Мнозина политически водачи и коментатори се възмутиха от една шовинистична организация. Тече безсмислен спор дали тя е дясна или лява политическа партия, дали не е по-добре да бъде забранена и т.н.

В тази обстановка никой не вижда една съществена подробност. А тя е, че в България, както и навсякъде в Европа, подобни партии са продукт на „социалната държава”. Нейните корени се губят в ХІХ век, а и в по-ранни времена. Тези корени са ясно проследими във всяко шовинистично настроение.

В своя скромен, представляван днес най-вече от Франция и Германия и налаган от тях на Европейския съюз, вариант социалната държава е данъчно осигуряване на здравеопазване, защита от безработица, доход по време на старост, помощи за „бедните”, дълги отпуски и кратко работно време. В България и досега, а до средата на 90-те и в повечето страни от нова Европа, социалната държава носеше белезите на комунизма - обща (на държавата) собственост и монополи.

Принудителната солидарност

В социалната държава пожеланието да дадеш втората си риза на ближния е заповед, която се налага със сила. Тъй като социалната държава изисква чрез данъчните вноски на „всички” да се решават и проблемите с безработицата, старостта, здравето, майчинството, отглеждането на децата и пр. на останалите „някои”, най-малко допринасящите се оказват най-привилегировани. Фактически социалната държава създава стимули за поддържане и увеличаване на групата получаващи помощи. Това дразни. Но групата се смята за причина за създалото се положение, а не системата на принудителната солидарност.

В страните със силна социална държава безработните са повече, икономиките им създават по-малко, капиталите или не идват, или се изнасят, мнозинството ражда по-малко, а шовинистичните партии имат по-значима политическа тежест.

Племенната собственост

Обясненията чрез пъклените замисли на „виновното” малцинството, което печели от облагите на социалната държава, предполага и обособяването на „ние”, което владее системата. Самата държава се основа на идеята за предимството на обществените нужди и ползи над тези на отделния човек.

В основата на правото на експроприация например е представата за държавната (т.е. на данъкоплатците) собственост като племенна собственост. Всъщност тя би могла да се интерпретира като „обща”, „общонародна”, просто държавна и т.н. Вследствие на такова схващане частната собственост върху земята, особено земеделската, е ограничено. „Земята е основно национално богатство, което се ползва с особената закрила на държавата и обществото.” До 2014 на българските собственици ще им е забранено да продават земята си на чужденци. Когато тази забрана най-накрая отпадне, правата за разпореждане на собствениците ще бъдат много подобни на тези в Османската империя от средата на ХІХ век - може да се продава, но с разрешението на „пашата”. Нищо чудно дотогава някой да тълкува „обществената закрила” на земята като покана да бъдат създадени дружини, които предпазват собствениците от собственото им право да купуват и продават земя.

Истинската гордост на туземците са и атомните централи в „Козлодуй” и „Белене”. Те са тяхна собственост. Смята се, че ако ги няма, нацията ще бъде енергиен роб на онези, които произвеждат енергия.

Границите на икономическото въображение

В социалната държава изземването, а не размяната, е основна функция на стопанския живот. Оттук, както и от схващането на собствеността като племенна, следват и няколко общи (политически) възгледа за това каква трябва да бъде икономиката.

При значителен дял на преразпределението основният въпрос в икономиката е от кого да се вземе. Очевидно е, че всеки би предпочел да се вземе от другия и затова в условията на представителна демокрация обект на изземване някак естествено стават чужденците - или поотделно, или в някакъв събирателен образ, като “евреи” или “Европейски съюз”.

От племенното схващане за собствеността някак естествено следва, че предприятията изобщо, но най-вече държавните, би трябвало да имат преди всичко социални функции. Този възглед проваля опитите за приватизация или обрича на неефективност някак приватизираните предприятия.

Самата приватизация се оказва “социална”. Масовата приватизация в България бе защитавана именно като социална, а доразвитието на идеята за социална приватизация се оказа “изкупуването” на активи по преференциални “цени” от работническо-мениджърски дружества.

Когато разглеждаш собствеността и капитала като национални феномени със социални функции, съзнателно или не стигаш до идеята, че с помощта на държавата следва да получаваш онова, което искаш.

Ограничената свобода и алтернативи

В страни със социални държави и принудителна солидарност единственото нещо, което можеш да направиш, ако не харесваш институциите, е да смениш правителството. Точно това се случва в България. В социалните държави политическата реторика се радикализира от само себе си. Изборите, които се предлагат, са от рода на “или всичко, или нищо”. В социалните държави избор в стопанската политика по необходимост придобива формата на политическия избор за смяна на системата, за чудотворни и крайни решения.

Ако някой си мисли, че в горните редове става дума за “Атака”, греши. Между “Атака” (от 2005) и ОКЗНИ от 1990 (където говорител бе и сегашният президент) принципна разлика няма. Възгледът, че предприятията имат социални функции, се защитава от всички партии. Същото важи и за преразпределението с помощта на правителството. НДСВ искаше ревизия на приватизацията, БСП още иска ренационализация, а прокуратурата просто вярва, че цената на сделките е трябвало да бъде такава, каквато са си я представяли оценителите през 1992 г.

Списъкът на мотивиращите шовинизма въздействия на социалната държава може да бъде продължен и конкретизиран.