трябва да се сблъска човек.

Така достигаме до третия заподозрян във философската редица - колективистите.

Колективизмът е политическа теория която заявява, че

волята на народа - това е един вид "всевишен",

на когото индивидът трябва да се подчинява и че обществото като цяло, но не и отделният индивид, е единица имаща морално значение.

Алтруизмът изисква индивидът да служи на останалите, но не определя кои са те - семейството, бездомните или обществото като цяло. Политическото убеждение на колективизма е, че на първо място е обществото а индивидът трябва да се подчинява. Колективизмът е приложение на алтруисткия морал в политиката.

Гледната точка на колективизма - че обществото е всичко, е логичен резултат от съвременната и най-нова философия. Явно е прякото влияние на Маркс.

Според Маркс и всички останали комунистически теории, индивидът е, и би трябвало да бъде второстепенен спрямо обществото. Гледната точка на Маркс за човешката природа е строго детерминистична, поддържаща тезата че обществените и икономическите сили "обуславят" човека, формирайки всяка страна на неговия характер, индивидуалност и живот. Тъй като обществото е господар, човек следва  да прекара живота си като негов роб, изпълнявайки заповеди. Сам по себе си индивидът няма стойност, той е просто една частица от групата и трябва да и служи.

Но откъде идва този мироглед? Откъде накъде истината трябва да е това което мисли  групата? Защо да не може индивидът сам да открива действителността, независимо от това към коя група принадлежи? Защо истината да е социална?

Отговорът се намира в теориите на немският философ доминирал мисленето на 19-ти век и в частност мисленето на Карл Маркс. Този философ е Георг Вилхелм Фридрих Хегел.

Хегел поддържа тезата че истината се развива. Тя е различна за отделните групи хора в различни епохи. Християнинът от 10-ти век, който би приел едно земетресение като проява Божията воля, е жител на вселена, различаваща се от вселената на западният човек от 20-ти век, за когото земетресението е разместване на земните пластове. Различните култури поддържат различни мирогледи, тъй като основните понятия, чрез които те си обясняват света се изменят. Индивидът, отгледан в определена култура е потопен именно в нейния мироглед. Той абсорбира този мироглед и разбира света посредством неговите понятия. Така истината става социална.

Но тук един разумен човек би запитал следното: Защо истината се представя като нещо което бива не открито, а именно създадено от човека? Философите от предишни епохи са поддържали идеята че фактите съществуват сами по себе си и че истината се ражда, когато човек разкрие тези факти. Но Хегел казва че всяко общество създава своя собствена истина. Как истината се превръща от нещо, което трябва да бъде открито от интелекта, в нещо създадено от него? Кой носи отговорност за една толкова важна трансформация?

Отговорът не е изненадващ. Човекът, носещ отговорността за тази революция в епистемологията е Имануел Кант.

Кант казва, че човешкият разум има определени априорни форми на сетивността или категории, както той ги нарича, които разумът налага върху усещаното чрез сетивата. Между тях е форма на сетивността за "нещата в себе си". Разумът налага тази форма на входящите усещания, създавайки така света на обектите които изпитваме. Съществува ли изпитваното обаче в една независима реалност? Кой знае. Всичко което познаваме е нашия субективен свят, светът сътворен от разума ни. Разумът е инструмент за деформация.

Айн Ранд пише по този повод в "Новият интелектуалец":

Дори да оставим настрана факта, че теорията на Кант за "категориите" като източник на човешките понятия е едно нелепо изобретение, неговите аргументи всъщност се равняват на отрицание не само на човешкото съзнание, но на всяко едно съзнание - на съзнанието като такова. Неговите доводи, в основата си, изглеждат така: човек е ограничен до съзнание от определен вид, което може да възприема само по определен начин и затова такова съзнание е невалидно. Човек е сляп, защото има очи,  глух, защото има уши, заблуден защото има интелект, и нещата които той възприема не съществуват тъй като той ги възприема.

