04-10-2003

Online от 1 юли 2002

Българско общество за индивидуална свобода

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Знание

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

 

 

Георги Стоев

Институт за пазарна икономика

Българско общество за индивидуална свобода (БОИС)

3 октомври 2003, 14:05

Кошмарът на макроикономиста

 

Данъците са истински кошмар за анализатора на икономиката като цяло. Причините са поне три. Първо, обикновено се налага да се обясни как част от хората ограбват останалите чрез държавния бюджет. Второ, повечето от ефектите върху икономиката остават невидими - т.е. данъците не са просто преразпределение на доход, те са също така и част от механизма на национализиране на ресурси в стопанството и следователно отнемане на шансове от предприемачеството. Трето, слушателите на такива анализи би следвало да са политици, а тяхното внимание обикновено е трудно да бъде привлечено.

Това, което става ясно от последните обявления на Министерството на финансите, е липсата на политическа воля за намаляване на данъчното бреме дори в средносрочен план. Обещанията на сегашното правителство за намаляване на изземването на доход от българите явно се сблъскаха с непреодолими препятствия.

Има много начини да се мери данъчното бреме. (Между другото, изглежда редно правителството да обявява конкретно какво има предвид, когато обещава по-малко данъци, изобщо кое нарича “данъци” и т.н.) За целите на този кратък анализ “данъчната тежест” е онази част от дохода на българите, която държавата изземва, после дава на други българи, част от които произвеждат някакво “публично” благо. Така измерена, данъчната тежест в България остана почти непроменена през последните две години - данъчните приходи бяха 31% от БВП през 2001 г. и около 30% през 2002 г. и (според очакването за) 2003 г.

От плановете на Министерството на финансите излиза, че това едва ли ще се промени до края на мандата на това управление. Възможно е да има известна промяна на структурата на данъчното облагане, т.е. някои данъци може да се увеличат, а други да намалеят, но тежестта ще остане сравнително непроменена.

Имаше обещание за намаление на данъка върху печалбата от 23.5% на 15% през 2004 г. Това изглежда няма да се случи. Ако все пак това стане (при други непроменени условия) бюджетните приходи вероятно ще намалеят с около 350 млн. лв. Това изглежда сравнително малка цифра - под 1% от БВП - а би имала толкова силен ефект на “изпълнено обещание”. Но за да се случи това, някои разходи на правителството очевидно трябва да бъдат намалени. Само като пример: тези 350 млн. лева са почти колкото субсидиите за реалния сектор през тази година.

Данъкът върху печалбата изглежда символично малък, сравнен с данъците върху наемането на труд - това включва данъка върху личния доход и задължителните осигуровки. По тази линия в бюджета се вливат около 4.8 млрд. лв., или 45% от общите данъчни приходи в бюджета. Докато данъкът върху печалбата няма особено голямо въздействие върху малките и средните бизнес начинания, данъците върху наемането на труд са една от основните пречки пред развитието им. Измерена на основата на средната работна заплата, данъчната тежест върху наемането на труд е около 40%. Това означава, че от 100 лв. разход на работодателя у работника остават 60 лв.

Само част от ефектите от данъците върху наемането на труд са видими. Значителна част от въздействието на тези данъци се отнасят до пропуснати шансове за заетост, за по-висока производителност и следователно за по-високи доходи. Има основания да твърдим, че негативните ефекти се отнасят най-вече до хората с най-ниска производителност и най-ниски доходи. Данъкът, въведен със социална цел (да захранва т.нар. “осигурителни” фондове) в крайна сметка се оказва особено антисоциален.

“Социалната” сметка на правителството изглежда огромна. Това са около 6 млрд. лв. (17% от БВП) под формата на пенсии, помощи, субсидии. Не само че няма намаление на тези разходи като процент от общия доход на българите, но забелязваме дори леко увеличение. Това е потвърждение за това, че тези разходи явно ще бъдат съкратени най-трудно.

Разбира се, тъй като държавата няма собствени пари, тя трябва да вземе част от изработеното от хората, които се занимават предимно с произвеждане на доход, а не очакват държавата да им раздаде парите на другите. По груби сметки произвеждащите българи са около 2 млн. - 1 млн. и 800 хил. заети в частния сектор и около 200 хил., за които с някои условности може да приемем, че добавят стойност в обществения сектор. На произвеждащ българин се падат по около 3000 лв. “социални” разходи годишно.

Излиза, че над една четвърт от произведената в частния сектор добавена стойност се преразпределя за социални цели - т.е. тези пари отиват безвъзмездно у някой друг, различен от този, който е изработил дохода. Другата част от приходите в бюджетните разходи също се финансира от произвеждащите българи. Така към иззетия чрез данъци доход прибавяме още около една пета от частно произведената добавена стойност.

Общите данъчни приходи, измерени като дял от добавената стойност в частния сектор, са около 49% (между другото този показател също почти не се е променил през последните две години - през 2001 г. беше 49%, а през 2002 г. - 47%). Като изключим безвъзмездното преразпределение - социалните разходи и субсидиите - остават около 5 млрд. лв. публични пари, които са предназначени за производство на “публични” услуги. Дори да приемем, че тези услуги се ползват от всички - следователно да не ги наричаме “преразпределение” на доход - остава съмнението за ефективността на това харчене, т.е. не е ясно дали тези услуги не излизат твърде скъпо на данъкоплатците. Това, което е особено важно, е, че чрез ангажирането на стопански ресурс държавата блокира част от възможностите за създаване на стойност. С други думи, държавното производство на “публични” услуги е пропуснат шанс за производство в частния сектор; това е пропуснат шанс за предприемаческо усилие, което е част от цената на държавното усилие.

За да имат смисъл дебатите върху данъците, не трябва да бъдат пропускани някои закономерности (част от които са очевидни):

1. Няма как данъците да бъдат намалени, без държавата да намали харченето си. Общественото одобрение на държавните разходи е неразделно от одобрението на данъците. Част от разходите се отнасят до чисто преразпределение на доход; другата част отива за държавно производство на услуги. Следователно легитимността включва одобрение на: първо, преразпределението, и второ - цената, на която държавата доставя “публични” услуги.

2. Ефективността на държавното харчене е трудно да бъде оценена в условията на монопол на повечето държавно доставяни услуги като здравеопазване, образование, вътрешен ред и сигурност. Липсата на конкурентен пазар прави невъзможна сметката на загубите и печалбите от държавните начинания. Държавното производство на тези услуги е невъзможно да бъде сравнено с евентуално частно производство.

3. Само част от ефектите на данъчното облагане и публичните разходи са видими и измерими. Това, което се вижда, е преразпределението на доход от едни групи към други групи граждани, както и някои “публични” блага. Това, което не се вижда, е национализирането на ресурси в стопанството и, следователно, ограничаване на възможностите за създаване на доход в частния сектор на стопанството. Част от загубите от национализацията на ресурс се отнасят до пропуснатото предприемаческо въображение и енергия. Цената на държавното доставяне на услуги е по-висока, отколко изглежда на пръв поглед.

4. Друг “невидим” ефект: обемът на държавните разходи влияе отрицателно върху обема на общите спестявания в икономиката (според емпирични наблюдения) - следователно намалява вътрешния източник, който финансира инвестициите. С други думи, публичните разходи ограничават шансовете за просперитет на българите. Това е част от фундаменталното разминаване между социалните цели на държавните решения и техните антисоциални резултати.

 

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо