Българско общество за индивидуална свобода

Драмата с българските заложници в Ирак изглежда започва да се превръща в политическа. Извън човешката трагедия на двамата шофьори и техните близки, политици, коментатори и журналисти отново (като с медиците в Либия) търсят еднозначен отговор на това какво да се прави и защо този акт на насилие не беше избегнат. Подобно търсене обаче се основава на колективистично разбиране – то очаква правителството “да реши проблема за всички”, а на гражданите предписва еднакво поведение в дихотомията “ходете (всички) в Ирак – не ходете (всички) в Ирак.

Предимството на това да живеем в свободно общество е в това, че не е задължително да търсим един отговор, според който да живее всеки отделен гражданин. Когато преценяваме правилността на войната във Виетнам или в Афганистан например, ние неусетно се питаме “трябва ли да умират американски (или съветски) войници в чужда страна”. А си задаваме този въпрос, защото и в двете военни кампании участват младежи, които насилствено са пратени да жертват живота си за кауза, с която може и да не са съгласни. В такава ситуация наистина се налага политически, обществен избор, при който всички трябва да стигнат до едно решение – да се пратят ли против волята им граждани от съответната страна за преследване на определена (предполагаемо – патриотична) цел. През последните години обаче – за щастие – не е нужно да правим колективен избор. Участието в различни военни мисии извън България е доброволно. Още повече това важи за невоенните българи, които пътуват и работят по цял свят в търсене на по-добър живот за себе си. Те имат шанса сами да преценят каква степен на риск да поемат, и при каква отплата. Никой не насилва българи да стават медицински сестри, лекари, строители или шофьори в коя да е опасна точка на планетата, затова нямаме както морално, така и гражданско основание да превръщаме личната трагедия в обществено-политически проблем.

По същата логика няма еднакво за всеки “приемливо ниво на риск”, каквото през последните дни експерти и представители на различни институции търсят. Да, наистина, в момента рискът за здравето и живота в Ирак е значително по-висок от много други места по света, и значително по-висок от този, който голямото мнозинство от хора са готови да поемат. Но без риск не може да има новаторство и развитие. Първата английска заселническа колония в Америка е загинала – всички мъже, жени и деца – но наследниците на тези, които са се осмелили да повторят опита въпреки това живеят в най-развитата страна на света. Магелан сам е загинал по време на околосветското си пътешествие. Ако не съществуваха предприемчиви и смели хора, които да посрещнат всякакви опасности в търсене на успеха, то голяма част от света е обречена на бедност и изолация. Навярно много потенциални инвеститори са гледали със същия страх към България през 1990 или 1997 – когато София беше барикадирана, учителите получаваха по 20 долара на месец, а “мутрите” (били те охранители, застрахователи или наркобосове) управляваха ежедневния живот. Но пък тези, които първи поеха риск и предпочетоха страната ни, в момента са бизнес лидери и се радват на солидни печалби. Мнозинството експерти тогава съветваха как трябва да се бяга от България и колко рисковано е да се прави бизнес (а и изобщо да се пътува) в страната. Ако поемането на риск от гражданите в обществото беше колективно решение, то в България не би влязъл и $1 чужда инвестиция. Колко е хубаво, че в свободните страни това не е така!