|
Откъде се обади жена
ми, не зная. “Бягай бърже, казва, да прибереш от моргата трупа на
чичо, защото онези там заплашват с глоби...”
И затваря, пести
импулси, както сме се разбрали.
Аз не познавам неин
чичо. Но все пак отивам в моргата.
Търся, оглеждам там,
додето ги изнервих.
- Много подбирате –
викат ми, - вземете си един труп и пътувайте! Вазов хубаво е
казал: “Грабвайте телата!” Не е казал “Моля, изберете си
покойник.”
Натоварвам едно
лице, сравнително сходно по черти със Севда, жена ми, тоест с
типичния за рода им пасторално-лалугерски израз, и го откарвам
вкъщи.
Няма и десет минути,
звъни се. Полиция. Двама – цивилен и униформен.
- Той ще е – казват,
щом поглеждат трупа.
А на мене – хоп,
белезниците. Тоя в чаршафа бил обявен за общонационално издирване.
- Добре – викам, -
издирих ви го, дайте ми наградата.
- Я не се прави на
Лоренцо Ламас! – кресват ми. – Награда му се прищяла. А не ти ли
се ще от една до три години на топло за укриване на криминално
проявен тип?
- Нищо не укривам,
намирате го насред хола!
- Всъщност издирваме
някакъв мамут към 140 кила – пришепва униформеният на другия. –
Този тук има-няма 50... Освен това майорът каза да издирим жив
човек, не труп.
- И на мене ми мина
такава мисъл – кимва другият. – Как така труп ще се проявява...
Пък ако е толкова проявен, да си го издирва Интерпол.
- Да го издирва
Интернет, ако ще.
- Ако ще и
Коминтернът да го издирва.
Двамата полицаи
бежешком опразниха жилището ми.
- Белезниците! –
ревнах подире им.
- Чакай, ще опитам с
фибата – излезе изпод масата с покойния Севда, жена ми.
- Ти! – изпищях като
безумец. – Сещаш ли се какво направи с твоя пачи ум? Кой ще го
погребва сега тоя...
- Не зная, главата
ми е пламнала! Отвсякъде отказват.
- Къде отвсякъде?
Обади ли се в общината?
- Естествено!
Обясниха ми, че “община” произлиза от “общество”, а под “общество”
се разбират живите. Покойникът не бил част от обществото, затова
те нямали грижа.
- Моля? Ако се обади
Майкъл Дъглас да погребат негов чичо тук, ще имат грижа, нали?
Кмет, патриарх, та и две хорови капели ще докарат, за да го опеят
и заровят!
- Защо две капели...
- Защото е Майкъл
Дъглас и трябва да го оръсят барем половин милион! Ако ти им дадеш
половин милион, и за тебе ще струпат от кол и въже певци песни да
ти пеят, та и речи да дръпнат: как градът изгубил най-крупния си
писател...
- Половин милион,
така ли? А ние колко имаме?
- Колкото да
погребем котката!
- Добре, нека
другите се пъчат като крупни писатели. А сега си напъни мозъка,
починал е твой чичо, все пак.
- Чакай, Жужа е в
Китайското посолство. Ще му дръпнем очите и ще кажем, че е китаец,
те да му берат гайлето.
- Те? Ще докарат още
един чичо китаец, пренаселени са... Ей! Знаеш ли кои държат много
на покойниците си? Американците. Слушай. Тоя, значи, е избягал от
Ал Каида, бил е пленник там. Написваме, значи, предсмъртно писмо
от негово име: “Ай ем америкън парашутист. Ай уил дай. Плийз...”
Как е “погребете ме”?
- На какъв език?
- Богове! Аз за
глухоняма камила да бях се оженил, пак щеше да знае какъв език
говорят американците!
- Стоп! Ами че той,
чичо, беше американец! Точно така, избяга през седемдесет и седма,
май в Аризона! Казват, че натрупал доста нещо там... Чичо! –
хвърли се връз покойника Севда, жена ми.
- Този път ще го
духаш, чичо почина при мен, не при тебе! – мощно навлезе в хола
Дочка, сестрата на Севда. – Половин година го гледам като алтава,
хеле в завещанието всичко е за мене – размаха документа влязлата.
– А вие изнесете покойника, не стойте като суяци – настави на
двамата мутрести типове зад себе си балдъзата.
- Ти ще го духаш,
това не е чичо! – просъска Севда, когато онези бяха вече по
стълбището.
- Бъди
спокойна, всичко е точно – отвърна с идентичен съсък другата
отдолу. – Нали все пак това тук е покойник? Е, моят чичо също е
починал. Някой да го е грижа, кой кого ще погребва?...#
, което идва
след него.# |