За Кант човешкият разум е едновременно всемогъщ и безпомощен, всезнаещ и безнадеждно неосведомен. Човекът е създател, а поради това и господар на света на "нещата" такива каквито ги възприема, но същевременно е откъснат от света на "нещата в себе си". Той никога не може да опознае сам истинската реалност а само  това как тя изглежда.

Основното влияние на Кант, което е и ключът към разбиране на историята от последните двеста години, е неговата теория че човешките същества, като колектив, създават своя собствена реалност. Светът, който човек населява не е контролиран от индивидуално човешко съзнание, а от обществото като цяло. Бог е детрониран от Кант, докато обществото е издигнато до ролята на създател и владетел на човешкия свят.  

Хегел прилага този социален възглед за превъзходство на съзнанието в политиката. Щом като колективът създава света, убеждава Хегел, следователно колективът е и източникът за това кое е правилно или погрешно, а също крайна инстанция по въпросите на обществото. Групата като цяло и нейният емисар - държавата издават заповедите, а индивидът изпълнява. Така се заражда култа към държавата в съвременната Западна цивилизация.

Маркс, от своя страна,  прилага социалният възглед за превъзходство на съзнанието в икономиката. Ако колективът създава света, убеждава Маркс, то логично заключаваме, че колективът е най-важното в икономиката. Икономическите нужди на народа са по-важните и индивидът трябва да ги обслужва. Задачата на държавата е да налага изпълнението на икономическите задължения на индивида към народа. Така се заражда социализма.

Забележете основните предпоставки във философията на Кант:

Реалността е непознаваема. Съзнанието е неефикасно.

Човек не може да опознае реалността и не може да избере доброто. Той е непотребен и без стойност. Индивидът не е нищо повече от един фрагмент от групата, взаимозаменяема част без собствена стойност.

Индивидът не може да опознае реалността, затова е безпомощен. Независимостта е невъзможна. Групата създава реалността. Тя е всемогъща. Индивидът трябва да и се отплаща със сляпо подчинение.

Това е същността на Кант. Тя представлява радикална атака срещу съзнанието на човека. Това което следва в историята, е цивилизация на разрушение, оргия на омразата, истинска война срещу всяка потребност за човешко оцеляване. Кант и наследниците му атакуват разума, първопричината на всички човешки стойности. Днешните им последователи задължително атакуват всички следствия на тази първопричина: привържениците на държавния контрол атакуват свободата, социалистите атакуват мотива на печалбата, националистите и расистите атакуват индивидуализма, привържениците на мулти-културата атакуват Християнската култура, модерните художници атакуват обективността, феминистите атакуват мъжествеността, енвиронменталистите атакуват науката, технологията, прогреса и благоденствието.

Съвременните колективисти са нихилисти. Нацистите и комунистите избиха милиони и унищожиха континенти. Целта им не е била нито да откраднат пари нито да възвеличат Бога. Целта им бе да съсипят разума и да сеят унищожение. В "Зловещите паралели" Леонард Пейкоф дава красноречиво описание на  този съвременен характер: "Терминът описващ културата на 20-ти век,  терминът именуващ съвременната душа носи името нихилизъм."

"Нихилизъм" в този контекст означава омраза - омраза към човешките стойности и техният създател - разумът. Омраза - това не означава несъгласие, презрение или гняв. Омразата в случая е ненавист смесена със страх и с желание да се атакува, да се нарани, да се обезобрази, да се унищожи определеният обект.

Същност и движеща сила на съвременния нихилист е търсенето на разрушение. Разрушение на всички стойности, на стойностите като такива и на разума. Той търси разрушение заради самото разрушение - не като средство, а като крайна цел.

Това е най-дълбоката причина поради която "модернистите", без изключение са колективисти, когато се касае за политика. Защото това е политика на поробване и разрушаване на доброто.  

Колективистите отричат ефикасността на човешкия разум, атакувайки по този начин източника на доброто. Разрушението е тяхната цел и резултат: броят на труповете в Китай, Русия, Германия и Камбоджа е мрачно доказателство за това.

