|
Срещаме се с Васко Кръпката в столичния “Арт клуб” до Орлов мост
броени дни преди заминаването на музиканта за САЩ, малко преди
наситения с пролетна надежда 1 март и националния ни празник.
Васко ще ги посрещне зад океана. Преди година също бе в Щатите, на
концерти. Сега отива сам с хармониката си и китарата на
незабравимия Гошо Минчев и ще свири със сборни формации от
български музиканти, например с Пърси от “Огнен звук” и Наско от
“Елит”. Кръпката е един от най-мобилните ни музиканти. С буса си и
колеги-приятели не веднъж е обикалял градове. За да свири и пее –
за кауза, за публиката. Кръпката се превърна в музикант-емблема на
промяната преди 13 години. Изпя “Комунизмът си отива”, “Нека бъде
светлина”, “Кучето на крайния квартал”, “Няма бира” и много други
знакови парчета. И продължава да ги пее. Подготвя и нов албум,
който трябва да излезе до лятото. Живее в Драгалевци със съпругата
си и двете си деца. Блусар, бард на синята идея, баща, музикант.
Зодия Близнаци.
Заминаваш за Америка. Къде ще са концертите ти в САЩ сега?
-
Заминавам по покана на българите, живеещи в Чикаго и най-вече на
моя приятел Орлин от Сан Франциско. На 1 март ще свиря в Сан
Франциско, 2 март – Сан Диего, на 4-ти в Лас Вегас, на 8-и в
Канзас сити. После минаваме през Тексас в средата на март, а после
на 15-ти – Атлантик сити, на 16-ти се очаква да свирим във
Вашингтон. На 22 март ще свиря на Пролетен бал в Чикаго, на 28-ми
– в Сиатъл и на следващия ден – в Сан Франциско. Ще кръстосам
Америка. В зала ще свиря в само в Сан Франциско, а на другите
места – в кръчми на българи, като този на бай Хамит от Чикаго.
Миналата година бях там по това време, но за първи път ще съм в
Калифорния. Очаквам с трепет да видя тази красива земя на
свободата и якото бачкане.
Кое е най-впечатляващото за теб в Щатите?
-
Най-впечатляващите неща за мен са демокрацията там, индианците и
музиката – блуса и рок-енд-рола, зародили се около бреговете на
Мисисипи. Това са нещата, заради които си струва човек да опознае
тази страна.
Отиваш в размирен момент. Какво е отношението ти към проблема с
Ирак и американската политика?
-
Мъчно ми е. Като истински пацифист, хипар и музикант, съм
притеснен, че понякога цената на мира се заплаща с война. Винаги
съм бил против диктатори като Садам Хюсеин и Милошевич. Бях много
на страх, когато НАТО влизаше в бивша Югославия, но когато спря
войната на Милошевич, си отдъхнах. Надявам се, че сега Големите
сили си играят на лошото и доброто ченге – едните заплашват,
другите търсят други начини. Надявам се Хюсеин да капитулира без
да се налагат военни действия.
Нека се върнем към музиката и нашия меридиан. Как се промениха
музикалния живот и публиката ни през тези 13 години демокрация?
-
Годините си минават, а нещата понякога мигновено се променят. Аз
осъзнах, че имам различни музикални разбирания с колегите, с които
дълго свирихме. Излизат нови модерни неща, а аз държа на
традиционното в музиката. Виждам как повечето музиканти свирят за
този, за който не гласуват /в политиката/ или свирят музика, която
не слушат вкъщи. Явно е от желание да изкарат пари, но пък и не
изкарват кой знае колко. Доста мои колеги имат слабо наличие на
позиция, както и голяма част от българите, за съжаление. Това се
отразява и на музиката. Музиката или е сладникава (повече и от
социалистическата естрада) или ужасно арогантна (като разни там
Шамари и други музикални изчадия, които заклеймявам, защото съм не
само музикант, но и баща). Или се псува, или се пее за някакви
супер сладникави луни и небета. Няма я сериозната музика на
“Роулинг Стоун”, Елтън Джон, Тина Търнър, “Аеросмит”.
Може би времето ни е такова?
-
Мисля, че е от човешкия материал. Защото тази музика продължава да
заема по-голямата част. Изключвам класическата музика и фолклора.
България е родила Райна Кабаиванска, Валя Балканска, Янка Рупкина.
Те едва ли ще съберат публика, колкото тази на разни концерти в
зала 1 на НДК, където звучат и доста музикални полюции. Негативно
съм настроен към музиката, лансирана у нас в общественото
пространство. В ефира почти няма песни на музиканти като Гошо
Минчев, Валди Тотев, Ваня Костова...
Пишеш ли нови песни?
-
Пиша. Вече повече от година работя по албума “Нощни пеперуди”.
Недостиг на пари забавя издаването му, но сега съм намерил някакви
и се надявам да го довърша скоро. Записахме три нови песни –
“Живот на път”, “И завинаги” и “Спя” на Камен Кацата. До началото
на лятото албумът ще е на пазара. Ще направим голям концерт с
голямата ми сегашна група. “Подуене биг бенд” включва “Подуене
акустик бенд” /аз, Краси Табаков и Спартак/, тийнеджърската рок
група “Каскадьори” и двете вокалистки от “Театър 13” Лина и Ася
плюс Камен Кацата.
Кога ти пречи и кога те води напред името ти на музикант-емблема
на синята идея?
