|
... Наближава краят на един
век, белязан от кръвопролития и от чумата на едно
ужасяващо политическо създание - тоталитаризмът. И ако
оптимизмът ни днес не е толкова силен, това е така не
защото демокрацията е загубила от своята жизненост, а
защото нейните врагове усъвършенстваха инструментите си за
потисничество. И все пак оптимизмът днес е уместен, защото
с всеки изминат ден се оказва, че демокрацията е не е чак
толкова нежно и беззащитно цвете. От Шчечин на Балтийско
море до Варна на Черно море издигнатите от тоталитаризма
режими разполагаха с повече от три десетилетия, за да
установят легитимността си. Но нито един от тях -
един-единствен дори - не е рискувал досега да проведе
свободни избори. Режимите, установени под натиска на
щиковете, не пускат корени.
Силата на полското движение “Солидарност” демонстрира
нагледно един нелегално разпространяван в Съветския съюз
виц. Според него дори и да се допусне съществуването на
опозиционна партия в СССР, то страната пак ще си остане с
еднопартийна система с една-единствена партия - тази на
опозицията, към която всички ще се присъединят.
Ние не сме наследили един безпроблемен свят. Ако
Индустриалната революция, започнала тук, в Англия, както и
даровете на науката и техниката направиха живота много
по-лесен за нас, то те го направиха и по-опасен. Днес за
нашата свобода и дори за собствения ни живот съществуват
заплахи, които предишните поколения не биха могли дори да
си представят.
На първо място това е заплахата от глобална война. Нито
един президент, нито един парламент или
министър-председател не биха могли дори за един ден да
забравят за тази заплаха. И няма нужда да ви казвам, че в
днешния свят съществуването на ядрени оръжия би могло да
означава ако не унищожаване на човечеството, то със
сигурност края на цивилизацията такава, каквато я
познаваме. Ето защо провеждащите се в момента в Европа
разговори за ядрените оръжия със среден обхват на
действие, както и разговорите СТАРТ (Strategic Arms
Reduction Talks), които ще започнат по-късно този месец,
са от решаващо значение не само за политиката на Америка
или Запада; те са от решаващо значение за цялото
човечество. Нашият ангажимент за скорошен успех на тези
преговори е категоричен и непоколебим, а нашата цел е ясна
– намаляване на риска от война чрез съкращаване на
средствата за водене на война и от двете страни.
В същото време към човешката свобода е отправена заплаха
от страна на огромната власт на модерната държава.
Историята ни учи за опасностите, породени от
правителствата, превишаващи правомощията си –
политическият контрол измества свободното икономическо
развитие и заедно с тайната полиция и безсмислената
бюрокрация задушават човешкото достойнство и личната
свобода.
Давам си сметка, че както в тази зала, така и в Европа
съществува напълно основателно несъгласие по въпроса за
обсега на публичния сектор в живота и икономиката на една
нация. Но за едно нещо всички сме единодушни – това е
нашето отвращение от диктатурата във всичките й форми, но
най-вече от тоталитаризма и нечовешките жестокости, които
извърши през нашия век – Голямата чистка, Аушвиц и Дахау,
ГУЛАГ и Камбоджа.
Когато след време историците хвърлят поглед към днешните
времена, ще отбележат последователната сдържаност и
насочените към мир усилия на Запада. Ще отбележат, че
именно демократичните държави отказаха да си послужат със
заплахата на своя ядрен монопол през 40-те и началото на
50-те години, за да постигат териториални или имперски
придобивки. Ако този монопол върху ядреното оръжие бе в
ръцете на комунистическия свят, картата на Европа, а
всъщност и на целия свят, щеше да изглежда днес по съвсем
различен начин. Със сигурност историците ще отбележат, че
не демократичните държави бяха тези, които нахлуха в
Афганистан, не те задушиха полската “Солидарност”, не те
използваха химическо и биологическо оръжие в Афганистан и
Югоизточна Азия.
