|
|
Почти всеки истински писател, независимо от броя на преживяните
години, си има своя вечна възраст, продиктувана от книгите и
съдбата. Лермонтов е съвсем млад човек с фаталистичен печат на
ранната смърт на челото. Толстой – бодър колхозен старец, склонен
към бягство. Достоевски е раздразнителен, нервен мъж на средна
възраст. Гогол – душевноболен притеснителен юноша, нелишен от
чувство за хумор. Булгаков е 50 годишен, насмешлив, мнителен,
благороден.
Солженицин навършва 85
днес (на 11 декември . бел. ред.).
Това е неговата възраст. Възраст на патриарх, на гръмогласен
старозаветен пророк с бърз развълнуван говор, с гневни модулации в
гласа, умен, недоверчив, отмъстителен. Човек, чиито думи и дела
идват по внушение отгоре. Авторитарен старец, точно знаещ, как
трябва да се живее и устройва, кой е виновен и защо по дяволите
сме заедно от двеста години.
Преди той беше друг – по-млад и малко по-добър, но вече с ясното
съзнание за великата мисия, която му е възложено да изпълни. В
поразителната по силата на страстта мемоарна книга "Бодался
теленок с дубом" има всъщност два героя: той и Господ, който го
води по кръговете на болшевишкия
ад, поставя го на изпитания в лагера и в института за принудителен
труд, спасява го от смъртна болест, изпраща глупост и слепота на
враговете-изедници и на плуралистите, дарява го с дълъг живот и го
награждава с късмет. В отношенията с други звани но не избрани
хора нему са позволени и измама, и лъжа и предателство –
за
всичко това той пише в захлас, любувайки се на себе си и на своя
Бог. Той крачи по Москва, разбива съдбите на близки и далечни
хора, бегло скърби за нещастната самоубийца, съхранявала неговия
ръкопис,
и за съсипаното списание, откъдето тръгна заслужената му всемирна
слава, почти без да се оглежда и без въщност да жали никого.
На него всичко му е позволено.
Нищожните старчета, махащи ни с ръчичка от мавзолея, бяха обречени
в схватката с такъв титан. Изправил се в пълен ръст, той се биеше
с голи ръце с властта. След това изчезваше в нелегалност, криеше
се в "скривалища" и отново се появяваше на светло за да нанесе със
замах поредния удар – чрез открити писма, кратки нацелени
заявления за печата, но преди всичко – чрез книгите си, които се
взривяваха като тежки бомби на Запад и в Самиздат. Бившият
артилерийски офицер Солженицин разбираше от тези работи.
Нелепо е да се отрича: историческите заслуги на Александър Исаевич
пред
отечеството
и гражданите са огромни. И не става дума само за това, че той бе
велик писател, работещ в най-добрите хуманистични традиции на
руската литература. Дори не и за това, че той отвори очите на
две-три рускоезични поколения за тяхното минало и настояще, че
неговият реквием по изтерзаните до смърт в съветските лагери като
тревожен камбанен звън прокънтя по цялата страна и целия свят.
Говоря за това, че изнемощялата през десетилетията на репресии
публика виждаше в Солженицин образец на лична издръжливост и
мъжество, на готовност да отдадеш живота си за правото, да
изкрещиш своята истина.
На
читателите от онези години не е необходимо да се обяснява, а
правнуците така и няма да разберат кой беше за нас през 60–70-те
години на миналия век авторът на "Архипелага". Какъв
шок бе за обществото публикацията на "Ивана Денисович". Как се
разтреперваха от омраза само при произнасяне на името му
кадесарите и партийните началници. Какви враждебни вихри се
въртяха над него.
Но
писателят си има едни задачи, а пророкът – други. Яростен
противник на интелигентското "демократично движение", защитник на
чеченската война и апологет на възстановяването в Русия на
смъртната присъда, унил теократ, автор на
поразително
бездарните проучвания на тема руско-еврейската дружба, задушевен
събеседник на Путин – всичко това е също той, нашият кумир, нашето
славно минало, нашият Исаич. Писателят, погубил безценната си
дарба в полза на мътна идеология.
Човекът, който днес догони своята възраст.
Нека приемем това със смирение: такъв е кръстът на мнозина от
великите. Добрали се до небесата, на тях започва да им досажда
суетната светска слава и, раздирайки облаците, те обръщат към нас
своите възпалени речи и погледи. Гогол се е самоунищожавал
с глад и се е отдавал на ужасна креспонденция с приятелите си.
Достоевски се е увличал от политиката и антисемитски миражи. А
нашият Исаич, съдейки по спомените, едва ли не от детинство си е
бил такъв: суров, не прощаващ обидите,
човек, който
точно знае как да се устрои Русия и кои са нейните врагове.
Отдавна в пряк контакт с Бога, днес той е в пряк контакт и с
властта, нещо за което е мечтал още в лефортовската килия преди
изгнанието. Когато преди около три години Чубайс заяви, че
най-новата руска история се развива едва ли не под диктовката на
Солженицин, мнозина помислиха, че енергетикът се е преуморил от
прекомерна
работа. А всъщност много от най-заветните мисли на юбиляра
действително са осъществени: сенаторите са наредени под строй,
"оялите се" са в изгнание или в затвора, православието придобива
статут на държавна религия, плуралистите са отлъчени от Думата,
авторитаризмът укрепва. Президентът Путин има "жив ум", той е
нашият нов Столипин, трудещ се в полза на
отечеството.
Така мисли и говори днешният Солженицин, чувствайки се отново,
както преди 30 години, "в ръката Божия". На преклонни години
авторитарният старец срещна в Родината най-после своя политически
двойник и съюзник – авторитарния режим и двамата се харесаха
взаимно. Ето защо той поддържа сегашната власт, макар и да стои
встрани от нея, както и подобава на пророк. Радвайки се на нейните
победи, като на свои. Каква завидна участ.
В
най-новите си мемоари, които излизат сега пак в "Новый мир" и пак
в ноемврийския му брой
(където пак през ноември някога излиза "Един ден на Иван
Денисович - бел. ред.),
той цитира Ломоносов: "Не тъгувам за смъртта: поживях, потърпях и
знам, че за мен ще жалят децата на Отечеството ". Още отсега,
Александър Исаевич: и обичаме, и поздравяваме, и съжаляваме.
Но
съжаленията са повече, отколкото старата любов.
Преведе Милен Радев |
