|
Ако не ме лъже
елементарната логика, публичните “тайни” са публични, защото не
представляват тайна за никого. Дума да не става, у нас “тайните”
са обект на “най-широка обществена дискусия”! За тях много се
говори, но кой знае защо някак с половин уста; пише се постоянно,
ама кой знае защо някак изврътливо; анализират се денонощно по
медиите, ама все остава привкус на неяснота и недоизказаност. Така
че не виждам никакъв грях в това да направя опит да систематизирам
най-жизненоважните (според мен) публични “тайни”, като след това
изразя и мнението си как нашето общество реагира на “тайнствената”
дивотия, в която живее от почти две години.
“Тайна” №1, почти
неприлична, едва ли не табу: Симеон Сакскобургготски и неговата
партия не спечелиха изборите, а похитиха властта.
Ще се мотивирам
съвсем накратко. Избори не е имало, защото обезвереният, измъчен,
петимен за правда и справедливост български народ не бе изправен
пред избор. Избор имаш само тогава, когато избираш измежду две или
повече тези, схващания, концепции, възгледи, идеи, визии. Когато
поставиш едно току-що свестено от половинвековния комунистически
припадък общество “да избира” между апетитния кобургер на
красивата лъжа (при това намазан отгоре с ужким харизматичен
кетчуп и несимволична горчица) и простичката грозновата реалия на
битието ни, обществото без размисъл посяга към кобургера. Това е
социална беда, а не вина: така са постъпвали и постъпват всички
общества, поставени в подобни условия. Партиите пък (в случая
сбиртокът), които нямат идеи и визии, по правило поднасят на
клиента кобургери, понеже така е по-просто и по-лесно, а хищникът
обича лесната плячка. Особено когато демократичните процедури и
правила са спазени от начало до край, а бутилката с духа на
конституционализма долу в мазето не е докосната и с пръстче.
Нищо ново, нали?
Тогава защо да не си го кажем открито?
“Тайна” №2,
изтъркана, вече досадна: лидерът на едноименната партия,
министър-председателят на родината ни, царят, Симеон е най-меко
казано посредствена личност, като изключим някои области на
човешкото общуване, където талантът му не се побира в никакви
рамки на приличието. Иде реч за таланта на лъженето, на
лицемерието, на гьонсуратлъка, на общественоопасния егоизъм, на
алчността, на безхаберието… И прочие.
Нищо ново, нали?
Тогава защо да не си го кажем открито? И да не си губим времето с
мотивиране.
“Тайна” №3,
свръхдосадна, почти приспивна: царският сбиртокк е некадърен да
управлява не само България, но и самия себе си.
Нищо ново и тук,
нали? И пак няма да си губя времето да се мотивирам. Само ще си
позволя да подсетя за една одиозна фигура – вечно непосветеният в
тъмните дела, вечно правият за всичко и вечно подсмихнатият
“организатор и вдъхновител” на новото време, координаторът,
съветникът, личният секретар, мажордомът, придворният кардинал
Стоян Ганев, - който бе подреден да подрежда честни наивници,
хазартни оптимисти, пълни глупаци, жадни некадърници, долни
подлеци и откровени бандити в нещото, което аз наричам сбирток.
“Тайна” №4, страшна:
сбиртокът, дори и да можеше да управлява, пак нямаше да може,
понеже родината ни се управлява от специална и разнородна група
граждани тук и в странство, каквито групи целият свят за
прегледност нарича мафиотски или още по-кратичко - мафия.
Тази група вече не е
сбирток (макар че честичко се избиват поради несходство в
характерите), а акционерно сдружение с материална цел, в което
членуват офицери и цивилни лица, богати и още по-богати болшевици
и безпартийни, българи и небългари, монархисти, републиканци и
просто бандити, като материалната цел се изразява в
доразграбването и усмъртяването на “тайнството”, назоваващо се
България, без да се поема ангажимент за погребението на покойника.
Всеизвестно е, че мафиите грабят и убиват, а погребението е дело
на самите трупове.
Нищо ново, нали?
“Тайна” №5,
шеговита, даже комична, с отсенки на истеричен смях: негово
превъзходителство президентът Георги Първанов е изключително
симпатично селско момче, доказващо една стара теза на Ленин за
готвачката, която теза няма да цитирам (не цитирам Ленин, гнус ме
е).
Освен че е
симпатично, момчето е надарено с поразяваща въображението динамика
на собствените си мнения (когато ги има), като най-често стрелката
на динамиката кове на 180 градуса! Всеки знае “тайната”, дори
Първанов я знае, че разликата между Петър Стоянов и Георги
Първанов е като “слънцето и въздуха за всяко живо същество”, ако
ми е позволено да се пошегувам така горчиво с избирателната
мъдрост на народа, към който принадлежа. (Апропо, я да “издам” още
нещо: горе-долу същото е и с разликата между Иван Костов и Симеон
Сакскобургготски, ама здраве да е - това е друга “тайна”.) Както я
е подкарал главнокомандващият по награждаванията, у нас няма да
остане един достоен човек, който да приеме орден “Стара планина”,
освен ако не се примири името му да стои между Тошо Тошев и Белчо
Белчев, а защо не и зад Петко Маджуков.
