Миналата седмица в медиите беше отразена идеята (лансирана по време на Икономическия форум за Югоизточна Европа) за гилдийно сертифициране на агенциите за недвижими имоти и регулиране на техните комисиони. Това ми напомни за времето отпреди десетина години, когато търговията с недвижимости набираше скорост, а на пазара се подвизаваха успешно т.нар. креватни брокери. Тогава упорито се търсеше практическото приложение на подходяща форма на лицензиране от страна на сдружение на агенциите, но такава така и не беше намерена, а пазарните сили в крайна сметка си свършиха работата.

Всъщност различни варианти на подобни амбиции, формално насочени към защита на потребителите и на “честните” играчи от “нечестните” са характерни и за много от другите пазари, в които многообразието на участници предполага сериозна фрагментация и силна конкуренция (като например пазара за туристически услуги, занаятчийските дейности, при лекарите, адвокатите, счетоводителите, архитектите, проектантите и т.н.). Последната подобна разновидност на идеята за разграничаване на лоялните от нелоялните пазарни играчи е създаването на Българската инвестиционно-информационна мрежа, в която членството осигурява “виртуален сертификат за качество”, но условията за подобно членство са такива, че гарантират достъп само за ограничен кръг от по-големите участници на пазара за консултантски услуги.

Не искам да кажа, че съсловните организации по същество работят против пазарния процес. Всъщност голяма част от дейността им е насочена към подпомагане на този процес и към защита на интересите на бизнеса. Но практическата реализация на идеята за ограничаване на пазарния достъп действа точно в обратната посока.

В основата на тази идея прозира емблематичната за развитието на стопанските отношения по време на прехода нагласа, че пазарът е хаос, а голяма част от предприемачите са разновидност на криминогенния контингент, чиито стратегии за участие на пазара се свеждат до реализиране на печалба не чрез предлагане на конкурентни продукти и услуги, а чрез измама и/или нелоялна конкуренция. Потребителите поради асиметрична информация или просто неграмотност не могат да различат добрите от лошите и това предполага намесата на ограничена група просветени, които да наложат механизъм за селекция на пазарните участници. В крайна сметка ограничаването на пазарния достъп на “нелоялни” или “по-малко качествени” играчи, дефинирани като такива от гилдия или държавен/квазидържавен орган, а не от потребителите, обикновено води до една или друга степен на картелиране на същия този пазар. А това винаги е свързано с натиск върху цените (разбира се, в посока нагоре) и липса на стимули за подобряване на конкурентността на “правилните” фирми. Крайният потърпевш пак е потребителят.

В действителност основните механизми, които движат бизнеса, са други. Предприемачът, който има дългосрочна стратегия да се наложи на пазара и да печели, няма да се стреми към бизнес, основан върху нелоялност, а към предлагане на качествен продукт, който потребителите ценят и са готови да заплатят за него. Само така може да си осигури трайно място на пазара. Случайно или не, в обществения дебат обикновено се пропуска факта, че пазарните отношения са доброволни отношения между рационални субекти. Никой не ме вкарва с пушка в обменното бюро, в което купуват еврото за 1.19 лв. Вината, че не чета внимателно таблото с валутните курсове, си е изцяло моя. Втори път със сигурност няма да вляза в същото бюро. С подобна клиентска база този бизнес едва ли просперира.

В крайна сметка в един истински свободен пазар, без намесата на правителството или на специални групи по интереси некадърният предприемач трудно може да се пребори с кадърния, с този, който предлага на клиентите си качеството, което търсят при изгодна за тях цена. В такава среда бизнесът се основава на определени морални правила и етични норми, които, колкото и да се подценяват, не могат да бъдат игнорирани. Нелоялността по-скоро има шанс във и е продукт на система, в която се създават специални привилегии и специални елити.