13-12-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 
 

13 декември 2003 14:15

Солженицин на 85 години: Ликувай, Исаич

Иля Милщейн, Грани.ру

 

 

Почти всеки истински писател, независимо от броя на преживяните години, си има своя вечна възраст, продиктувана от книгите и съдбата. Лермонтов е съвсем млад човек с фаталистичен печат на ранната смърт на челото. Толстой – бодър колхозен старец, склонен към бягство. Достоевски е раздразнителен, нервен мъж на средна възраст. Гогол – душевноболен притеснителен юноша, нелишен от чувство за хумор. Булгаков е 50 годишен, насмешлив, мнителен, благороден.

Солженицин навършва 85

днес (на 11 декември . бел. ред.). Това е неговата възраст. Възраст на патриарх, на гръмогласен старозаветен пророк с бърз развълнуван говор, с гневни модулации в гласа, умен, недоверчив, отмъстителен. Човек, чиито думи и дела идват по внушение отгоре. Авторитарен старец, точно знаещ, как трябва да се живее и устройва, кой е виновен и защо по дяволите сме заедно от двеста години.

Преди той беше друг – по-млад и малко по-добър, но вече с ясното съзнание за великата мисия, която му е възложено да изпълни. В поразителната по силата на страстта мемоарна книга "Бодался теленок с дубом" има всъщност два героя: той и Господ, който го води по кръговете на болшевишкия ад, поставя го на изпитания в лагера и в института за принудителен труд, спасява го от смъртна болест, изпраща глупост и слепота на враговете-изедници и на плуралистите, дарява го с дълъг живот и го награждава с късмет. В отношенията с други звани но не избрани хора нему са позволени и измама, и лъжа и предателство – за всичко това той пише в захлас, любувайки се на себе си и на своя Бог. Той крачи по Москва, разбива съдбите на близки и далечни хора, бегло скърби за нещастната самоубийца, съхранявала неговия ръкопис, и за съсипаното списание, откъдето тръгна заслужената му всемирна слава, почти без да се оглежда и без въщност да жали никого.

На него всичко му е позволено.

Нищожните старчета, махащи ни с ръчичка от мавзолея, бяха обречени в схватката с такъв титан. Изправил се в пълен ръст, той се биеше с голи ръце с властта. След това изчезваше в нелегалност, криеше се в "скривалища" и отново се появяваше на светло за да нанесе със замах поредния удар – чрез открити писма, кратки нацелени заявления за печата, но преди всичко – чрез книгите си, които се взривяваха като тежки бомби на Запад и в Самиздат. Бившият артилерийски офицер Солженицин разбираше от тези работи.

Нелепо е да се отрича: историческите заслуги на Александър Исаевич пред отечеството и гражданите са огромни. И не става дума само за това, че той бе велик писател, работещ в най-добрите хуманистични традиции на руската литература. Дори не и за това, че той отвори очите на две-три рускоезични поколения за тяхното минало и настояще, че неговият реквием по изтерзаните до смърт в съветските лагери като тревожен камбанен звън прокънтя по цялата страна и целия свят. Говоря за това, че изнемощялата през десетилетията на репресии публика виждаше в Солженицин образец на лична издръжливост и мъжество, на готовност да отдадеш живота си за правото, да изкрещиш своята истина.

На читателите от онези години не е необходимо да се обяснява, а правнуците така и няма да разберат кой беше за нас през 60–70-те години на миналия век авторът на "Архипелага". Какъв шок бе за обществото публикацията на "Ивана Денисович". Как се разтреперваха от омраза само при произнасяне на името му кадесарите и партийните началници. Какви враждебни вихри се въртяха над него.

Но писателят си има едни задачи, а пророкът – други. Яростен противник на интелигентското "демократично движение", защитник на чеченската война и апологет на възстановяването в Русия на смъртната присъда, унил теократ, автор на поразително бездарните проучвания на тема руско-еврейската дружба, задушевен събеседник на Путин – всичко това е също той, нашият кумир, нашето славно минало, нашият Исаич. Писателят, погубил безценната си дарба в полза на мътна идеология.

Човекът, който днес догони своята възраст.

Нека приемем това със смирение: такъв е кръстът на мнозина от великите. Добрали се до небесата, на тях започва да им досажда суетната светска слава и, раздирайки облаците, те обръщат към нас своите възпалени речи и погледи. Гогол се е самоунищожавал с глад и се е отдавал на ужасна креспонденция с приятелите си. Достоевски се е увличал от политиката и антисемитски миражи. А нашият Исаич, съдейки по спомените, едва ли не от детинство си е бил такъв: суров, не прощаващ обидите, човек, който точно знае как да се устрои Русия и кои са нейните врагове.

Отдавна в пряк контакт с Бога, днес той е в пряк контакт и с властта, нещо за което е мечтал още в лефортовската килия преди изгнанието. Когато преди около три години Чубайс заяви, че най-новата руска история се развива едва ли не под диктовката на Солженицин, мнозина помислиха, че енергетикът се е преуморил от прекомерна работа. А всъщност много от най-заветните мисли на юбиляра действително са осъществени: сенаторите са наредени под строй, "оялите се" са в изгнание или в затвора, православието придобива статут на държавна религия, плуралистите са отлъчени от Думата, авторитаризмът укрепва. Президентът Путин има "жив ум", той е нашият нов Столипин, трудещ се в полза на отечеството. Така мисли и говори днешният Солженицин, чувствайки се отново, както преди 30 години, "в ръката Божия". На преклонни години авторитарният старец срещна в Родината най-после своя политически двойник и съюзник – авторитарния режим и двамата се харесаха взаимно. Ето защо той поддържа сегашната власт, макар и да стои встрани от нея, както и подобава на пророк. Радвайки се на нейните победи, като на свои. Каква завидна участ.

В най-новите си мемоари, които излизат сега пак в "Новый мир" и пак в ноемврийския му брой (където пак през ноември някога излиза "Един ден на Иван Денисович - бел. ред.), той цитира Ломоносов: "Не тъгувам за смъртта: поживях, потърпях и знам, че за мен ще жалят децата на Отечеството ". Още отсега, Александър Исаевич: и обичаме, и поздравяваме, и съжаляваме.

Но съжаленията са повече, отколкото старата любов.

Преведе Милен Радев

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо