|
Допреди известно време в моя квартал имаше
китайски ресторант - предлагаше изключително
вкусна (недиетична) храна на изненадващо
ниски цени. Неговото присъствие правеше
почти невъзможно влизането на други
предприемачи на пазара на ресторанти от
средно ниво в квартала. Твърдеше се, че
"китайската мафия пере пари и затова
ресторантът държи толкова ниски цени". Това
не ми звучи особено смислено, но идеята беше
ясна: някой субсидира това губещо начинание,
което съответно означаваше "нелоялна
конкуренция" на пазара. В същото време това
естествено означаваше евтина храна и услуга
за всеки като мен.
Ресторантът беше закрит, а на
негово място веднага се появи нов,
по-различен ресторант - очевидно някой
предприемач откри възможност, когато тази
"нелоялна" конкуренция (от Китай) беше
прекратена. Сега всичко е различно -
храната, цените и националността на
персонала в ресторанта. И никой не твърди,
че този бизнес е субсидиран. Конкуренцията
на този пазар вече е "нормална".
Но "нелоялната" конкуренция
от Китай, изглежда, продължава на други
пазари. Разбрах от медиите, че българската
лека промишленост е сериозно застрашена от
евтиния (субсидиран) внос от Китай. Това
било особено сериозен проблем за индустриите
на текстила и облеклото, които губели
позиции заради невъзможност да се справят с
ценовата конкуренция от Китай.
Това - съвсем в рамките на
традицията - събуди нова вълна искания
"държавата да направи нещо по въпроса, за да
предпази леките индустрии у нас". Колкото и
абсурдно да звучи това (тъй като в крайна
сметка глобалните пазари трудно могат да
бъдат повлияни от българското правителство),
това ме предизвиква да напомня, че работата
на държавата не е да предпазва индустриите.
Изобщо не е работа на никой разумен човек да
се занимава с предпазване на която и да било
индустрия. В крайна сметка целта на
икономическите отношения не е съхранението
на някакви "вечни" индустрии. Някои
индустрии умират, когато технологиите се
променят. Някои производства се преместват
(географски), когато се променят
политическите и технологичните условия.
Тъй като целите са
индивидуални, индустрията per se не може да
бъде цел сама по себе си. В личния си
стремеж да оцелея и да се развивам на пазара
непрекъснато търся (и надявам се откривам)
нови начини да предложа по-добри услуги и
по-ниски цени. Ако съм успешен, моята
индустрия ще регистрира по-висока
производителност и следователно ще може да
освободи ресурс, който да се насочи към
други начинания. В крайна сметка индустрията
ще се свие заради моя успех.
Не вярвам, че има такова нещо
като "вечна" индустрия. Спасяването от
държавата е спасяване на конкретни групи
граждани (за сметка на всички останали), а
не спасяване на индустрии. Ако конкуренцията
от Китай е субсидирана по някакъв начин, тя
рано или късно ще спре, точно както спря да
работи китайският ресторант. Ако на някой не
му харесва да търгува с китайски фирми
(които са част от комунистическата система в
Китай), просто да не го прави. Той обаче не
може да забрани на друг, който иска да
купува евтини (субсидирани) стоки от Китай,
да го прави. Това е въпрос на индивидуален
избор. |
