|
Бродих покрай Велека
през май 2003, после - през август 2003.
Първи излет:
Пролет
Тръгнал съм
покрай самата река от с. Кости до с. Бродилово и
после
ще се върна
обратно.
Точно
три
часа ход в едната посока, но без почивки. Мъгливо е и влажно.
Бродилово е последното село по Велека преди устието, т.е. преди с.
Синеморец, което е на морския бряг. Отивам по
десния (южния) бряг на реката, а се връщам по левия (северния).
Ходенето бе много приятно, защото
отвсякъде се чуваше
птиче цвърчене,
а тревата бе упоително влажна и мека. Черният път следва извивките на
реката. Силно ухае на цъфтящ глог.
Гората наоколо е от
бук,
дъб, бряст, леска. Реката вече не е
така
бистра, както при Качул. Тече по-бавно и е замътена от дребни зелени
водорасли. По самия бряг –
храсталак,
високи треви и коприва,
сухи клони и дървесни стъбла, довлечени от течението. Не бих се къпал
тук, но с удоволствие съзерцавам. Живописно е. Мащабът на
Странджанската природа е изключително човешки и отморяващ. Сякаш
Творецът е следвал тук принципа: човекът е мярката за всички неща.
В
Бродилово също няма много запазени старинни къщи – броят се на пръсти.
Там дъждът хубавичко ме намокря, ама на мене не ми пука. Топло е и
после изсъхнах бързо. Разбрах с радост, че два пъти дневно микробуси
идват и заминават за Царево. Те свързват селата Българи, Кости и
Бродилово с морето.
С
“цивилизацията”.
Похапнах, снимах и след общо около
един
час потеглих обратно. Попитах
за пътя,
понеже в криволиците на реката и при облачното небе изобщо обърках
посоките на света. Направо Маркесова история. Упъти ме Добрин Добрев,
който живее в Царево, ама дошъл да навести баща си. Характерът
отговаряше на името му. Бих му гостувал някога. Каза ми,
че до 50-те години на
ХХ
век е
имало теснолинейка покрай Велека, с която извозвали
дървен материал от Кости до Ахтопол, откъдето го товарели на кораби.
Коловозите още тогава
ги
демонтирали.
Този
път газих направо през нивите 2 км, докато изляза на обратния черен
път. И се оказа, по северния бряг на Велека
той върви по
самото някогашно ж. п. трасе! Чувствах се като Шлиман пред Троя: ето
тук стар
полусрутен
мост –
очевидно железопътен;
ето там праволинеен
и хоризонтиран
насип
от чакъл, силно обрасъл с трева; ето по-нататък издялана скала, за да
се заобли завоят на теснолинейката...
Леле,
каква печеливша туристическа атракция биха направили тука
германците!!!
Представяте ли си – 20-тина км едно влакче ви вози без много да бърза
из този зелен рай, прозорците са отворени и ви лъха свежестта на
реката и ливадите, вие дори забравяте да отпивате от бирата, понеже с
очите си пиете пейзажа...
Не
случайно казах
германците.
Съвременните “силно забогатели” българи са ми противни; интересува ги
само лесна и светкавична печалба. В техните очи няма хора и
природа, има само ресурс за консумиране. Горят резервати, за да
изнасят дърва и т.н.… Срам ме е, че ги има по земята ни. Ще дочакаме
ли да се родят отново братя като Евлоги и Христо Георгиеви?
Вори излет: Лято
Спрях за нощувка в
Бродилово към 8:00 вечерта. Секретарката на кметството ме заведе при
сем. Станка и Дико Дикови. Много приветливи. Окъпах се в банята със
слънчева вода, после ме почерпиха с ракийка и ме угостиха за вечеря
със салатка и ярешко с картофи. Не мога да кажа, че биха споделили моя
поетичен възторг от планината – те бяха свръхземни хора и сигурно са
ме сметнали за софийски чудак – то в София какви ли не се въдят. Но
това не ни пречеше да си бъбрим добре.
По едно време се
появи симпатичен мъж с очила и брада, поговори с домакинята и отиде
някъде навън, дето го чакаше съпругата му. Като си стиснахме ръцете за
поздрав, разбрах че това е Боян, асистент по хидробиология в СУ “Св.
Климент Охридски”. Не разбрах, обаче, къде нощува и въобще какви са му
плановете. Много бързо си отиде. Към 10:00 си легнах.
На следващата сутрин
тръгнах рано, без да закуся. Намерението ми бе да стигна устието на
Велека, да си го снимам и после да се добера на север до Созопол и
къмпинг Градина, където в това време летуваха мои колеги от София.
Пътят край реката
никак не бе приятен за пешаци в августовската жега – прашен и много
обрасъл с тръни и сухи треви. Горещината – адска. Но нямаше как –
излетът си е излет. Като минах 1/3 от разстоянието, на едно заслонче
закусих.
Тъкмо бях потеглил
отново, чувам зад себе си боботене на автомобил. Ма-а-а му стара, мина
през ума ми, сега ще потъна в прах, а снощи се къпах.
Леле, каква изненада
– оказа се че това е Боян и жена му със старичкото им Волво! Закъде
така? – възкликнах изумен. Изобщо не съм подозирал, ама те нощували
при същите хазяи. Днес решили да идат на плаж чак в Силистар (т.е.
между Синеморец и Резово) и за по-интересно и по-кратко
потеглили покрай Велека. Та ме поканиха да пътувам с тях в колата.
Този път имах
благоразумието да не откажа офертата. Пътят бе много лош и на места
слизахме с жената на Боян от колата и отмествах дебели и силно
наклонени дървета, за да мине автомобилът.
Споделих с Боян, че
преди 4-5 дена, като минавах през Звездец, съм се запознал с много
интересен и интелигентен биолог – Георги Рибаров. “А-а-а, знам го!
Много оригинален човек!” - отвърна Боян. Да, рекох, и много енергичен.
Впрочем – добавих - ако се замислим, ние тука все сме доста оригинални
по своему. Аз – с налудничавата си идея да тръгна по Странджа в
най-горещото и неподходящо време на пеши туризъм, да си издирвам
долмени. Вие двамата пък – с поразителната смелост да се набутате по
тоя път с колата, та да идете на плаж... Та този път дори не е нанесен
и в най-подробната карта на парк Странджа! Как се решихте на такъв
риск? Ами питахме селяните в Бродилово - обясни простичко Боян - дали
може да се мине с кола и те казаха “Мо-о-оже, мо-о-оже”. Е, да де –
можах само да изкоментирам аз. Така си разговаряхме и сприятелихме
чудесно.
Скоро стигнахме
заслона “Царско кладенче” и спряхме да се разтъпчем. Той е по средата
между Бродилово и устието. От устието навътре в сушата, до този
заслон, т.е. срещу течението на реката, вече се правят екскурзии с
лодки за летовниците от морето. Чуваме гласове откъм реката – това са
точно такива летовници, дошли с моторница дотук. И не щеш ли - иззад
храстите излиза моят преподавател по радиоелектроника от Физическия
факултет проф. Иван Желязков. Боже, какви мили срещи ми се насъбраха
днес! Той пък възкликна с радост: “Е, значи се срещаме не само в
софийската зала “България”, но и чак тука – на Велека!”
В 11:30 стигаме до
моста, по който крайморското шосе пресича Велека. Сбогуваме се – Боян
и жена му поемат веднага на юг към Силистар, на плаж, а аз
полека се насочвам към устието на Велека – венецът на моето пътуване
из Странджа. Там реката вече е широка и доста пълноводна, с обилни и
гъсти тръстики по двата бряга. Прочистена добре от довлечени или
паднали дървета. Наоколо клечат рибари.
Накрая се оформя –
как да се изразя – устийно заливче, което е отделено от морето чрез
т.н. пясъчна коса. Вървя бавно, любувам се на пейзажа. По косата има
хубав плаж. Дивата, бодлива и усамотена романтика на планината остава
зад гърба ми. Навлизам в света на идиличните почивки по многолюдните
южни черноморски плажове. Душният припек на Странджа се заменя със
свежия вятър и гальовния шум на морските вълни. Правя снимки.
За последния кадър
при самото вливане на реката в морето трябва да застана до една двойка
– мъж и жена по монокини, които са заболи чадъра си наблизо. За да не
ги безпокоя, искам разрешение за снимането от мъжа. Той е съгласен. Аз
полека изваждам апарата, навеждам се над визьора да композирам кадъра
и – какво да видя! Закачливата
topless-сирена,
красиво загоряла от слънцето, усетила какво ще правя и решила да се
пошегува: топнала се в реката насреща ми, в центъра на кадъра, плацика
се и се усмихва малко нахално към обектива – един вид, я да видим
какво ще правиш сега… Ами какво – натискам спусъка и правя снимката.
Да не съм фотограф от вчера, я? Тя, горката, изобщо не допуска, че
поради пречупването и отражението на светлината от водната повърхност,
прелестите й изобщо не се забелязват на снимката. Язък!
После потеглям по
брега на юг, към Синеморец, чиито крайни къщи се виждат от плажа. От
високите скалисти брегове, върху които е разположено селото, се
обръщам за последен път към устието на Велека. В гледката има нещо
величествено и поразяващо красиво. Зеленината на речните брегове,
плътната синева на реката и морето, охрените плажове, червено-кафявите
скали – цветовете изпълват непонятно пъстра картина, насред която
идилично пасат крави. Разпокъсани бели облаци хвърлят по земята
пълзящите си сенки и чиито форми, размери и положение непрекъснато се
менят…
Струваше си
пътуването. Струваше си усилието. Благодаря ти, Боже!
…………………………
В този момент
почувствах, че съм на прага на припадък от топлинен удар. Можех да се
изкъпя, но се боях да не изпусна микробуса от Синеморец към Созопол,
чието разписание не знаех изобщо.
И наистина – оказа
се, че съм изпуснал един, който потеглил в 12:30, т.е. преди половин
час. Следващият бил в 16:30.
Подслоних до под
сянката на чадър до спирката и три часа се наливах и поливах със
студена сода “Кинли”, дори подремнах, облегнат на масата.
Миловидната барманка
се загрижи дали ми е зле. Наистина се чувствах крайно изтощен и не
можех в момента нито да ходя, нито багажа си да нося... Но се надявам
да ми попремине, рекох й.
Действително докато
дойде микробусът за Бургас, се съвзех.
И после размътеният
ми от топлината мозък бавно достигна до откритието, че според
разписанието следващият бусът е само до Царево, а не до Бургас!
Аман...
Да става каквото ще
– реших и се качих. Превозът по Южното Черноморие си е бил проблем
през всичките 30-40 години, откак съм ходил там.
Още в Ахтопол успях
да се прехвърля на друг бус, който тозчас тръгна – вече наистина за
Бургас. Към 6:00 вечерта слязох здрав и читав в Созопол.
И
накрая - Морето
Стоях 5-10 минути
зашеметен: контрастът между уединението ми в Странджа и тукашния
многолюден бяс бе чудовищен и трудно превключих. До къмпинг Градина
имаше 5-6 км. Такситата имаха също чудовищни тарифи. Ще имате да
вземате – казах им мислено и бавно потеглих пеша в последната си
отсечка.
Преди 7:30 бях сред
“градинарите”, както наричаме колегите, редовно пребиваващи през
лятото в къмпинга. Зарадвахме се всички, но аз имах сили само да сваля
раницата и да си легна. Едва на другия ден им разказах по-подробно за
преживелиците в планината.
Определено не си
падам по почивките на море, но също така определено искам да кажа, че
именно базата на БАН в къмпинг Градина е най-добрият за мене
вариант на почивка на море измежду всичко, което съм опитвал досега.
Преди 30-тина години там са засадени 10-тина черничеви дръвчета, които
днес вече са големи и хвърлят благословена сянка в участъка–
правоъгълник с размери около 20х30 метра с 10-тина големи палатки,
осветление, хладилници и дори готварска печка. Работата е там, че в
сянката на една платнена шатра, опъната до каравана на плажа, въздухът
си е все така горещ, независимо от ветреца. Докато в черничевата
горичка земята не се нагрява изобщо и там цял ден властва благодатната
прохлада на шарена сянка.
И така, представете
си ежедневието: в 8-9 сутринта – къпане, после час-два почивка на
свежа сянка; към 11 пак къпане и после пак час-два на сянка и т.н. до
залез слънце. Междувременно колегите приготвят и студени летни
коктейли от кюрасо, джин и други благости. Гвоздеят в този чудесен
режим е, че разстоянието от сянката до морето е не повече от сто метра
и се изминава без мъкнене на багаж, преобличане и т.н. и т.н. глупости
и досади от стандартните курорти. На всичко отгоре и навалицата не е
като в Созопол, т.е. покоят е още една полезна екстра на това
благословено място.
Последната вечер
хапнахме в крайбрежно созополско ресторантче и съзерцавахме изгрева на
пълната луна от морето. Много е трудно да сее опише. Тъй като омарата
над морето бе гъста, не видяхме луната да “изплува от облака бял” над
морето на хоризонта. Тя просто постепенно се появи - както при
проявяване на снимка във фотографска ваничка, постепенно изпълни своя
кръг със светлина насред непрогледния мрак на далечината като цяло,
плашещо голямо и тъмнопурпурон изображение, който се открояваше
едва-едва на небесния свод. После дискът много бавно почна да се
издига, цветът от тъмнобакърен стана оранжев, накрая - сребристо-жълт,
баналният цвят на стандартната луна, диаметърът намаля, а яркостта се
увеличи.
Последната сутрин за
своя голяма изненада се събудих съвсем бодър още в 6:00. Така можах да
видя и морския изгрев – за пръв път в живота си.
Колоритът бе като в
платната на Моне: преливащи се нежни тонове светлосиньо, пепеляво
зелено, приглушено жълто и слабо оранжево, тази прекрасна комбинация
обхващаше брега, морето и небето в едно. Преливането между различните
първичности създаваше усещане за приповдигнатост, очакване за омайно и
величествено зрелище. Морето бе съвсем гладко, нито шум, нито вятър.
По едно време се появи слънцето. И също като снощната луна, в началото
то бе цял кръг, но отначало много слаб и много червен. Докато се
взирах в него и във все още слабото му сияние, изгубих представа за
времето.
Трепнах: над
гладката морска повърхност се появи пъргава малка главичка с тънка
шийка и малка човка – някакво патенце ловуваше в утринта. Гмурне се,
вирне опашчица, после изплува на 10-тина метра встрани…
И така стана осем –
време за закуска и за прощално къпане!
|
