|
|
Прелюдия
Долмените ме
обсебиха. Реших, че просто да се чете за тях по книгите е глупаво,
след като ги има.
Все още ги има -
поне някои от тях.
Трябва да
прочета тези “мегалитни писма”, мислех си, чрез които предците ми се
обаждат през бездната на хилядолетията и ме карат да доловя почти
физически моята лична връзка с нишката на една вековечна история. Да
усетя, че не съм се родил на празно място. Да застана мълчаливо пред
оцелелите и да се покая, да им поискам прошка, задето моите
сънародници ги избиват вече повече от век без почивка и без милост.
И така
постепенно узря идеята за този археологически излет. С моя приятел
А.А. решихме в началото на август да тръгнем с колата му на изток, към
Сакар планина, където са най-големите и най-добре запазени долмени у
нас според достъпните ни писмени сведения - да се опитаме да ги
намерим и заснемем. Като любители! Иначе сме физици по професия.
После колегата
ми ще замине към морето на почивка, а аз ще почна самостоятелен
пешеходен излет из Странджа. Смятах след 8-9 дни поход да изляза на
устието на Велека и оттам да ида за 4-5 дни на гости при други колеги,
които по това време почиват в къмпинг Градина, северно от Созопол.
Реших да взема спален чувал и гумено дюшече, за да си осигуря
минимален комфорт при нощуването – където и да е.
Това беше
планът. И, бързам да кажа още в началото, той се осъществи успешно
горе-долу в този си вид, макар че имаше и моменти, когато всичко
висеше на косъм и само Всевишният ми вдъхна сили да продължа. Но да
карам по реда.
|
Пътуването
Рано сутринта
времето бе много ведро и прохладно – такмо за път. Взех със себе си 4
филма и един фотоапарат Контеса – малко примитивен по днешните
представи, но лек и удобен за дълъг пешеходен туризъм - да не тежи
много в раницата. Носехме набор карти с разположението на долмените в
Югоизточна България, а също и ксерокопия от статии за тях. Кажи-речи
като на истинска научна експедиция!
Пътят по
магистралата през Пловдив не е
|
 |
|
Груба схема на долмена в местността Бялата трева,
югоизточно от село Българска поляна в Сакар планина. Горе-долу
така би изглеждал той, ако камъните от фасадата му бяха се
запазили в оригиналната подредба... |
уморителен.
Слънцето напича, но ветрецът в колата прави пътуването леко. Към 14
часа пристигаме в сакарското село Българска поляна, където трябва да
издирим голям долмен. Естествено бе да поразпитаме за пътя към него в
кръчмата.
В следобедния
задух там имаше само 5-6 души. Трима от тях пийваха бира на една маса
– възрастни, но едри мъже, със запазена сила; с “леко небръснати” лица
и посребрени коси. Обърнахме се към тях. Тогава те решиха да
демонстрират интелигентност и познания: цели 15-20 минути разглеждаха
статиите и снимките, които носехме със себе си, цъкаха, препираха се
кой обект къде е и в какво състояние е и т.н, и т.н. През това време
кръчмарката реши, че има работа у дома и трябва да затваря заведението
– тя просто застана до нашата маса, като с мълчаливото си присъствие
ни подканяше по-бързо да се омитаме; хич не я интересуваше, че не сме
си довършили разговора, че идем отдалече, а съдържанието на беседата
пък изобщо не стигна до съзнанието й. Абе, общо взето недружелюбни
хора, реших в себе си аз.
|
 |
Като помолихме
мъжете някой да ни заведе до големия долмен край селото, те се сетиха,
че точно сега имали неотложна работа (събота, към 3 следобед, в жегата
и сушата!!!). Почти се ядосах (дали пък не ни сметнаха за иманяри,
колкото и да нямаме вид на такива хора; дали не бяха просто неучтиви и
не искаха да ни помогнат – все тая).
Рекох на
последния, преди и той да си иде “по работа”: “Слушай, щом като сега
никой не иска да ни води, че сте мно-ого заети, дай поне да ти запиша
името, та да знам като мина друг път, тебе да търся. Щото аз ще мина
непременно пак, за да търся долмена. Нищо, че трябва да бия път чак от
София! Упорит съм - ако не тая есен, догодина напролет ще дойда, ама
ще постигна своето.” Човекът
|
|
Ето така изглежда долменът в действителност.
Времето не е пощадило фасадата и дромоса, но преддверието и
камерата са си добре запазени. Отпред личат остатъците от
дървената ограда на археологическия обект, който – не се и
съмнявам – “се намира под защитата на държавата”…
Фигурата на човек дава мащабна представа за онова, което се
подава над земната повърхност след хилядолетните напъни на
природата да засипе продукта на човешкото усилие. (Вижте по-добре
картинката, като щракнете върху нея!) |
се почеса зад
ухото. В този момент колегата ми продължи атаката: “Ще ни заведеш ли
сега, а? Хайде, да тръгваме!” “Добре, рече селянинът, ще ви заведа.
Дошли сте от толкова далече специално да го видите… Казвам се Делчо.
Почакайте само да си обуя по-удобни обуща. Ще трябва да идем с колата
- долменът е на 5-6 километра.”
|
Ние се
спогледахме доволни – ледът се пропука! Добро начало. Да ви предупредя
още сега: който не се интересува от долмени, не би могъл да пътува с
нас! Направо сме откачени на тази тема. Само дето вместо да пъплим из
джунглите на Африка или Азия, ние правим експедиции по прашните
стърнища на Югоизточна България и се опитваме да изкопчим информация и
да се споразумеем с нашенските аборигени - автохтонното население на
Сакар и Странджа. Опитваме да преоткрием онова, което археолозите
отдавна са открили, но после са зарязали и то е отново недостъпно за
широка публика (каквато и без това в България няма). Уверявам ви,
пак има изследователска тръпка, борба с трудности и пристъпи на
отчаяние, има и малки български радости от малките български победи в
борбата с дивотията. |
 |
|
Входът към преддверието, гледан откъм главната
камера. Не е малка тази каменна къща! Вътре можете да се изправите
спокойно. Отвън размерът й не може да бъде вярно оценен. (Вижте
по-добре картинката, като щракнете върху нея!) |
Та така, от този
момент с бай Делчо ставаме добри приятели. Като видя нашия неподправен
интерес и жертвоготовно любопитство, той ни погледна с по-благ поглед.
Започна да се шегува. Даваше съвети как точно да мине колата по пътя
от спечена кал с дълбоки коловози. На едно място се наложи да прегазим
доста дълбока локва с мътна вода и трябваше просто да му повярваме,
че на дъното няма дупки или големи камъни. Както и да е – справихме
се. Последните 500 метра до долмена минахме пеша.
|
 |
Гледката беше
величествена. Долменът е двукамерен (две помещения с по 4 стени и
покрив), но триделен (третият дял е преддверието, дромос, което има
три стени, но няма покрив). Излъчва сурова красота и чувство за
сигурност. Граден е от огромни добре одялани и подравнени плочи от
някаква гранитоподобна скала. Такива плочи има на много широко
пространство наоколо – на бърза ръка го “обтичах” и го огледах, така
че не се е налагало да ги мъкнат отдалече.
Отпред напречно
към оста на долмена са изградени алея и фасада, които подчертават
тържествено входа, придават му строга ритуалност и мощ.
|
|
Каменните капаци, които оформят трапецовидното
покритие на главната камера. Забележете колко точно са дялани
каменните плочи! (Вижте по-добре картинката, като щракнете върху
нея!) |
Състоянието на
гробницата е много добро, двете покривни плочи – на малката и на
главната камера – са си на местата. Камерата е почти куб с ръб не
по-малко от 2 метра. За северната стена не се е намерила достатъчно
голяма плоча, та древните строители са снадали два камъка, като добре
са огладили ръба, по който двата къса се допират, за да оформят
стената. Покритието е с трапецовиден вертикален профил – също е
итересно, понеже не е елементарен куб! Самият долмен е вдълбан в
земята и стои много стабилно. В камерата човек може да се изправи в
цял ръст.