-
Не ми пречи. Е, случвало се е да ми подвикват по улиците “мръсен
седесар”, усещал съм негативно отношение. Но зная, че проблемът не
е в мен. Един човек, особено един творец трябва да има будна
позиция по всички наболели политически и социални въпроси на
нашата татковина. Повечето хора са без позиция и затова ги дразня
– защото имам твърда позиция за нещата. Убеден съм, че няма лошо в
това човек да свири за този, за който гласува.
Затвърдява ли се с времето позицията ти или си се разочаровал от
някои неща?
-
Постоянно се затвърдява. Сега съм на 44 години, а СДС се появи,
когато бях на 30 години. Но мисля, че сега СДС са абсолютни
мекици, заспали са и никакви ги няма. Като човек, който осъзнава
доколко комунистическата пропаганда постоянно тръби ужасните си
глупости и лъжи, боли ме, че не виждам отговор от страна на СДС.
Не съм член на СДС, но ме боли за него. Съгласих се, когато Едвин
Сугарев ме покани в “14 декември”, защото се надявам хората,
събрани там, да не влезем в играта, подклаждана години от
комунистите - “всички дружно срещу СДС”, а обратното – искам да
помогнем на СДС и да го събудим. СДС и сега има сериозна причина
да протестира против сегашната държавна политика, но няма ясен
глас, само меки позиции. А аз съм от хората, които осъзнават, че
СДС имат грешки, но не забравят, че комунистите имат грехове.
Какво те дразни?
-
Дразни ме играта на поданици, раздаването на възглавнички за
наведения български народ, който не роптае и гледа с различен
аршин. Дразнят ме таксиметровите шофьори, които отидоха пред
парламента, когато се случи едно убийство, а сега, когато се
случват и по-лоши неща и убийства почти всеки ден, сега ги няма
никакви. Понякога се чудя – аз ли съм полудял, или България?
Какво те издига нагоре?
-
Музиката, семейството, приятелите.
Как е семейството ти?
-Добре. Василена е на 15 години, учи в Училище по приложни
изкуства и танцува темпераментно. Боби е на 13 години и свири на
барабани в “Подуене биг бенд”, колега ми е. Жена ми Елена напусна
училището в Драгалевци, където работеше. Беше подложена на
психически тормоз от заместник председателят на СДС – Драгалевци и
директор на училището – Калчев. В СДС се набутаха много
седесари-кюфтари, които смятат, че влизайки в СДС по негово време
ще се докоснат до баницата. Това е една от причините, заради която
хората не гласуваха за СДС.
Как минава денят ти? Какво го пълни освен концертите и семейството
ти?
-
Знаеш ли, може би никога няма да си отговоря на въпроса кое точно
е левичарство и кое – десничарство. Зная обаче, десничарите са
тези, които бачкат от сутрин до вечер, а левичарите чакат все нещо
да падне от небето. Та като истински десничар бачкам от сутрин до
вечер. Сега подготвям уеб страница на Васко Кръпката, която искам
да направя за тези 13 години, в които всъщност станах Васко
Кръпката. Страницата
vaskothepatch.com
ще включва история, снимки... Освен това имам няколко таратайки,
които имат нужда от поправки. Бусът ми Росинант също има нужда от
обновяване.
Няма ли да обиколиш скоро с Росинант страната за концерти?
-
Непременно. Не зная дали има друг музикант, който толкова да
кръстосва България. Свиря в клубове на вход, без предварителни
финансови претенции, имам бус и апаратура. Сега работя с
музиканти, които не се интересуват първо от хонорара и обикаляме –
колкото човека дойдат, толкова пари ще изкараме. Имам идея да
направя нещо съвместно с клубовете по айкидо в България, с които
напоследък съм в близки отношения. Едно тяхно верую е, че трябва
постоянно да точим сабята, но никога да не я използваме. Много ми
харесва това, защото прилича на моето мислене – не мога да стъпча
мравка, но понякога минавам за екстремист. Имало е случаи, когато
на концерти разни пияни са вършили простоти и бъркотии и тогава
съм се чувствал екстремно.
Последната хубава книга, която си чел?
-
Книгата на Иво Беров. Изчетох я на един дъх. Иначе любима книга ми
е “Пътешествие с Чарли” на Стайнбек.
Къде израснахме и къде се провалихме за тези 13 години демокрация?
-От 10 ноември насам дойде денят на истината. Както казваше Блага
Димитрова дойде Видов ден. Беше крайно време да се преброим ние,
българите – кой е роб, кой е свободен човек. Последното
“преброяване” уви, показа ,че робите са повече. Но винаги е така,
по целия свят. Убеден съм обаче, че ние , свободните хора, сме
генетичните победители във всяка една битка и зная, че битката е
неравна. Сигурен съм, че времето е наше.
Изпя “Комунизмът си отива”. Още ли си отива или вече е затворена
страница?
-
Не е затворена страница. Хората още скърбят по миналото, връщат се
някакви паметници на национални престъпници като Георги Димитров и
Тодор Живков. Песента явно е още актуална. И преди 13 години не ми
мина през ума да напиша песен “Комунизмът си отиде. Но вярвам, че
ние сме свободни и имаме наченки на пазарна икономика и средна
класа. Има хора, които са взели живота си в ръце и се опитват да
правят нещо сами. Но има и такива, които предпочитат да
реставрират робското минало.
Какво е за теб свободен човек?
-
За България да бъдеш свободен значи да вярваш на сърцето и душата
си, а не на комунистическата жълта пропаганда. А да не си свободен
значи да чакаш някой да ти оправи работата, живота, любовта...
Пролетното ти пожелание?
-
Желая първо на вестника да го има и да е все по-популярен и четен.
Желая на читателите да имат сили и здраве. |