Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

Увертюра

През май 2003 потеглихме с приятеля ми А.А. на пролетен излет в Странджа. Той взе колата си и шофираше, а разноските за пътуването си поделихме.

Село Бръшлян е единственото село в Странджа, което се популяризира като архитектурен резерват, имало доста на брой запазени къщи от 19-ти век.

Местноста Петрова нива пък е прочута като странджанското Оборище – там през пролетта на 1903 година комитите вземат съдбоносното решение да вдигнат Преображенското въстание за освобождаване на Източна Тракия от турско иго. Както виждате – достатъчно привлекателни сюжети за първото ми запознаване с тази магична планина.

ИЗЛЕТЪТ

Ден първи

В 6:30 тръгнахме с колата на А.А. от София. Валя ни дъжд чак до Карнобат. Към 14 часа бяхме в Бургас. Там бе сухо, но с нашето пристигане заръмя. Починахме си не повече от час. Към 15:00 потеглихме за Странджа право на юг. По едно време алармата на колата се включи сама и не можеше да се изключи нормално. Това подтикна А.А. към крайни мерки: той се справи с непослушните проводници като опитен комита – разряза ги с един замах, с голяма кама...

Минахме през с.Звездец. Чували бяхме, че оттам в ясно време се вижда с. Бръшлян. Опитахме нетърпеливо да го видим, но не успяхме. Продължихме на юг, пресякохме за пръв път Велека и след малко спряхме за почивка на заслон до чешма край пътя, там където шосето пресича р. Катун – приток на Велека. Тогава вече усетихме, че почва магията: навлизхаме в прегръдките на Странджа.

Тишина, обилна зеленина, цъфтящи храсти и цветя край шосето. Заслонът е чудесен. По-късно видяхме още няколко. Все още нови, запазени, чисти, предразполагащи за отмора. Обикновено в единия край се издига дебел каменен зид с огнище, а от зида встрани тръгва широк и дълъг навес, под който е разположена маса с пейки от двете страни. Оказа се, че са построени около десетина такива заслона, с подкрепата на Българо-Швейцарската програма за опазване на биоразнообразието. Впечатлява цивилизованият подход: постройките се вписват естествено в пейзажа и не дразнят.

към местността Двата вриса (врис = извор), където водели чуждите туристи от Черноморието и ги гощавали със зелник (баница с лапад) и овче кисело мляко. Отиваме и се връщаме за час и нещо. Засега това изчерпва местния репертоар на т.нар. селски туризъм. Приходите са почти никакви…

На връщане малко преди Бръшлян отидохме до близкия параклис Св. Пантелеймон, с хубава чешма. Наоколо - прекрасни буки и орехи. Буйна, свежа зелена трева, която подканя да полегнеш... Чудесна отмора след труден ден.

Много подходящо място да погледаш залеза с любим човек до себе си.

Вечерта, на двора в беседката си издумахме мно-о-о-го и сладки приказки с домакините. Както си му е редът. Почнахме да потъ-ъ-ъваме в Странджа.

Като се стъмни, ме шокира небето. Времето бе ясно. Страхотно много и страхотно ярки звезди! Бях виждал такива досега само в Родопите, а тук сякаш бяха повече! Виждаха се толкова много звезди, че с труд разпознах някои от известните съзвездия. Щурци огласяха мрака. Захладня – все пак е планина, макар и в южната част на страната, и все пак е май месец все още.

В приземието на къщата (в дама, както му викат тук) ни приема уютна механа. Миндери с пъстри покривки, по стените – препарирани трофеи и кожи на лисица и чакал, старинни съдове. Домакините са явно доволни от впечатлението, което ни прави стаичката. Напалено огнище, скара и зелена салатка и т.н., и т.н. Въздухът се затопля. Затова после заспиваме бързо и дълбоко.

Ден втори

Събудих се рано – към 7 часа. Навън – самата свежест. Небето – безоблачно. Очертава се чудесен ден. Около час и половина ходих като замаян от възхита и правих снимки.

Още тук почнаха промените в плана. Вместо да се разхождаме цял ден в малкото село и наоколо, с приятеля ми А.А. решихме, че очерталият се хубав ден трябва да се използва за по-далечен излет. Например до Петрова нива и обратно. Речено – сторено.

С колата поехме на изток по пътя за Малко Търново и след Бигорски дол отбихме вляво, на север, към с. Стоилово. Пътят се снишава покрай малка река (Докузак ли беше?), която се влива в по-голямата Мечи дол (Айдере), която – от своя страна – е приток на Велека. Абе, какво да ги правиш? Реки, една от друга по-сладурански. Преди да пресечем р. Мечи дол спряхме до табелка с надпис “Бара”. Стана ясно, че под това име тук се разбира валявица: вода пада от 2-3 метра височина в дървено кръгло корито и изпира евентуално черги, килими, одеала и т.н. Може да се ползва и като студена вана с тангентор. Барата, обаче, е разположена на умопомрачително красиво място по реката с един внушителен водопад като по филмите за Индиана Джоунс. И водата е чиста, колкото изобщо можете да си представите...

В Стоилово оставихме колата на площада до черквата и поехме пеша. Селото е хубаво разположено на било, но няма нито една стара къща. За сметка на това вече има една новичка спретната кръчма с просторен дървен навес, подслонил големи дървени маси и пейки, с тържествен надпис на оградата: Welcome in Stoilovo.

Тръгнахме на изток по черен билен път и стигнахме възвишение с чешма, наречена “Св. Илия”; до нея има минипараклис – просто на едно съседно дърво е закрепена рамка за икона; там понякога се изнася съответната икона и се палят свещички. На 20-30 метра преди нея по едно голо разклонение на билото на север се отбива черен път. По него за около час слязохме до Велека при т.н. Изгорял мост. Днешният мост си е наред, със солидни каменни подпори; изглежда е горял някакъв мост в миналото. Реката е толкова чиста и спокойна, че оставаме загледани в течащата вода поне час. Обядваме и почиваме, наслаждаваме се на т.н. “горско-речна” тишина, която толкова липсва на градските хора и която така добре лекува душата.

После за още час се качваме до местността Петрова нива. Тук в една нисичка колиба навремето комитите са взели решение да вдигнат въстанието за освобождение. Разкошно зелено тревисто било с нарядко разположени вековни дъбове. Диша се леко. Ветрец. С погнуса си представям тука 2-3 хилядни тълпи при официалното честване на Илинденско-Преображенското въстание. Ние намираме почивка и отпускане. Нежни лилави цветенца на туфи из необятните поляни. Дотук по билото идва тясно асфалтово шосе откъм с. Звездец.

Сега ви моля за малко търпение, приятели. Ще опиша една много специална снимка, която видях няколко месеца по-късно, чак през август 2003, в кметството (училището) на с. Заберново. То е разположено северно от м. Петрова нива, но някак симетрично на с. Бръшлян, което се пада на юг от историческото място. Вмъквам впечатлението си за снимката тук, понеже е свързана с посещението ни в Петрова нива.

Тя направо ме разтърси, дори от чисто фотографска гледна точка. На нея са запечатани комитите и войводите, които на Петрова нива са взели решението за вдигане на Преображенкото въстание, т.е правена е през 1903. Разглеждах я внимателно и дълго. Познатият пейзаж на билото при Петрова нива: необятните ливади с пролетни треви - те чертаят хоризонталите на снимката, спокойствието, равновесието. Тук-там се издигат високи и стари дъбове с бухнали от пролетния листак обли корони, поединично и на малки групички по 4-5 дървета. Това пък са вертикалните акценти, които внасят вълнение и тържественост, подобно на удивителни знаци. Върху този епически фон, който сам по себе си впечатлява със своята простота и скрита мощ, са заснети комитите. Но – и тук е основната и многозначителна разлика от всичките групови исторически снимки, които бях виждал дотогава – те не са подредени прилежно, както сме свикнали, т.е. отпред една редица полуизлегнати, зад тях втора редица седнали и отзад трета редица прави... Не, не!

Те не са подредени изобщо, още повече пък по подобен – ако питате мене тривиален - начин. Комитите, войводите на смъртните дружини, с горда

осанка, с народни носии и калпаци, с пояси, с пищови и пушки, с мустаци, изправени, спокойни, без да са отпуснати или изпъчени, с една великолепна сдържана сила и достойнство, са застанали (Именно застанали. Никой не е в състояние да разположи, да подреди тези планинци по един или друг начин! Те сами са застанали и то именно така, както са решили, както им е диктувало вътрешното чувство!) сред пролетните треви поединично или в малки групи от по 2-3 души също така, както наоколо се издигат тук-там величествените вековни дъбове!!! Не можете да си представите, как ме впечатли това. Тръпки ме побиха, щом осъзнах дълбокия смисъл, който тази снимка излъчва неволно, без всякаква умисъл и нагласа. От една страна това са хора, които са вкоренени в тази своя земя и са готови да мрат за нея. Хора с изключитела решителност и достойнство, което буди възхищение. От друга страна – и именно това е прозрението, струящо от тази несъмнено нережисирана снимка, което направо ме стъписа – те не са в една сплотена група, а са застанали поединично, т.е. изолирано един от друг! Убеден съм, че фотографията от 1903 неволно разкрива както силата, така и слабостта на цялата ни нация, на всичките ни борби и исторически постъпки: силни личности, но разединени… Май сме свикнали с това явление. Изглежда ни естествено, неизбежно. И точно с това – по определен начин трагично…

Нека сега да се отпуснем пак и да продължа разказа си – как от Петрова нива се върнахме с А.А. в с. Бръшлян.

Налучкваме на отсрещния склон една пътека, по която полека възлизаме към електрически далекопровод, който ни връща в Стоилово.

Кълна се, в кръчмето се отбихме само за да пийнем на сянка студена кока-кола, че жаждата вече ни мъчеше. Обаче гостилничарката ни хареса и ни почерпи с панирана речна рибка от Велека, която същия ден бяха уловили развеселена компания рибари, разположили се на съседната маса под навеса. Стана ни приятно, естествено, но не знаехме, че това още не е краят. След 20-тина минути какичката ни поднесе и чинийка със странджанския специалитет “лопушка”. Това се казва изненада! В оригинален вид лопушката се прави от дребна речна риба, смесена с лук, джоджен, ситно нарязана сланина и разни други магически неща, които се увиват в големи мъхнати листа от т.н. лобова (лобода?) и в такъв вид се пъхат в пепелта от огъня и се затрупват отгоре с жарава. И им баете така, да се задушат, около 1 час. После става каквото става...

Към 19:00 часа се прибрахме с колата в Бръшлян и отидохме за вечеря на гости при други наши много сърдечни познати - Кирчо и Милка. Угостиха ни със зелник (сочен - вкуснотия!) и овче мляко, а за десерт – някакъв сладкиш като плодова пита – тестена подложка, плънка от крушов мармалад и тестено покритие, обсипано с натрошени орехови ядки. Топеше се в устата. Абе, какво да разправям... Милият домакин ни даде обилни сведения за топонимията на района. Къде точно по Велека се намира Бойвир, питаме го ние. Този въпрос малко го затрудни и той се помъчи да ни обясни (не без наслада от собственото си словотворчество) надълго и нашироко съображенията си по него. Не само е влюбен в този край, но и много знае за него. Утре ще ни разкаже повече…

Ден трети

Типичните местни къщи са двукати. Долният етаж (т.н. дам, там са държали добитъка) е зидан от камъни и глинеста червеникава пръст. Понякога отвън допълнително измазват зида със същата пръст, вместо да го варосват, както е в други краища на страната. Затова оригиналните къщи имат любопитен цвят: горе сиво-кафяво от овехтелите облицоващи дъски, а долу – червеникаво от измазването на каменния зид. Стените на горния, жилищния кат, са от два слоя дъски, а между тях - изолиращ пълнеж от плет, измазан с кал. Не са употребявани пирони. Вертикалните колонни греди, които ще държат покрива, имат по цялата си дължина издълбани каналчета. При строежа на етажа най-напред облицовъчните дъски се напъхват последователно отгоре надолу между гредите, като краищата им се плъзгат по жлебовете. Едва тогава се прави покривът. Дъските за стените – и това им е интересното - не са рязани с бичкия, а са цепени със специално сечиво. То напомня коса - с дълга дръжка и острие. Но острието е 2-3 пъти по-късо и по-дебело от това на косата, малко напомня на “подострена” мотика. Подовите дъски, които делят двата етажа, са доста по-дебели от стенните и се режат с бичкия, т.е. по обичайния начин.

Върху зида на една старинна къща (Балювата къща) има мраморна плоча в памет на битката, която се е водила тук в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание. През март 1903 чета от 5 души - Пано Ангелов и Никола Равашола (водачи), Атанас Вълканов, Петко Пухов (Пухата) и Георги Мутафов - обикаля селата Стоилово, Сърмашик (дн. Бръшлян), Калово, Заберново и др., за да агитират за въстание. Срещу Благовещение четата пристига в Сърмашик. Тук я настига – познайте какво! - предателството... Обкръжава я турски аскер от 150 души! Боят е много неравен, но героичен и много упорит – води се цели три часа. Комитите дори хвърлят бомба в един момент и стъписват аскера. Така успяват се измъкнат от обкръжението и да напуснат селото. Пано и Равашола са тежко ранени и загиват от раните си. Останалите успяват да се спасят.

изгрява”, а по човешки трогателното скромно посвещение - “За Пано и Равашола”. И това е естествено, понеже била съчинена през 1904 от войводата Яни Попов именно за да възпее споменатата вече битка при Бръшлян, където година преди това – през пролетта на 1903 – загиват двамата герои. Те са погребани в центъра на Малко Търново, точно до двете чешми (двата вриса, както казват тук хората).

Ден четвърти

цъфнала в най-красивия си възможен вид именно легендарната СТРАНДЖАНСКА ЗЕЛЕНИКА!!!

Едва сме се съвзели от този “красив удар”, ето че през оставащите 3 км до самото с. Кости ни поднасят друг разкош - непрекъсната гирлянда от цъфтящи акациеви дървета, които пълнят въздуха с опияняващия си мирис.

3 км нагоре дишам отново замайващия акациев парфюм – това е предястието, след която попадам в пищните прегръдки на зелениковия подлес. Вече е 19:00, но все пак правя снимки, понеже усещам уникалността на момента.

Чувството е почти зловещо – сякаш плетеницата от полегналите по земята здрави дървовидни стъбла на зелениката те оплитат навеки, докато очите ти не могат изобщо да се откъснат от изобилните едри съцветия от лилави камбанки в десетки нюанси... Просто обречен да се загубиш от възторг сред тези цветя, да останеш завинаги там, до смъртта си. Като пиратски кораб сред водораслите на Саргасово море. Пък лошо ли е?

По-добре ли е до смъртта си да киснеш в София?…