18-03-2005

Online от 1 юли 2002

I

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

Българско общество за индивидуална свобода

Лъчезар Богданов

Industry Watch

18 февруари 2005, 14:45

"Тристранката" трябва да остане в историята

Оформящият се синдикален полускандал около излизането на КТ “Подкрепа” и КНСБ от Националния съвет за тристранно сътрудничество предизвиква най-вече отегчение. Истината е, че той не се превърна в значима новина дори за всекидневниците,

а политиците както в управляващото мнозинство, така и в опозицията почти изцяло игнорираха събитието. Затова долните редове са по-скоро опит да се обясни защо това е така.

Мнението, че т.нар. тристранка няма сериозно институционално място в съвременната българска политика вече не е радикално. Възникването на тази форма на публично-частен диалог бе във времето, когато нито един от

участниците не беше особено “частен” - дори работодателските организации в началото на 90-те бяха наследници на организации, създадени и управлявани от властта. КТ “Подкрепа” получи легитимация не заради защитата на своите членове в трудовоправни отношения, а като опозиционен аналог на казионната тогава КНСБ. “Тристранката” тогава беше частично

продължение на формата “а ла кръгла маса”

и следователно - по-скоро инструмент на правителството за демонстрация на откритост и диалог при взимането на решения.

Все пак в началото на 90-те подобна структура намираше някакво оправдание за съществуването си, защото държавата беше най-големият работодател. Така трудовите отношения бяха политически въпрос, който засягаше всички, и следователно - налагаше някаква форма на национално обсъждане и преговаряне. Но дори тогава изглеждаше (за повечето рационални наблюдатели) абсурдно асоциации на работодатели и работници да участват в решения, като например тези за цената на тока и парното. На практика включените в тристранката организации участваха в политически процес, който би трябвало в условията на нормална парламентарна демокрация да бъде част от решенията в законодателното събрание и/или изпълнителната власт.

Тъй като участието в тристранката гарантира политическо присъствие без нужда от получаване на доверието на гражданите (например - чрез избори), логично изглежда нежеланието за допускане на нови членове. Ако наистина в съвета се решават въпроси, засягащи пазара на труда и доходите, какво би навредило разширяването на състава му?

Защо да няма пет или десет организации

на работници, които да изказват мнение пред правителството и работодателските съюзи?

Но въпреки отчаяните опити за предизвикване на публичен скандал, синдикатите не успяха да превърнат отказа си от участие в тристранката в обществен въпрос от водещо значение. Този факт е най-малкото доказателство за “нормализация” в българската политика и естествено следва от напредващите икономически реформи.

На първо място, синдикатите не могат вече да бъдат неявна политическа партия, най-малкото защото явни партии има достатъчно, при това предлагащи различни алтернативи (може да се желае още в посока партии, подкрепящи повече пазарна икономика и по-малко държавна намеса, но това е тема за друга статия). Голяма част от гражданите вече са осъзнали, че ако ще се доверяват на някого, то това трябва да са хора, готови да се явят на избори, да предложат политическа програма за действие и да могат да носят последствията от неуспехите си. Както леви (БСП на Виденов), така и десни (ОДС на Костов) правителства управляваха и бяха свалени от власт, когато мнозинството избиратели искаха промяна. В същото време, каквото и да става, лицата на синдикатите са едни и същи - което създава впечатление за несменяемост и липса на отговорност. Така хората логично избират да се доверяват повече на нормални партии, отколкото на организации, представящи се за синдикати, но с амбиции да упражняват власт.

Второ, ако проследим действията на синдикатите по време на мандата на сегашното правителство, ще открием

или квазиопозиционни действия, или пряк лобизъм

на корпоративни интереси. Каквото и да мислим за текущото икономическо състояние в България, периодът 2001-2002. по никакъв начин не може да се доближи до 1990 или 1996, че да се правят национални протестни митинги за сваляне на правителството. Както веднага след 1989, така и през 1996-1997 икономическите проблеми бяха, от една страна - засягащи всички, а от друга - налагащи политическа воля за фундаментални реформи. Тогава “площадната демокрация” изглеждаше нормална част от политическата конфронтация; сега изглежда странна, безполезна, а за много хора, попаднали в задръстване заради затворени булеварди - дори вредна.

Синдикатите са най-активни, когато се обсъждат цените на тока и парното, или когато трябва да се спре решение за приватизация на някое голямо предприятие. А когато идва мисия на МВФ, те винаги са за “по-високи доходи” - макар зависещите от правителството доходи да са все по-малко като обхват. В избора на теми за активност има някаква логика - чрез исканията за по-високи доходи и по-евтин ток и парно синдикатите се опитват да спечелят доверие да се позиционират като защитник на интересите “на обикновените хора”, а това доверие се “харчи”, когато трябва да се поведе битка срещу приватизацията на поредното голямо предприятие. А синдикатите не обичат приватизацията, защото губят власт, влияние и пари, когато предприятията не се управляват от чиновници, назначени от политици. Тази тактика обаче е възможна до време - все повече хора разбират скрития интерес от подобни действия, а и все по-видно става, че приватизацията в по-голямата част от случаите води до по-добри доходи и повече шансове за развитие на квалифицираните и работещите в бившите държавни предприятия.

Накрая не може да пропуснем общата тенденция за увеличаване на заетите в частния сектор за сметка на публичния. Това се случва както заради приватизацията на вече съществуващи предприятия, така и заради нововъзникващи частни работодатели. За работещите в частния сектор “тристранката” изглежда като някаква

отдалечена от реалността структура

по-скоро част от политическата система, отколкото инструмент за решаване на проблеми по трудови договори. Наистина цената на тока засяга всички, но в личен план приоритет е доходът, който може да се договори с конкретен работодател за конкретно работно място, както и възможностите за бъдещо развитие в конкретно предприятие. На този фон преговорите между ръководителите на синдикати, работодателски съюзи и правителство по някаква “политика на доходите” са извън ежедневието.

Такова развитие създава оптимизъм за бъдещето. Още повече, в предстоящата бюрократизация на взимането на решения заради членството в ЕС премахването на още един “играч” в лицето на тристранката ще улесни нормалното функциониране на демократичните институции. А синдикатите постепенно ще трябва да се примирят с характера си на една от възможните форми на доброволно сдружаване - на работници - и да оставят политиката на партиите.

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо