|
В последния брой на
вестник “Седем”политологът
Огнян Минчев публикува статия, в
която коментира мой
текст в предишния брой на същия вестник. Общото послание на
моя текст
е изтълкувано в ключа на есеистичния шедьовър на Светослав
Малинов “За доброто и лошото СДС”.
В ироничната схема на Малинов съм разположен
в лагера на “лошите”, което намирам за справедливо и
много
ласкаещо.
Статията е умна и страстна, на
нивото на автора. Тя
има концептуална страна, която е
предимно вярна и
скрита фрустрация, която ми изглежда твърде лична, за да бъде
пряко коментирана. А би могло.
Не
мисля, че текущата криза в СДС се дължи на сблъсък на
фундаменталисти и клиентелисти, на идеалисти и материалисти,
на лоши и добри. Тази
опозиция ми се струва леко комична и малко схоластична като
дилемата чисто - нечисто, или
както би се изразил Филип Димитров – “кошер”
и “трефа”.
Няма в природата чисто и нечисто,
втренчени фронтално, не сме и ние с уважавания политолог в
подобна нелепа опозиция. Аз например считам, че Огнян Минчев е
страстен моралист, полагащ усилия
да бъде прагматичен, а себе си
намирам за
политически отчаян със себезаклинания да
се надявам.
Девет пъти от десет циниците
излизат
прави и Огнян го знае, защото е
проницателен
и със сигурност не е пропуснал да го забележи.
Общата ни тревога е дали
можем да разчитаме на това критично
“едно
към десет”
или изобщо не можем. Другото са
някакви подробности. В какво
ни е тогава несъгласието и къде е
спорът? Може би никъде?
А може би Костов? Не ще да е Надежда,
не е тя - няма тука
спор, а само
гледка.
Костов, Костов. Ето проблема.
Костов в качеството си на
политически феномен е обект
на носталгия за
сините симпатизанти. Така е,
защото помнят, че се
сби с комунистическата партия,
със сухоземните акули
на прехода
и смени кода на държавата.
Сблъска се с уроди. И нека добавим, че го направи с
последователност и
хладнокръвие, на което
претендентите
за лидерство в СДС
са,
меко казано,
напълно неспособни. За първи път след 50 години издевателство
на авангарда
на урбанизираните селяни върху
нещастното българско гражданство
се намери човек,
решен на сражение и готов да им каже в лицето:”Не сте
държавата. До тук.” Българите се нуждаеха драматично от това
изричане - беше им нужно, за да оцелеят, за да продиша
достойнството им на хора.
Нуждаеха се от реванш, от постижение и от посока. Костов се
сби със статуквото на посткомунистическа България и в някакъв
смисъл го презря. В това презрение имаше нещо много
освобождаващо, направо казано катарзисно. Силуетът му
излъчваше надмощие, друга компетентност
и постигна важен
стилистически реванш. Костов беше първата плесница през лицето
на старата наглост.
Беше стрес и респект.
Това помнят сините фенове.
Към 1997 беше жива
травматичната фантазия за
всемогъществото на червените. Надменното им хилене в
парламента имаше статут на
работна дисциплина.
Имаха абсолютно болшинство, комфорт и отвратително съзнание за
“вина”,
сервирана с “мезета”.
Превръщането на “онази вина” в “тези мезета”, на фона на
общото им некадърство да свършат нещо смислено, взриви
парламента през 97-ма. Пресрещна ги Костов, унижи
ги безподобно, отне
им митичната
сила.
Дефинира ги като жалко суеверие. После събра държавата и
стабилизира България.
Направи го с “подръчни
средства”,
с крайно съмнителен
човешки материал, но как да се
организира кастинг за
селекция на светли фигури? Откъде
да се вземат? На
всичкото
отгоре войната срещу обезумелите за “бизнес” мутри не се води
куртоазно, както те самите ни внушават, а
със сила и на риск. Колцина са способни на
това? Иска се дебелокожие, мотивация и носене на бой.
Как
се води борба с паралелната държава на бандитите, подпряна от
старата репресивна машина? Може би според принципа на
хомеопатната доктрина:”подобното
с подобно”? Знае ли някой как се
избутват чудовища?
Особено при отказ от
правораздаване, луднал народ и перверзна преса.
Какво трябва да направиш, ако искаш да направиш нещо? Да се
запалиш на площада? Или как?
Има еротика на грабежа, сладострастие на
беззаконната игра. Има страшно беснеене. Морализирането
върху техниката за справяне с това бедствие,
изпълзяло от миналото с идея да приватизира бъдещето,
е лесна задача, особено когато няма риск.
Признавам, повече
от нравственото воайорство
ми
импонира капацитетът за носене на трагична
отговорност, приемането на войната и неизбежните щети. Никакви
цели не оправдават всякакви средства, но намирам, че
екстатичната морална
придирчивост в извънредно положение издава ревност
към историческата
слава и стаява
бунт на завистта. Съществуват хора, склонни към вбесяване при
среща с човешкото надмощие. Сравнението тихо ги влудява.