Ако историята учи на нещо, то това е, че поддържането на
самозаблудата при наличието на неприятни истини, е
безумие. Навсякъде около нас днес виждаме знаците на
ужасната дилема – предсказания за настъпването на края на
света, демонстрации против ядреното въоръжаване,
надпревара във въоръжаването, в която Западът неохотно
участва, но е принуден заради собствената си сигурност. В
същото време тоталитарните сили се опитват чрез подмолни
действия и разпалване на конфликти по целия свят да
продължат варварската си атака срещу човешкия дух. Как да
постъпим тогава ние? Трябва ли цивилизацията да изчезне
под ударите на нажежените атоми? Трябва ли свободата да
повехне в тихо и кротко примирение с тоталитарното зло?
Сър Уинстън Чърчил не приемаше нито неизбежността, нито
заплахата на войната. Той казваше: “Не вярвам, че Съветска
Русия желае война. Това, което тя иска, са плодовете на
войната и неограниченото разпростиране на съветската
доктрина и власт. Но това, което трябва да направим днес,
докато все още не е прекалено късно, е да предотвратим
веднъж завинаги войната и да осигурим условия за
установяването на свобода и демокрация във всички страни и
то възможно най-бързо.”
Ето такава е нашата мисия днес: да съхраним както
свободата, така и мира. Може би това не е така очевидно,
но аз вярвам, че точно днес сме достигнали до повратната
точка.
По ирония на съдбата Карл Маркс се оказа прав. Днес сме
свидетели на мащабна революционна криза, при която
икономическият порядък влиза в пряк сблъсък с
политическия. Но кризата настъпва не в свободния,
немарксистки Запад, а в Съветския съюз – в крепостта на
марксизма-ленинизма. Именно Съветският съюз се носи срещу
течението на историята като не признава правото на човешка
свобода и достойнство на своите граждани. Освен това той е
обхванат от дълбока икономическа криза. Ръстът на общия
национален продукт спада неизменно от петдесетте години
насам и в момента е по-малко от половината от тогавашния
си обем.
Измеренията на този провал са удивителни: страна, в която
една пета от населението е заето в селското стопанство, не
може да изхрани собствения си народ. Ако го нямаше
частният сектор – един нищожен по размер и толериран от
властта частен сектор в съветското селско стопанство –
страната можеше да бъде на прага на глада. Частните ниви
заемат едва 3% от обработваемата земя, но дават почти една
четвърт от съветската селскостопанска продукция и близо
една трета от месните продукти и зеленчуците.
Свръхцентрализирана, с малко или почти никакви стимули за
развитие, съветската система влага година след година
най-добрите си ресурси в направата на инструменти за
разрушение. Постоянният икономически спад, съчетан с
растежа на военното производство, поставя тежък товар
върху съветския народ. Изправени сме пред политическа
структура, която вече не отговаря на своята икономическа
основа, пред едно общество, където производствените сили
се задушават от политическите.
Провалът на съветския експеримент не бива да ни изненадва.
Винаги при сравнения между отворени и затворени общества –
като Западна и Източна Германия, Австрия и Чехословакия,
Малайзия и Виетнам – се вижда, че именно демократичните
държави просперират и откликват на нуждите на своите
граждани. Да не говорим за едно обичайно и доста
разпространено в днешно време явление: милионите емигранти
в съвременния свят бягат винаги от, а не към
комунистическия свят. Днес по границите на държавите,
членуващи в НАТО, нашите военни сили се струпват на
източния фронт, за да предотвратят една евентуална
инвазия. От другата страна на източния фронт застават
силите на Съветския съюз, но този път, за да попречат на
бягството на своите граждани на Запад.
Ужасните свидетелства за тоталитарното управление
провокираха интелекта и волята на човечеството. Независимо
дали става дума за развитието на новите икономически школи
в Америка и Англия или за появата на така наречените “нови
философи” във Франция, в тяхната интелектуална работа се
открива все същата свързваща нишка - на отхвърляне на
произволната власт на държавата, на отказа да се подчинят
правата на личността на свръхдържавата, осъзнаването, че
колективизмът задушава най-възвишените човешки импулси.
[...]
Но зад тревожните неща можем да усетим по-дълбока
позитивна тенденция. По целия свят днес демократичната
революция набира нови сили. Индия издържа своя тежък изпит
с мирното предаване на властта от управляващите
политически партии. В Африка, Нигерия очевидно е стъпила
на верния път да изгражда и укрепва своите демократични
институции. 16 от 24 страни в Карибския басейн и Централна
Америка свободно избират своите правителства. В ООН 8 от
10-те новоприсъединили се през последните пет години
развиващи се държави са демокрации.
В света на комунизма инстинктивният стремеж на човека към
свобода и самоопределение също си пробива път. Със
сигурност имаме мрачни спомени за това колко брутално
полицейската държава потъпка надеждата за самоуправление –
през 1953 г. в Източна Германия, 1956 г. в Унгария, 1968
г. в Чехословакия, 1981 г. в Полша. Но борбата в Полша
продължава. И ние знаем, че има хора, които се стремят към
свободата и страдат за нея дори в границите на самия
Съветски съюз. От нашето поведение в рамките на западните
демокрации ще зависи дали тази позитивна тенденция ще се
задълбочи.
Не, демокрацията не е нежно беззащитно цвете. И все пак тя
се нуждае от подкрепа. Ако искаме в края на този век да
станем свидетели на постепенното израстване на свободата и
демократичните идеали, то ще трябва да предприемем
действия в подкрепа на кампанията за демокрация.
Някои твърдят, че ние трябва да насърчаваме демократичните
промени в десните диктатури, но не и при комунистическите
режими. Ако приемем тази абсурдна идея – а някои
добронамерени люде вече сториха това – означава да се
съгласим с аргумента, че след като една държава се е
превърнала в ядрена сила, то на нея и е позволено да
упражнява неограничен терор върху своите граждани.
Ние отхвърляме този път.
Що се отнася до съветската позиция, то генералният
секретар Брежнев многократно е изтъквал, че съревнованието
между идеите и системите трябва да продължи и че това е
напълно съвместимо с постигане на мир и разведряване в
отношенията.
Е, добре, единственото ни изискване е тези системи да
заживеят съгласно собствените си конституции, да
съблюдават собствените си закони, да спазват
международните задължения, които са поели. Единственото ни
изискване е за наличието на процес, посока, основополагащ
кодекс на почтеност, а не за мигновена промяна.
Не можем да пренебрегнем факта, че дори и без наша помощ,
е имало и ще има отново и отново бунтове срещу репресията
и диктатурата. Самият Съветски съюз не е защитен от
подобни взривове. Всяка система, която не разполага с
ненасилствени средства за легитимиране на своите водачи, е
обременена с вродена нестабилност. Така самият репресивен
характер на държавата в крайна сметка кара хората да й се
противопоставят, ако се налага, дори и със сила.
Въпреки че трябва да ускоряваме предпазливо темпа на
промените, все пак не трябва да се колебаем да заявим
крайните си цели, както и да предприемем конкретни стъпки
за тяхното постигане. Не трябва да отстъпваме от
убедеността си в това, че свободата не е изключително
право единствено на малцина избраници, а е неотменно и
всеобщо валидно право на всяко човешко същество. Това се
постановява и във Всеобщата декларация за правата на
човека на ООН, която освен това гарантира и провеждането
на свободни избори.
Целта, която предлагам, е следната: да се насърчава
инфраструктурата на демокрацията, свободата на словото, на
профсъюзите, на политическите партии, на университетите,
защото това позволява на един народ да избере свой начин
за развитие на собствената си култура, да помири
собствените си различия чрез мирни средства.
Това не е културен империализъм, а осигуряване на
възможността за автентично самоопределение и защита на
плурализма. Демокрацията процъфтява в страни с твърде
различни култури и исторически опит. Би било проява на
снизходителност или дори нещо по-лошо по отношение на
културата да се заяви, че даден народ предпочита
диктатурата пред демокрацията. Нима има човек, който би
избрал доброволно да се лиши от правото на глас, да вярва
на правителствената пропаганда вместо на независимата
преса, да предпочете правителството пред синдикатите на
работниците, да предпочете държавната вместо частната
собственост върху земята, да желае държавна намеса и
репресии спрямо свободата на вероизповеданията, да желае
една-единствена политическа партия вместо свобода на
избора, да желае строга културна униформеност вместо
демократична толерантност и плурализъм?
