|
В изключителната си
творба “Христо Ботйов – биография” българинът Захари Стоянов пише
и няколко страници послеслов, които са класика за истинските
българо-руски взаимоотношения от края на ХІХ век, та до наши дни.
Лошото е, че в изданията от времето на комунизма този послеслов е
така цензуриран, както и турчин не би го цензурирал. Защо ли?
Защото дори на покойните ни “Строители на съвременна България”
беше вменено посмъртно от политическата комунистическа полиция, че
те освен СССР и Ленин са обичали: майка си, Димитър, Иванка, или
съпругата си Венета. И най-накрая Отечеството. И естествено, само
такова, каквото разрешаваха комунистите. В събраните съчинения на
Джендо от 1983 г. излезли в престижното за времето си издателство
на СБП под редакцията на пореден литературен корифей тези думи
липсват. Няма ги и по-сетне. Нека си припомним контекста им: В
момента, в който завършвам тази книга, аз час по час отварям
външната врата и се ослушвам, дали не идват да ме арестуват някъде
през нощта. Защото в момента в страната цари страхотно беззаконие
и терор. А над всичко се носи гръмогласната песен на пияните
руснаци: “Загулялся казак на Болгарской земле”. Това е написал
медвенският поборник през 1888 г. в Русе. И едва ли е било лъжа,
след като петдесет години нито един български учен няма смелостта
да го публикува. Иван Унджиев също…
И така, това е било
преживяно, изстрадано, осмислено и написано преди около 120
години. Тогава
младата държава
се е намирала в първия си преход към цивилизоване
институционализиране
или европеизиране да го наречем. Срещу течението на нашата “тиха и
бяла Дунава” са поемали по-будните българчета, за да отидат в
градовете от по-горното течение на реката, където Дунав се описва
като син и където те са се изтъпанчвали наистина “срещу течението”
на просветената Европа, за да се образоват и да се върнат в
младата си държава и да работят в нея и за нейното добруване
Въпреки вековната безпросветност и планетарното нежелание на
матушката точно този географски регион да се приближи до
цивилизацията, толкова противопоказна за мужиците, казаците,
бурлаците, мотаещите се Кобзари и още по-задръстващите съзнанието
скитащи монаси и калугери, които пък под прикритието на
православието са имали само една цел – превземане и на
българската духовна свяст. Именно тези млади и вече завърнали се
в свободната си държава умни и напредничави българи са се
противопоставяли на хегемонията на Белия цар и са негодували
срещу имперската политика на неговия “Азиатски департамент”. Но
какво от това? Кремълските рубли щедро са били харчени, за да
създават самочувствие на императорските шпиони. Руски ордени с
котли са се раздавали, за да ни държи ситост тази прилепчива лой и
до ден днешен, когато държавата се гъне в последния си преход,
който се е проточил като Китайска железопътна линия. И засега
краят му не се вижда. Но затова пък няма празниче в историческия
календар на България, което да не се използва най-скрупольозно, за
да се превъзнася значението на Русия (във всичките и мутантни
превъплъщения) в развитието на уж самостоятелната ни държава.
Какво виждаме днес, 125 години след т. нар. освобождение на
България от турско робство и тринадесет години от демократичните
промени в Източна Европа. Едно още по-позорно лакейничене от
времето на Тодор Живков. Там поне нещата бяха ясни. Примирени с
васалното си положение, ние дори не се надявахме, да се промъкнем
в някоя пукнатинка на системата, която носеше гордото име –
Желязна завеса. Сега? О, сега по-повратливата част от нас, сами
молят да ги включат в раздавателните ведомости на руските шпионски
институции, та да могат да преживяват по познатия слугински
вариант на мижитуркване. И Бога ми, какво по- голямо слугинство
от това, довчерашен атеист, а днешен президент-социалист да
приеме някаква измислена награда в името на православието, което
си е откровено корупционно дарение. Рушвет от петдесет хиляди
долара, срещу които е повече от ясно трябва да се направи някаква
услуга. Такава, каквато може да направи само президент и то на
чужда държава.
А каква услуга прави
срещу пари един президент
Продава част от
правомощията си, част от държавната си политика, част от
политическото си влияние. Което на съвременен език му се казва
лобизъм. Или може би с тези пари му са платени воаяжите в уж
самостоятелните страни Молдова и Украйна и обещанието, че нашите
сънародници, живеещи там, няма да се противопоставят на политиката
на смешните си правителства и с козметичните обещания бавно и
тъжно ще продължат да се претопяват в общата интернационална гмеж
на посткомунистическия великоруски шовинизъм. Защото едва ли ще се
намери нормално мислещ човек, който ще рече, че политиката на
горепосочените държавици (въпреки териториалния им разкош) е
политика самостоятелна, демократична, едва ли не европейска. Не че
българската е европейска, но поне ние поживяхме около четири
години като свободни хора, докато отново руските интереси не
повикаха на помощ шпионите си и не направиха сложен и уникален
преврат в историята на предателствата. Защото именно в тези четири
години България се опита да диша със своите бели дробове, а не с
онези, наследени от Варшавски договори и Съвети за икономическа
взаимопомощ. Защото България стана държава и започна да се държи
като самостоятелна държава, избягвайки всевъзможните капани на
нелепото икономическо, а от там и политическо заробване.
