|
Ще
започна с една констатация. Това ръководство на СДС не е
харесвано от тези, за които е предназначено, които
представлява и от които е зависимо. Ръководството го знае,
знаят го и потърпевшите. В ход е процедура за развод между
“лидерството” и “членството” в атмосфера на нарастващо взаимно
раздразнение. Фигурантите на партийния връх са недолюбвани, но
това не ги прави разкаяни, а заинатени и решени на безочия.
Елиминирането на Антонела Понева от СДС “Лозенец” е такова
безочие, неразбираема постъпка, брутално бекапе. Граница,
която не трябваше да прекосяват, прекосиха. След тази апаратна
интервенция в СДС е образуван разлом, оттук нататък мирното
съвместно съществуване ще бъде политическа утопия или брак по
глупава сметка. Положението вдясно е радикализирано. Или
апаратът ще остане без електорат, или електоратът ще приключи
с този апарат. Такава е късата характеристика на текущата
драма.
Ако си
въобразяват, че диалектната скороговорка на Методи Андреев ще
запуши образувания вакуум и ще излекува уязвената организация,
се лъжат за поредно и, както сме свикнали да констатираме -
дълбоко. Енергията на съпротивата не се неутрализира с
административно насилие и не се лекува с оптимистичен
словоред, бликащ от душевните дълбочини на един произволно
взет служебен председател. Инженер Андреев е леко непоседлив,
симпатичен човек с дар за бързо говорене. Нека похвалим
качествата му без колебание. И да добавим, щом сме го
направили, че това бързо говорене прави потокът от
произнесените думи от време на време паралелен на техния
смисъл, и то на фона на стряскаща бодрост. Това последното
държи нащрек. Със същия словесен устрем, с който слушахме да
обяснява, че агентите от всички управления (без шесто) са
работили “за тази държава, за този народ и следователно няма
от какво да се срамуват” - ще агитира в Лозенец за мира,
обединението и, разбира се, за вътрешната красота на НИС на
СДС. Срамува ли се този видимо добър човек от акта на това
безсрамие или е реч за обикновено късогледство, за някаква
ординерна неумност? Кой далновиден човек, “мъж с всичкия си”,
ще дръзне да седне на стола на една наказана жена със съвест,
и то от друга, която има в сравнение с нея само едно голо
административно преимущество? Това отърчане за оглавяване на
една обезглавена организация прави ли му на инженера чест? Или
не му прави никаква чест? А какво му прави тогава? Дълг ли му
прави или гламава слава?
В стила
на това лидерство се долавя някаква вражда към “седесариата” и
лекомислено допускане, че могат и без него. Приличат по
нарцисизъм на царя. Същият тих фанатизъм, същата мека
отстраненост от “плебса” и метални обертонове, когато е
потребно. Шушнат си следното: ако тези отвън, сините утописти
от клубовете, санкюлотите на първата вяра искат да ни
подменят, защо да не ги подменим ние? Ще ги редефинираме като
апокалиптична секта, като разкол на костовистите, като “лошо
оженени и затова нещастни” и ще се заемем безпрепятствено с
отваряне, с коалиции и “прагматично” творчество. Ще се заемем
с тръпчивото дело на реалната политика. Ще се върнем при
разума. Все пак, политиката е разгърнат компромис на зрелите
хора, договаряне без скрупули. Ние сме политици, вие -
мистици. Ние сме политици със собствена партия, вие сте
мистици без църква. Намерете подслон за светлите си чувства,
но не го търсете в света на възрастните, в партията на
порасналите. Не е там. Децата живеят сериозно, възрастните -
игрово. Ние играем, вие отказвате. Вие сте вредни деца.
Всички
партии изглеждат нелепи и кънтят на кухо. След нахлуването на
царя и реабилитацията на агентурния “хайлайф” те са интимно
разнебитени и нямат смисъл, различен от този да бъдат гаранти
на статуквото. И се държат съответно на пустия звук.
Консенсусът на евроатлантическата ориентация амортизира
партийните ръководства, те нямат никаква идея за специфичен
партиен проект, те са “същите като всичките”, те са просто
елемент от пейзажа. Различията им са номинални. Партиите с
объркан идентитет са по неизбежност фанатици на стагнацията,
те са гнезда за възпроизводство на луксозни съдби и
отбраняване на кариери. Апаратен клуб.
Местните
структури на много места функционират като политически банди,
душат властта като хищници и не допускат да припарят външни.
Това не са политически организации, а кръвнородови кланове с
надградено родство по имуществен ценз и общи бизнес- интереси.
Знаменитият мажоритарен елемент на тези избори, който
означавал уж нова свобода за избирателя, не е нищо друго освен
еманципация на феодалните воли от ангажимента да мимикрират
политически. Бандитите взимат властта без традиционната услуга
на партиите, те плащат без ангажимент да говорят, да се
харесват и да агитират. Без задължения към политическия код.