От 1917 г. досега Съветският съюз осигуряваше тайна
политическа подкрепа и обучение на марксистите-ленинисти в
много страни. Той, разбира се, насърчаваше и употребата на
сила и извършването на преврати от тези сили. Докато
западноевропейските и други социалдемократи,
християндемократите и политическите лидери през последните
десетилетия предлагаха открита помощ на сродни политически
и социални институции с цел да се достигне до мирно и
демократично развитие. Политическите институции на
Федерална Република Германия станаха главен носител на
това усилие да се изгради нова жизнена демокрация.
В Америка сега възнамеряваме да предприемем допълнителни
мерки, както направиха мнозина от съюзниците ни, за да
осъществим тази цел. Председателите, както и останалите
водещи фигури в Републиканската и Демократическата партия
поеха инициативата за провеждане на изследване съвместно с
непартийната Американска политическа фондация, за да се
реши по какъв начин Съединените Щати като нация могат да
допринесат най-успешно за набиращата сила глобална
кампания за демокрация. Те ще имат подкрепата на
конгресмените от двете партии, както и на представители на
бизнес средите, на наемния труд, на останалите
основополагащи институции в нашето общество. С нетърпение
очаквам техните препоръки, както и съвместната работа с
тези институции и Конгреса за постигането на общата цел за
утвърждаване на демокрацията в целия свят.
Крайно време е да посветим усилията си като нация – както
в публичния, така и в частния сектор – на подпомагането на
демократичния процес.
Планираме консултации и с лидерите на други държави.
Направили сме предложение на Съвета на Европа да покани
парламентаристи от всички демократични страни на среща в
Страсбург следващата година. Тази престижна среща би могла
да обсъди начините за подкрепа на демократичните
политически движения.
През ноември във Вашингтон ще се проведе международна
среща, посветена на свободните избори. А следващата пролет
ще се проведе конференция, чийто домакин ще бъде
председателят на Върховния съд на САЩ, на която ще
присъстват най-големите световни авторитети в областта на
конституционализма и самоуправлението. Представители на
голям брой развиващи се и развити страни – съдии, философи
и политици с практически опит – дадоха съгласие да
изследват как да реализират на практика основните принципи
на върховенството на правото и да спомогнат за неговото
развитие.
В същото време ние приканваме Съветския съюз да обмисли
заедно с нас по какъв начин състезанието на идеи и
ценности – което се ангажира да подкрепи – би могло да се
проведе на мирна и реципрочна основа. Например, аз съм
готов да предоставя на генералния секретар Брежнев
възможност за телевизионно обръщение към американците, ако
и той ми позволи да направя обръщение към съветските
граждани. Също така предлагаме журналисти и от двете
страни периодично да се появяват по американската и
съветската телевизия, за да обсъждат най-важните събития.
Не желая да звуча прекалено оптимистично, но Съветският
съюз също не е имунизиран срещу реалността на случващото
се в света. Подобни неща са се случвали в миналото – един
малък управляващ елит може да направи погрешния избор да
снеме вътрешното напрежение, увеличавайки репресиите и
външната си агресивност; но той може да избере и по-мъдър
курс. Той може да позволи на собствения си народ да има
глас в оформянето на съдбата си. Дори и ако този втори
избор не бъде направен скоро, аз вярвам, че подновената
сила на демократичното движение, допълнена с глобална
кампания в защита на свободата, ще засили възможностите за
контрол във въоръжаването и мир по света.
По други поводи, включително и обръщението ми на 9 май,
съм обсъждал елементите на Западната политика към
Съветския съюз в защита на нашите интереси и запазването
на мира. В момента чертая пред вас един план и една
надежда за бъдещето – победоносното шествие на свободата и
демокрацията ще изостави марксизма-ленинизма на бунището
на историята така, както са били изоставяни други тирании,
задушавали свободата и потискали себеизразяването на
личността. Ето защо трябва да продължим с усилията за
укрепване на НАТО като не изоставяме инициативата за
никакви отстъпки в преговорите за оръжията със среден
обхват на действие и с предложението ни за намаляване с
една трета на стратегическите балистични ракети.
Военната ни мощ е предпоставка за мира, но нека да бъде
ясно, че поддържаме тази сила с надеждата никога да не се
наложи да я използваме, защото последната дума в сега
разгръщащата се в света борба няма да имат бомбите и
ракетите, а волята и идеите – това ще бъде изпитание за
духовната решителност, за отстояваните от нас ценности, за
нашите вярвания, за идеалите, на които сме се посветили.
Британският народ знае, че силите на доброто, при условие,
че разполагат с изявена водеща фигура, с време и с частица
надежда, ще се обединят и в крайна сметка ще
възтържествуват над злото. Вашата страна е люлката на
самоуправлението, майката на парламентаризма. Великите
идеи на цивилизацията за свободата на индивида,
представителното управление, върховенството на правото
съгласно Божията воля - ето в това се крие неизменното
величие на британския принос към човечеството.
Често съм си мислел за нерешителността на някои хора на
Запад да отстояват тези идеали, спомогнали тъй много за
преодоляване на тежкото положение на човека и трудностите
в нашия несъвършен свят. Нежеланието да се използват тези
неизчерпаеми извори, с които разполагаме, ми напомня
историята за възрастната дама, чийто дом бил бомбардиран
при въздушно нападение. Когато спасителните екипи стигнали
до дома й, единственото непокътнато нещо, което открили,
било бутилка бренди, сложена зад стълбите. И тъй като
старата дама била припаднала, един от работниците й дал
малко бренди, за да я свести. Тя веднага се надигнала и му
казала: “Върни го обратно на мястото му. То е само за
изключителни случаи.”
Е, добре – изключителният случай е налице. Нека не се
притесняваме повече. Нека съберем сили и кураж. Нека
предложим надежда. Нека кажем на света, че една нова ера е
не само възможна, но и твърде вероятна.
През мрачните дни на Втората световна война, през които
този остров бе огрян от пламъка на смелостта, Уинстън
Чърчил възкликна по адрес на враговете на Великобритания:
“За какви хора ни смятат те?” И враговете на
Великобритания наистина се увериха какви изключителни хора
са британците. Но всички демокрации заплатиха ужасно
висока цена, поради това, че позволиха на диктаторите да
ни подценят. Не ще се осмелим да допуснем тази грешка
отново. Затова нека се запитаме “За какви хора се смятаме
самите ние?” и да си отговорим: “За хора свободни, хора,
достойни за свободата и решени не само да я запазят, а и
да помогнат на останалите да я достигнат.”
Сър Уинстън поведе своя народ към велика военна победа, а
после загуби изборите точно преди да се наслади на
плодовете от победата. Но той напусна поста си достойно и
както се оказа за кратко, защото съзнаваше, че свободата
на неговия народ е по-важна от съдбата на който и да е
политик. Историята увековечи неговото величие по начин,
непознат за нито един диктатор. Той ни завеща послание на
надежда за бъдещето и то звучи и днес така актуално, както
е било, когато го е изрекъл като водач на опозицията в
Палатата на общините преди близо двадесет и седем години:
“Когато обърнем поглед назад към всички изпитания, през
които сме преминали и към силните врагове, които сме
сразили, към всички злокобни и смъртоносни планове, които
сме осуетили, не би трябвало да се плашим от бъдещето! Ние
успешно преминахме през най-лошото!”
Задачата, която очертах пред вас, ще надживее нашето
поколение. Но всички ние заедно също преминахме през
най-лошото. И нека сега направим всичко възможно, за да
постигнем най-доброто – кръстоносен поход за свобода,
който ще ангажира вярата и силата на следващото поколение.
В името на мира и справедливостта, нека поемем по пътя,
водещ към свят, където всички хора ще са най-после
свободни да определят собствената си съдба.
Блаодаря ви!
...................................................... |