Прогонването на шепа руски мафиоти много наскърби определени
институции (доколкото такива съществуват извън КГБ) в Москва и те
решиха да си отмъстят, пробутвайки ни почти същия княжески вариант
от времето на следосвобожденската епоха. Този път нямаше нужда от
грузински или черногорски претенденти. Мадридският вариант излезе,
хем сантиментален, хем коварен, хем печеливш. Който не вярва, нека
погледне през прозорците си. Там всичко се вижда. А гледката е
тъжна, ужасна и нелепа.
И на фона на този
кретенски пейзаж
за освежаване на
паметта ни се предлагат височайши посещения на руски олигарси,
така свързани с властта, че чувството за великодържавие и
недосегаемост те правят болезнено раним, а погледът ти става като
на онова зайче, което всеки миг може да бъде нагълтано от
благородно предлагащата услугите си боа. А зайчето е повече от
благодарно. Нали го отърват от мъките му.
Кого посрещнахме ние
в дните на всенародните празненства по повод 125 годишнината от
Сан-Стефанския мирен договор? Първият човек на Русия. Новият
носител на шапката на Мономах, полковникът от разузнаването на
СССР – Владимир Путин. Главнокомандващият? Каратистът?
Непукистът? Железният човек? Шпионинът? Не, ние посрещнахме един
циник, който подобно на всичките си предшественици е решил, че
светът започва от него и той има право да се разпорежда със
съдбите и живота на поданиците си, както му е удобно.
“След
мистериозните покушения в Москва, които поставиха Путин начело на
държавата, неговите войнствени изявления и прокламирани победи
непрекъснато биват опровергавани от фактите. Русия отново навлиза
на хлъзгавия терен на Чечения. Според сведенията на комитета на
войнишките майки, 11 500 наборници и доброволци са изгубили живота
си, а ужасните екзекуции без съд, изтезанията, осакатяванията и
камарите трупове в общите гробове… са достатъчни улики за един
бъдещ процес срещу геноцида, прилаган от руската армия в Чечения,
който едва ли може да бъде квалифициран по друг начин. (…) Как би
могло да бъде окачествено като успех едно изтребление, при което,
под предлог, че се спасява животът на заложниците, бива употребено
експериментално токсично оръжие, без да се държи сметка за
неговите смъртоносни свойства. Нима подобно клане не е още едно
доказателство за абсолютното презрение, с което всички царе на
Русия открай време са се отнасяли към живота на своя собствен
народ. Нима хладнокръвният разстрел с куршум в слепоочието на
похитителите, докато са лежали в безсъзнание по креслата в
оркестъра, включително на вдовиците, изгубили своите съпрузи по
време на операциите “за прочистване”е достоен за една демократична
или просто цивилизована страна.. В коя да е страна от Европейския
съюз подобни действия, както и обгазяването на невинни зрители,
биха предизвикали сериозна правителствена криза и незабавната
оставка на отговорните лица. Нищо подобно не стана в Русия,
изглежда, че след случилото се, авторитетът на Путин дори е
нараснал. Животът на народа под негова власт не струва повече,
отколкото по времето на Елцин, Брежнев, Сталин и някогашните
царе. Това стана ясно още по времето на инцидента с подводницата
“Курск”и на атентатите в Москва през 1999 г., дирижирани по всяка
вероятност от местните тайни служби”.
Позволих си да
цитирам този дълъг пасаж на Хуан Гойтисоло, отпечатан във
френския вестник “Льо Монд” на 5 ноември 2002 г., за да илюстрирам
какво мислят по света непредубедените интелектуалци от световен
мащаб за “Последния подвиг на “цар” Путин”, а не тук да се
насълзяваме от провинциални идеи на доморасли аркашки, които
призовават служителят на КГБ от “вътрешното разузнаване” да бъде
посрещнат с одиозен митинг – концерт, както се полага на “цар –
батюшка” в центъра на независимата държава България. Щото видите
ли той ни бил “освободител” и ние много сме били задължени. Така
е, ние вечно се чувстваме задължени някому. Я на генералите Гурко
и Скобелев, касапи с европейско презрение. Я на Соболев, дошъл
да проповядва миротворчество в края на 30-те години на миналия
век зад паравана на коварния пакт Рибентроп – Молотов. На
прокурора Вишински също сме задължени. На генерал-губернаторът
маршал Толбухин. На другия маршал Брежнев… Защо сега Грета Ганчева
да не посвети и изпее една песен и на Путин. Тя и на Разпутин ще
изпее, само да и дадат пет рубли и да я покажат по някоя
кабеларка.
Забележителен е
парадът на лъжепророците в България
Те целуват и
прегръщат дечица. Подаряват им коне и патици. Те “промоцират”
някаквите си съчинения в България. Лигават се при Славчо от
Учиндол в скъпоплатените им телевизионни участия и мечтаят за
топлите проливи. Онова за което са мечтали и Петър І, и Дибич
Забалкански, и Александровци, и Николайчовци. Знае, че Симеончо от
своя страна много обича да продава бащинията си, дядовите ордени,
бабините чаши. Ама цялата държава не му е бащиния, хеле пък
топлото море. И вижте какъв изключителен феномен се получава:
аристократът полу Бурбон, полу Кобург мисли най-еднакво със
селянчето от Сирищник? Е, за какъв преход и най-вече за какъв
изход става дума, като все пътят ни отвежда до Спаските врати на
Кремъл?
Тогава
обяснете ми, защо точно с Путин българите трябваше да празнуваме
деня на своето освобождение. Или се оказва, че този ден все още
не е настъпил. А у нас е имало само вечен парад на лъжепророци,
представяйки се за свободоносци.# |