Успехът им на плутократи, криминалната им решимост да живеят
“максимално” еротизира общини и области, влудява ги с нещо
подобно на политическа чалга и вдига клиентелния електорат на
крак. Гласуват зависимите, тези, които имат да губят и държат
да спечелят. На избори “играят” основно клиентелните мрежи,
всички, които живеят в трасирания терен на съгласуваните
интереси. Въпросът на местно равнище е кой кого и кои срещу
кои. Говорят, че в един от градовете станал кмет собственик на
наркотрафикантска мрежа. С парите от тревата.
Деградацията на политическите нрави върви паралелно с
криминализацията на публичния вкус и с тактическото разсейване
на отговорните хора. Казват, че престъпността ги мъчи, но
всъщност са полегнали в нея като в лоно и се наслаждават на
удобствата. Толерантността към престъплението и нулевият гняв
към беззаконието са най-пагубните свойства на националния
елит. Ще самоубият етноса с това безразличие. Ще почнат да
емигрират от детските градини. Все едно накъде.
Смисълът
на българската политика е да бъдеш избран, да попаднеш в
депутатската листа. Удържането на елитарното ниво, властта за
себе си е сюблимното политическо вълнение, същинската
екзистенциална драма. Особено в предизборната фаза. Тази
драматургия диктува правилата и определя поведението на много
политици. Угрижени са за листата и живеят като наблюдавани,
само че не от избирателите, а от ръководствата. Живеят в
атмосферата на тънко лицемерие и депутатски трепет.
Политическите партии вкупом, СДС в това число, приличат на
клиентелистки анклав, на България в България. Това е плътна,
жива мрежа, интерес до интерес, инстинкт до инстинкт. Новата
класа е във фундаментален консенсус по дълбинните приоритети,
в транспартийно единство по засекретените цели. Тази класа има
повече търпимост към престъпниците, отколкото към
избирателите. Престъпниците са “разумни”, избирателите
фантазират. С престъпниците е възможна сделка, с избирателите
сделката е трудна. Избирателите поглъщат огромна лицедейска
енергия, пред тази публика политиците са перманентно на
сцената. Постоянно в роля, постоянно някой друг. Трябва да се
симулира служене, идея, вълнение дори. Това е мъчното условие
на иначе щастливия живот, цената за заплащане. Идеологиите,
проповедите навън се произнасят за поддържане на електоралната
вяра, с това са заети жреците по длъжностна характеристика.
Електоратът е собственост на апарата, съблазняван и изоставян
в ритъма на изборните периоди. Ако електоратът осъзнае взривно
радикалността на своето глупаво положение на системен клакьор,
ще спре да гласува и в България ще стане като в Сърбия. Там
гражданите отказват ролята на гласоподаватели и всъщност
подканват елита да гласува сам за себе си пред огледалото или
втренчен като Нарцис в някаква бистра вода. Докато не се удави
от себичност, дърпан към дъното от виртуалния си образ.
Политиката в нашето отечество е под подозрение за дълбока
престъпност, защото е финансирана неясно и функционира като
стълкновение на клиентелистки светове. Втренчването в тази
истина изисква храброст, на която не всеки е способен. Не е
лесно да си българин. На власт са олигархичните групи, те
плащат статуквото. Те заповядват медийната тишина и стимулират
платеното дърдорене. Електоратът е миманс. СДС е теглен
неудържимо в тази посока, не е ясен размерът на здравото в
това партийно тяло. Това ръководство е крайно безпомощно в
прикриването на грозната истина, но не по причина на честност,
а по причина на глупост. ”Конфиденциалният анекс” на
столичното обединение е метафора на тази напредваща
клиентелизация на СДС, на драмата на интересите зад
проветрената фасада. Във Варна Янко Станев има легендарен
статут, той е нещо като последен писък на клиентелната мода.
Откровен, разпасан абсурд. Да бяха пратили там Методи Андреев.
В София
излетяха като феникс от пепелта на поражението със светла
коалиционна идея и с невероятната наглост да лъжат фронтално,
че търсят съюз, подтиквани от “каузата” и уплашени от
нереформираната партия. Друга е драмата, приятели. Столичният
парламент не е политически въпрос, а плячка за хищници.
Съдбата на тази плячка произведе вашия политически стрес, а не
нереформираната комунистическа душа на Стоян Александров и на
нейния “шлейф”. Не беше ли ясно? И защо литнахте коалиционно с
“внучето” и неговата баба още същата нощ, също не остана
тайна. Какво общо имат тука комунистите? Благото на властта и
властта над благата е дълбокият мотив на тези спешни
съглашателства. И личната политическа участ. Има ли друго?
Евроатлантическата интеграция на България изглежда историческа
необходимост, геостратегически императив. Автономно, оставени
на себе си, щяхме да обитаваме Евразия, може би даже “близката
чужбина”. Елцин имаше такава идея, пияна или трезва - все
едно. Отбраняването на присъединителната линия е дълг на СДС.
Удържането на посоката е важно. Ще оспори ли някой, че СДС без
Костов в най-острите кризи на прехода, в етапа на
геополитическите драми щеше да бъде просто политическа смешка,
една обикновена, сладка бутафория. Представяте ли си някой от
другите тъй наречени “лидери” на неговото място, с неговата
решимост и с неговото дело? Аз не си представям, убийте ме. Не
си ги представям нито преди, нито сега, нито в бъдеще. Не си
ги представям, не ги различавам, смесват се в едно, щом ги
помисля. Заприличват ми на Надето.
Българската политическа система е дълбоко болна, защото е
симулативна, а е такава, защото функционира, свлечена при
мутрите. Независимо от кристално чистите пориви на Георги
Петканов и кинематографичния силует на Бойко Борисов. В този
мъчен за понасяне исторически отрязък СДС има дълг да
мобилизира дисидентите срещу статуквото и да им предостави
политическо представителство. СДС е по идея партия на “не-
казващите” граждани, на несъгласните с установеното безредие.
Да не обясняват, че тази версия обрича СДС на вечна опозиция,
на “бутиково” съществуване, защото така чувствали малцина.
Първо, не са малцина, а мнозина и, второ, ако цената на
властта е капитулация пред корумпираната конюнктура, пред
престъпното статукво на тъй наречения преход, да имат
доблестта да го кажат открито и да млъкнат за “морала” -
веднаж и завинаги.
СДС
трябва да се сбие с регламента на мутрите и с техните
политически гаранти или да бъде електорално изоставен в
най-радикалния смисъл на глагола “изоставям”. Идеята на СДС
отначалото е дисидентска, такава е единствената причина за
неговото съществуване и днес. Ако искат “да се отворят към
хората”, да се отворят първо към ценността на политическата
справедливост и елементарните човешки очевидности. Да преброят
почтените си хора и да кажат: това, което става в републиката,
е непоносима политическа гротеска, граждани, ние сме с вас
срещу подлото статукво. Ние не сме това статукво, а фронт
срещу него. Отказът да говорят и действат така ще ги затвори
електорално, ще ги зазида дори. Тази идея за отваряне към
гражданското общество през съглашателството с една
действителност, която поражда само политическа апатия и отказ
от електорално участие, е най-нелепата хипотеза за спасение на
дясната партия от всичко, което може да бъде помислено. За
какво й е на България още един партиен колаборационист,
паразит на гърба на населението и струпване на лицемери в
ролята на опозиция? За пълнотата на абсурда? Или защото общият
фарисейски концерт ще бъде ощетен мелодично? Или защото освен
червени е редно да има и сини негодници? Две години управление
на един нелеп министър-председател, на всичкото отгоре цар, с
нагли опити за официализиране на бившата Държавна сигурност
беше златен шанс за опозицията, пропилян лениво и
безотговорно. Защо така? Нали им беше вярна политиката? Или те
самите са погрешни? Второто, второто. Думите не значат нищо.
СДС не е
частен проект, жажда за потребителско щастие, а воля за
политическа общност на изпепелено място. Това не разбират.
Извън прагматичните програми партиите имат етос, странен
ирационален остатък, някакво “неизразимо”. Само че това
“неизразимото” не обитава апарата, а гражданското чувство на
хората, на симпатизантите, на “онези” от митингите. СДС е
биография на мнозина в България, първи граждански опит, начало
на свободен живот. Сбъдване, което апаратът пропилява.
Абсолютно невъзможно е да обясниш на Николай Младенов какво е
СДС, какъв човешки опит изразява тази бита и окуцяла
абревиатура. Това е невъзможно да му обясниш. Ако опиташ, ще
те погледнат очилцата му в упор с кротка досада и цивилизовано
презрение. Ще те наблюдават “елитарно” и пусто. Тази човешка
порода е скандал за СДС, но е на власт. Докога?
Лошо им
е изчислението на новите собственици на “Раковски” 134,
глупава им е душата.
Въобразяват си, че имат СДС в джоба, но го нямат. Не само че
го нямат, не само че няма друго “ядро” освен “твърдото”, но и
това “единственото” ще им тръгне някой ден като бирнамската
гора на Шекспир с клонките напред - и ще свършат бламирани,
като суетни узурпатори на политическа възможност, която хората
скъпят, а те самите разпродават.
P. S.
Нещо
като съвет, нещо като пожелание, нещо като призив - адресиран
до читавите хора по елитарните етажи на “кризисната партия”. В
конфликтни времена заеми ясна позиция, съветват класиците. Не
стой по средата. Опасно е. Ще те презрат всички накрая.
|
