Сделката за ДСК е последната, след която управлението на спестяванията, кредита и разплащанията ще бъде почти 100% зависимо от частни банкери.

Този факт остана някак незабелязан на фона на скандалите и съдебните спорове около процедурите за Булгартабак и БТК. А той не е маловажен – у нас все още доминира консенсусът за т.нар. “смесена икономика” или “социална държава”. По-конкретно, всички политически партии и мнозинството от икономистите в страната приемат, че в “структуроопределящите” сектори държавата трябва да запази своята роля.

Банковото дело със сигурност попада в тази група. Но съвсем скоро всички български банки ще са собственост на инвеститори от Гърция, Франция, Каймановите острови, САЩ, Италия, Австрия, Унгария, Турция, Холандия, а може би Русия. Мястото на формалната им регистрация е без значение. По-важното е, че всички бивши държавни банки се развиват успешно, а банковият сектор като цяло да се характеризира със стабилност и постоянно увеличаване на разнообразието и качеството на услугите.

Краят на банковата приватизация е чудесна илюстрация за ползата от частната собственост и конкуренцията. Защо обаче това не можа да се случи в индустрията?

1. Банковите фалити през 1995-1996, противно на някои очаквания, утвърдиха политически консенсус около нуждата от частни банки, и особено – чужди – които да могат да работят успешно при валутен борд, т.е. без непрестанните инжекции от новонапечатани левове. Още в началото на управлението с, ОДС започна подготовка за продажба на всички държавни банки. Още повече, нямаше условности от типа “ще приватизираме при тези и тези обстоятелства, иначе оставяме банките държавни”.
2. В банковата приватизация не участваха РМД и нямаше преференции при плащането. С други думи, търсеха се директно инвеститори, които могат да платят в момента на сделката. Но по-важното беше, че изключването на възможностите за “вътрешна” (РМД) приватизация не позволи да се случат борби между състезаващи се участници, кой от кого “по-приятели” на управляващите. За сравнение, ежбите около това чие РМД да купи това или онова предприятие забавяха сделките с поне година.
3. Основният критерий при избор на купувач за банките все пак бе предлаганата цена. Както знаем от всекидневната размяна на пазара, най-лесно се постига съгласие при прозрачни условия – даваш стока срещу определена цена. Сделките с натурална размяна, особено когато се плаща с обещания, винаги будят съмнения и недоволство. В приватизацията този принцип също е валиден – много по-лесно е да определиш печеливш кандидат според предложената цена, отколкото според субективни критерии като “репутация”, “стратегия”, “намерения”.
4. Точно затова скандали около банковите продажби нямаше. Трудно е наистина да намериш основания, когато процедурата е открита за всички инвеститори – местни и чужди, не зависи от досегашните мениджъри в банките и основният критерий за решението е цената. А освен това сделките за продажба на банки не могат да се обжалват в административен съд.
5. И накрая – в банките няма синдикати. Не че има нещо лошо в сдружаването на работниците по принцип, но българските синдикалисти действат като лява и антипазарна политическа стихия. Това създаде доста пречки пред приватизацията на много предприятия, а и без това волята за раздържавяване не е много силна. Продължава да се говори за някаква имагинерна “социална цена”, сякаш пазарното стопанство пречи, а не помага за увеличаване на възможностите за заетост и доход. Късметът при банките бе в това, че съдбата на служителите им след приватизацията не даваше повод за съчувствие или синдикална загриженост.

Да се надяваме, че завършващата банкова приватизация ще подкрепи повече частната собственост и конкуренцията и в другите отрасли.