Нищо ново и около
Първанов, нали?
“Тайна” №6,
по-плаха, свенлива все още: били са чудеса всякакви, включително и
сакс, и кобургски, и готски чудеса, но такова чудо никога не е
било.
Тук ще си позволя да
се мотивирам, пак накратко. След 1878 г. в Княжество, Царство,
Народна репубика и Република България е имало всичко от тъмния
спектър: и беззаконие, и преврати, и безвластие, и диктатури, и
авторитарни управления, имало е и масови убийства, и кървави
репресии, и злоба, и простотия, и мизерия... Винаги е имало обаче
и някакъв вид държавност - добра или най-често лоша, но все пак
българска държавност. Съществували са правителства, парламенти,
държавни структури. Парламентарното мнозинство е знаело каква
политика провежда кабинета му, царят е знаел къде е премиерът му,
а ако е в чужбина – в коя точно страна е, Станко Тодоров знаеше
къде е Тодор Живков, дори Райчо Райков знаеше над какви решения
умуват Беровите юнаци. Вероятно сънародниците ми с по-артистичен
душевност приемат по-топло екстраватантната ни “държавна”
практика, но други са по-суховати, по-традиционни във вкусовете
си, особено пък когато съсед на съседна Турция е Саддам Хюсеин.
Тук обаче има мръсна уловка, която много добре работи в полза на
мафията-ръководителка: да се втълпи на хората, че е било по-добре
да имаш една позорна, престъпна държавност, каквато бе
комунистическата, отколкото да няма почти никаква държавност,
накъдето отиваме. Коварната илюзия е още по-приемлива, защото
мафията няма намерение (понеже вече няма начин) да върне “онези”
инструменти на старата държавност, така че какво толкова?…
Пропуска се най-важното, най-съдбовното: изборът ни не е между
липса на държавност и мафиотско-кадесарска “държавност” с уж
евросоциалистическа муцуна, а между тия двете чучела-чудесии и
свещеното ни право да изградим нормална, европейска, хуманна,
цивилизована държавност.
Все пак нищо ново и
около тези чудесии, нали? Ами да си ги кажем открито тогава!
Тайна” №7,
оптимистично-песимистична и последна: народът ни отново е разделен
на две по хамлетовия въпрос.
Оптимистите вярват
на Симеон, дружеството му и орденохвъргачката Георги Първанов; те
смятат, че може да бъде още по-лошо. Песимистите – вероятно от
недалновидност – гледат вече мрачно на качествата на въпросната
монархо-републикано-буржоазно-болшевишка компания и заявяват, че
не може да бъде по-лошо, че България е вече едва ли не менте, че
вече я няма дори.
Нищо ново, нали?
Няколко
милиона българи имаме страховит проблем, който се задълбочава с
всеки изминат ден. И той не е икономически, както на мнозина им се
струва. Страховитият ни враг се нарича равнодушие. Няколко милиона
българи станахме равнодушни към собствения си живот. Загубихме
вярата си, че ще постигнем нещо по-добро. Дори губим вярата си –
това вече е народопатология!, - че заслужаваме нещо по-добро.
Би било чудесно да
се обединим около висшата духовна институция. (Добре, ама сега
нямаме Църква, имаме синоди – “тайна” №…) Би било чудесно да
бяхме си създали политическа сила, която да изразява и защитава
интересите ни. (Добре, ама печалната истина е, че сега нямаме
такава сила – “тайна” №…) Вече чувам и познатото: ех, би било
чудесно да си имахме някого, който да ни поведе и оправи!
(Прекрасна приказка за дечица, ама от 58 години и кусур ни оправят
предимно мафии – “тайна” №…)
Би било чудесно, ама
реалността на “тайнството”, наречено съвременна България, е друга.
Затова нека се върнем при оптимистите и песимистите. Ако си
представим шейна, носеща се стремглаво по нанадолнището към
пропастта, весело бутана отзад от шепата мафиоти, а ние върху
лудналата шейна – оптимистите ще излязат прави: долу на дъното
сигурно е по-зле дори отколкото върху летящата катафалка. Ако си
повярваме обаче и скочим в движение от шейната малко преди тя да
рухне в бездната, ще се убедим, че песимистите са били прави: ще
се окаже, че наистина най-страшното е зад гърба ни и е бял кахър,
дето сме се понатъртили тук-там и особено там.
А сами се
сетете при тази инерция какво ще се случи с онези, които в Целият
въпрос опира до това, за какво следва да си повярваме, та да се
решим да скочим. Тук вече аз нямам думата: отговорът е
изключително от компетенцията на собствената съвест.# |