Има специалисти по
морален терор над превъзходството, завистливи атентатори с
безупречни средства и налудничав огън в очите. В този случай
ще кажем, че средствата не могат да оправдаят засекретената
цел на реванша, отиграването на скритото унижение. Морализаторите
са опасни,
защото са прави и зли. Лоша комбинация. По техен адрес
Гогол е казал забележителни думи:
”Голяма тъга е да не виждаш в доброто добро”.
Има добро, което възпитава носталгия към злото, до такава
степен бива зло въпросното добро.
Няма нищо по-неприятно от моралното
дърдорене,
от индустриалното производство на етически
клишета. Неуморното труженичество на попрището на
разобличенията може да бъде стилизирана омраза, нетърпение към
човешкия род. И съвестта може да се разболее.Тези, които
казват ”добродетел, добродетел или смърт”, са опасни за
човешкото здраве, те не могат без жертви.
В партиите на прехода тази порода функционира
като “лимонка” в заседателна зала. Избухва без
предупреждение, отнася виновни и невинни.
Мнозина
са обидени на Костов ирационално и завинаги. Не могат да
преживеят неговата разсеяност за техните качества,
дисквалификацията на тяхното присъствие, незачитането. Тази
работа има малко общо с “чистите” чувства,
с несломимата съвест
и много общо с “мръсния”
балкански нарцисизъм.
Не понасят качеството в
България, режат му главата при първа възможност.
Костов настрои срещу себе си престъпниците и “светците”,
солидаризира ги без да забележат, обобщи ги някак.
Прелюбопитен парадокс, храна за размишление.
Бившият министър-председател
пое тежестта
на управлението през1997,
не за да сложи пари в джоба на
своята фондация,
както гласи дребнодушната версия,
а за
да спаси държавата от левите хора
и за да я отвинти от
Русия.
Намирам, че това е подвиг. И още намирам, че да
стопанисваш българи в преход,
е крайно себеотрицание и голяма безкористност.
Още по-голям подвиг.
Много грехове ще се простят на
Костов за куража му
да връчи шанс на българското племе, ще дойде време,
ще го разберат. Всички, които привиждат мотив за
разбогатяване през политическото му
участие, разгласяват
публично интимната си глупост, мизерното си въображение и
всъщност
скритите си блянове. Съдете
Костов за честолюбие в
исторически размери,
за надменност на ума, за невнимание към чувствата, но не
претърсвайте джобовете му, защото
е мнително и жалко. В това обикаляне на гузни персони и
бутафорни институции около “врага на републиката” има нещо от
танца на хиените.
Всички знаят, че политиката е ”мръсна работа” ,
особено в България и особено в преход. Огнян Минчев
справедливо отбелязва, че
“моралната приватизация” е само теоретическа
възможност,
никъде неслучила се вероятност. Какво означава
приватизация без морал разбрахме, но морал без приватизация не
сме. И слава Богу. Ако двете заедно са невъзможни, кое ще е за
предпочитане? Регресът към невъзможното равенство? Някакъв
червен шериат? Диктатура на безсребреници? Реалната
политика на българския преход е своеобразно “слизане в ада”,
вземане-даване
с човекоплъхове (Солженицин).
И изскачане
от тази работа с грехове и рани. Но някой трябваше да се реши
да слезе. Никаква
икона не е Костов, не сме и ние,
които го обсъждаме.
Но нека се знае, че
играта на дартс с неговия образ е идолопоклонство от
обратната страна. В България върлува епидемия на влюбена
омраза към бившия министър-председател, масов сърдечен
конфликт на заклети почитатели. Комкат
се с него като вещици на черна меса. Може и да баят за
разлюбване тук там
в някоя редакция. Има
сигурна
маниакалност в склонността за втренчване в този образ, в
обсесията да го мразят и обичат
едновременно и силно.
Болка неизповедима и объркани стенания. А зад кулисите будува
“генералитетът”.
Нека повторим, че в “дясната зона”
действителната дилема не е между фундаментализма и
клиентелизма, между морала и обратното, а между съпротивата
срещу статуквото и идеята за интеграция с цената на смесване и
загуба на облик. Императив е да действаш почтено, но сега е
реч за същината на компромиса, за смисъла на прословутото
отваряне, за границите. Нищи се образът на СДС, слаб му е
идентитетът.
Бягството на целия НИС към страниците на
вестник “Труд” е метафора на новия консенсус,
образ на тънката подмяна, на новите любови.
Заличават се важни граници с обидна лекота, няма “да”, няма
“не”, има вавилон на привилегированите. Не ме лъже усетът, че
СДС на Надежда Михайлова е стаена вражда срещу сините и явен
вкус към “елита”. Това е специфичен принос на коментирания
лидер и на неговия антураж. Призракът на смесването броди
вдясно, на спокойствието на успелите и на смигването. А ние от
митингите, от първото доверие - за какво консумирахме
прословутите “жабета” ще запита някой. Да не би от глупост?
Или подведени от подлост? Лидерският екип на СДС е странно
ехо на царската група - елегантно изплъзващо се дясно, с
валенции за приятно коалиране. Лека коктейлна атмосфера,
парфюм от плитки мисли, флирт безбрежен. Това не е СДС, това е
друга опера, друг бизнес, друга красота. И друг скандал.
Защо носталгия по Костов, защо именно той?
Не става ли ясно защо?
Защото статуквото е
възмутително и предполага битка,
а битката
- мъже.
Думите ”възмутително” и “битка” са избор в самото начало. Спор
в територията на вкуса е невъзможен. СДС е възмутена партия
или политическо нищо, казва знаменитото “твърдо ядро”. Няма
болшевизъм в тази твърдост, а верен прочит на контекста.
България е окупирана страна, не сте ли забелязали? С кого
съюз? Укротен и омаян
НИС, НИС на “танцуващите с “Труд”
- това ли е алтернативата на “фундаменталистите”. Живеем в
страна на симулациите, първа и най-груба от които е
симулацията на
политически ред. Не обитаваме ред,
а престъпно безредие.
Институционализиран хаос. За какви коалиции става дума, с кого
и за какво? Населението не е идиот, че да гласува повече, ако
мародерите се размножат коалиционно. Какво сте се разбързали
със смесването? За какво ви е бардак?
Хората са
отчаяни
от своята политическа класа, защото я намират
бездънно себична и откровено негодна за производство на
политически смисъл. Никой не разчита на никакъв политик и не
вярва на никаква политика. Не искат и да чуят за програми,
“оферти”
и послания.
Както е тръгнало, ще гласуват накрая само за юродиви и за
локални плутократи. Резоньорството
за “бъдещето на СДС” в условията на тази лидерска гротеска е
комично и безсмислено.
Никакъв разговор за съдбата на дясната партия и за рецепцията
й от широката публика не е възможен, преди да са възкликнали
в хор, че кралицата е неглиже. Това трябва да се възкликне в
строен хор на първия партиен форум.
Да се изпее акапелно.
С производството на думи,
наречени “концепции”,
няма да прикрият пълната
политическа нелепост
на настоящия
НИС
и на
неговия лидер. Зад “концепциите” няма никой.
Това тактическо
самоослепяване за очевидния факт на един политически фалит е
проява на крайна безотговорност и нетърпимо лицемерие. Ето тук
някъде
е разположен тежкият
срив на политическата етика, щом
ще трябва да говорим за морал. Има политическо бездействие и
политическо лъжене, които уязвяват самата същина на
политическата кауза и тласкат със сигурност към бунт.
Радикализацията на твърдите симпатизанти на СДС срещу това
ръководство е свързано не толкова с наблюдението за морални
нарушения, колкото с впечатлението за бездарие, комбинирано с
лъжа. Има тънка мяра, синоним на политически такт, какво можеш
и какво не можеш да си позволиш в политиката. Никой не е
длъжен да казва всичко, което мисли, но е длъжен да не казва
това, което изобщо не мисли. Като пееш ария на принципите,
проветряването и отварянето, а мародери от столичната община
ти държат исо пред смаяната публика - заслужаваш не прозвището
лош, а глупав.Точно тази разгърната глупост на настоящите
лидери скандализира морално, защото се проваля в тежката
отговорност да пази гражданската кауза на СДС. А когато този
провал от позицията на заинатената слабост е наричан от
катедрата “победа”, ние се озоваваме директно в хипотезата за
узурпирана партия. Тази оценка не е произнесена от моралист
срещу клиентелисти, а от възмутен срещу крадци на цяла
политическа сила. Ако
лидерите на СДС продължат да се
затлачват в сложни
калкулации за балансиран изход и общо оцеляване –
всички
по списъчен състав ще бъдат разгадани като
малодушни и неприятно е да се изрича - подли. Докога ще ги
чакат хората отвън?
Или пенсия,
или на арената, не сте за украшение.
Вие сте под натиска на дълг.
Прав е Огнян Минчев да казва:
“Партията няма да се отвори отвътре. Тя трябва да се щурмува
отвън”. Прав е да го казва.
И е прав да добавя убедено и
страстно, в радикален
десен
стил: ”Натискът върху СДС трябва да бъде
безмилостен...” Точно такъв трябва да бъде
натискът - безмилостен, даже трогателно безмилостен.
Имаме консенсус по подхода,
щастливо съгласие за неизбежното.
Уговаряме се, значи: безмилостен натиск и
щурмуване отвън.
Последен опит. |