|
Усещането за
прохлада е просто чудесно след горещината навън. Като се изправиш с
гръб към входа, сякаш лицето ти се облъхва от чувството за тежестта на
плочите. Пред очите ти изплуват образи – някакви хора, много хора,
полагат неимоверно усилие, повдигат каменни грамади, обработват ги,
редят ги... Защото наистина е била нужна организация, стимулирана от
дълбоко духовен мотив. Това не е било усилие за задоволяване на
елементарни нужди, да речем глад, жажда, студ или нещо подобно. Това
усилие е белег на духовност – израз на почит към мъртъв човек.
Надскочен е елементарният бит. Това е самото начало на културата, на
цивилизоваността. Надмогване на битовите грижи в името на някаква
нематериална идея.
|
 |
|
Ето схемата на друг долмен в Сакар планина, при това
забележителен! Намира се край шосето, което свързва село Българска
поляна с Хлябово. Забележителното е, че е “сиамски”: един триделен
и един едноделен долмен са долепени по надлъжната стена! Надали
има друг такъв сдвоен долмен по нашите земи, който да е оцелял до
днес. |
Направо тръпки
ме побиват: сякаш присъствам на метаморфозата, в която животните
стават хора. Със сигурност този процес може да се проследи и при
дребните каменни оръдия на труда, костни и метални игли, грънци и т.н.
Но мегалитният паметник е много по-изразителен. С огромната си маса
той е като фортисимото в края на третата част от симфонията. Той е
решителна и гигантска крачка, която няма как да остане незабелязана.
Той едновременно слага точката в едно изречение, което описва
простото, животинското битуване, и първата главна буква, която
обозначава началото на човешкото духовно проглеждане.
|
 |
Като наблюдаваш
тази постройка на 3-4000 години, виждаш древните строители в техния
първи урок по гравитация. Също както децата строят с кубчета, само че
в случая “кубчетата” са по половин-един тон най-малкото. Долмените са
първообрази на по-късните тракийски гробници, които обикновено се
датират към V-ІІІ век преди Христа. Тогава вместо каменни плочи в
конструкциите се използват вече зидове от по-малки и по-добре одялани
камъни, които позволяват и по-изискани и сложни форми. Но от това
простата геометрия на долмените не ги прави по-примитивни, нито
достолепието, което излъчват, по-неубедително.
С приятеля ми се
втурваме ненаситно да снимаме от различни ракурси.
|
|
Долменът край пътя Българска поляна – Хлябово.
Кротко се е свил в прегръдките на избуялите къпинови храсти.
Снимана е отгоре тройната му точка – в долната част на снимката е
малкият едноделен долмен, а в горната й част се виждат
преддверието и камерата на долепения триделен долмен. (Вижте
по-добре картинката, като щракнете върху нея!) |
Винаги като ходя на
излет, го правя с амбицията да разкажа после на други хора и да им покажа добри снимки, от които слушателите да добият възможно
по-пълна представа за видяното от мене. Пък и като нося фотоапарата,
неволно се вглеждам по-внимателно в природата наоколо – търся
гледката, но и гледната точка, детайла, но и композицията. Съвсем
различно е от “простото гледане”.
|
След половин час
тръгнахме обратно. Мощта на двигателя отслабна и едва минаваме обратно
през голямата локва. Успяхме! Постигнахме своето. Бай Делчо ни
ободряваше. Разказа ни, че като млад е бил борец от отбора на “Лъсков”
- Ямбол. А ние си спомнихме, че имаше такъв отбор със знаменита школа
по борба. Много се говореше по радиото за успехите им. Бай Делчо
наистина бе борец – не само по фигура, но и по дух. В голямата локва
колата просто спря, дори ауспухът й остана под водата и отчайващо
слабо бълбукаше. Тогава той излезе, нагази в локвата до колене (на
тръгване си бе обул гумени ботуши - много предвидливо) и я избута.