За нещастие тази идеология продължава да доминира съвременната цивилизация. Как е възможно това? Как е възможно философията на разрушението да добива власт над разумни хора?

Важно е да се разбере че тази власт не е продукт на някакво позитивно действие или усилие от страна на носителите на злото. Властта на злото се базира на негативното, на вакуума, а това са незнанието и философското объркване на честните хора. Мислителите на разума от Ренесанса и Просвещението не са положили твърда философска основа, оставяйки по този начин здравият разум уязвим за атаката на Кант. Учените, изобретателите, индустриалците и т.н. не са философи-иноватори. Те приемат моралният кодекс на който ги учат. Без да искат те насърчават принципи унищожителни за тях.

При това тези грешки не отразяват качествата на доброто, а трудността на неговата задача. За да се открият и потвърдят основите на здравия разум, се изисква изключителен гений. Когато веднъж бъдат открити истинските основи на здравия разум и егоизъм, грешките и объркването подхранващи злото ще изчезнат.

На моралът на саможертвата не му остава много време.

В момента в който хората - производители на благата, идентифицират злото в кодекса на алтруизма - властта му бързо ще се стопи. В този смисъл бъдещето никога не е изглеждало по-оптимистично. Положението на злото никога не е било по-уязвимо.

Нека се замислим какво би трябвало да се направи, за да се оборят и победят колективистите: Първо, трябва да се формулира философска система която удостоверява и потвърждава ролята на разума като корен на всяко добро, а на индивида правото да се облагодетелства от собствените си действия. Тогава тази философия трябва да се изрази чрез блестящ и силен писмен документ.

Но това е вече сторено от Айн Ранд в нейните произведения и преди всичко "Униженият Атлас ". Всичко което остава да се направи е повече хора да бъдат запознати със съществуването на нейната философия.

За първи път в историята рационалното и доброто са напълно въоръжени за борбата си срещу злото. Тук най-после намираме отговор на нашия парадокс: Сега можем да разгадаем същността на властта, която злото притежава в обществото. Излиза че в крайна сметка злото, неразумното няма власт. Контролът му върху морала е преходен, остава му малко време и то само поради грешките на доброто. След време, когато все повече хора осъзнаят истината, задушаващата прегръдка на злото лесно ще се преодолее.

Същността на борбата между добро и зло е обобщена в думите на Ханк Риърден от "Унизеният Aтлас":

"Той прозря чудовищната нищета на врага, който бе разрушавал света. Почувства се като човек, пътешествал с години през опустошени земи пълни с развалини на фабрики и на мощни машини, с телата на паднали непобедими мъже и ограбен накрая. Очакваше да намери гигант - а видя плъх търсещ къде да се скрие при първия звук от човешки стъпки.

- Ако това нещо ни е побеждавало - вината е наша, - помисли си той."

Тези думи безспорно са истина. Тук не е важно да се концентрираме върху вината на доброто, а върху огромното предимство, което то има пред злото и удоволствието на хората които ще отхвърлят философията на Кант и ще започнат да изграждат културен ренесанс върху основите поставени от философията на Айн Ранд.

Преведе Стефан Стефанов

Новата книга на д-р Бернщайн "Капиталистическият манифест: исторически, икономически и философски аргументи в полза на laissez-faire" излезе от печат през септември 2005 . В книгата си д-р Бернщайн доказва че капитализмът  "е единствената етична политическа и икономическа система, защото само тя обединява в себе си рационалните принципи от които зависи човешкото оцеляване и благоденствие." Авторът доказва, че капитализмът е "система на разума", тъй като просперитета и щастието, които тя генерира произлизат от свободата на всеки човек, независимо дали богат или беден, да предприема действия според своя начин на мислене, без намесата на правителство или други лица. "Капиталистическият манифест" в оригинал може да бъде закупен онлайн от www.amazon.com или www.barnesandnoble.com    

Начало    Горе


© 2002-2006 Още Инфо