Иначе бяхме изгубени, трябваше да търсим трактор
|
 |
|
Заврял съм се в камерата на големия долмен и снимам
навън към преддверието на същия долмен. Мога да стоя изправен -
ръстът ми е 178 см. Снимката направих от ниска позиция, за да се
вижда по-добре преддверието. (Вижте по-добре картинката, като
щракнете върху нея!) |
или може би
биволи да ни изтеглят или нещо подобно. Към 17 часа се добрахме
благополучно до селото и се разделихме с най-добри чувства.
А.А. ме погледна
с полуусмивка и рече: “Сега е 5 часа, още е светло, денят е голям.
Хайде да потърсим другия долмен - “хлябовския”. Виждал съм го преди
години – някъде тук е, съвсем близо до шосето. Какво ще кажеш?”.
Достатъчно съм
луд, за да се съглася без убеждаване. Тръгваме пак из трънаците,
изгорели от незапомнената суша, по дирите на “некакви камъни”.
На 2-3 км
източно от Българска поляна по посока Хлябово спираме и тръгнахме пеша
на юг от шосето, като оглеждаме внимателно бодливите гъсталаци. Ако не
бе изгоряла от чудовищната суша, местноста вероятно би била
очарователна. Сигурно такава е напролет. Вървим по пресъхнало речно
корито с лек наклон, успоредно на пътя. Дъното и бреговете на
изчезналия ручей са отрупани от големи заоблени камъни и скали, които
имат почти мистично излъчване. Сякаш навлизаш в неръкотворно скално
светилище. Двучленната “индийска нишка” се беше разточила на
петдесетина метра и си подвиквахме, да не се изпогубим. Търсихме
долмена поне половин час, докато късметът ме споходи. Закрещях от
радост, но не виждах колегата си и не чувах дали ми отговаря. Крещях
като откачен доста време, без да забележа, че на 20-тина метра е
спряла кола с някакви местни хора, които очевидно също бяха дошли да
видят хлябовския долмен. Наблюдаваха ме безмълвно, с нескрит респект
пред налудничавата ми реакция… Постарах се да им обясня защо викам
така из простора.
След малко дойде
и колегата ми – чул ме все пак. Находката бе чудесна, това бе още
по-сложен мегалит – два долепени долмена! Единият е двукамерен (голяма
камера и малка камера, пред тях – т.н. дромос, покрит вход, подобен на
навес). Вторият е еднокамерен. Пред тях има обща и много грижливо
оформена фасада. Трите камери имаха всяка свой покрив, но на различна
височина. Целият комплекс се подаваше само на около 1/3 от височината
си над земята. Могилата не е била разкопавана изцяло от археолозите.
Може би това е спасило и долмена от рухване. В момента бе силно
обрасъл, така че трябваше да разчистихме къпиновите храсти и други
треволяци, за да можем да го снимаме. От този чудесен археологичен
обект лъхаше познатата “изконно” българска държавническа немара.
Слънцето
залязваше. Лъчите му ни обливаха с мека оранжева светлина. Подухна
ветрец. Седнахме да поизчистим краката си от бодилите. Мисля, че бяхме
щастливи, макар че никой от двама ни да не чувстваше нужда да го
съобщи на другия.
- - - - - - - -
*
Любомир Цонев е роден през
1954 в София. Учи в 91-ва гимназия с преподаване на
немски език, в
класа на Гергина Тончева, сега директор на гимназията за древни езици
и култури “Св.Св. Кирил и Методий”. Дипломира се във Физическия
факултет на СУ "Св. “Кл. Охридски”. Работи в Института по физика на
твърдото тяло при БАН. В свободното си време чете, слуша музика,
обикаля планините, изравя от шумата и забравата на миналото долмени и
ги снима. |
