И ние сме едни „Боянски ливади”
Блажени бедните духом! Около смисъла на това блаженство често са възниквали спорове. Някои го четат буквално, други влагат целия си интерпретаторски патос за да докажат, че „бедни духом” не значи прости или убоги, а по-скоро духовно неизкушени, незнаещи, невинни… Анкетата на „24 часа” с бъдещи студенти по журналистика извика в съзнанието ми тъкмо тази интерпретация. Култовите фрази на Прехода „Да дойдат танковете!”, „За бога, братя, не купувайте!”, „Днес е добър ден за българската демокрация”, дрънчат без ехо в главите им. Натоварените с толкова емоции и история символични топоси като „боянските ливади” вече водят към съвсем различни асоциации. Фигурите, мислени доскоро като емблема на прехода, избледняват. Колоритните им прякори будят само недоумение, а имената им се сливат с пейзажа на тълпите. Мистър 10 процента в Господин Сто кила делят една и съща плоскост. Фори Светулката не беше ли другарче на Пчеличката Мая? Някои вече успешно са се слели дори с неодушевената природа. Кадир Кадир. Човек ли беше, камък, местност, пещера? Някъде, където се криеше Бин Ладен… Има ли значение? Хасан-Хасан, Кадир-Кадир, ритъмът на тези безсмислено повтарящи се думи напомня тракането на отминаващ влак. В учудения поглед на новите поколения се оглежда жестоката логика на историята. Здравословна амнезия, непростимо невежество или блажено игнорантство се чете в тези широко затворени очи?
Най-вероятно и трите едновременно.
Снимка © Рада Петкова
Социалните катаклизми, емоции и страсти на Прехода изгориха енергия за няколко живота. И човек резонно се пита: къде отиде всичко това? Нима се е разпиляло, отишло нахалост? Естествено, всички виждаме промените около нас, но те са някак несъизмерими с онова, което сме преживели в личен план. Да вземем например прословутите „боянски ливади”. Спомня ли си някой патоса и истерията на онова горещо лято? Веднага след пресконференцията д-р Желев е обявен за чудовище и предател. Горят книгите му. Едвин Сугарев обявява гладна стачка. Събират се подписи. Никнат градове на истината. Протестни шествия, бдения, колони от боклукчийски коли. Още гладуващи. Контрагладуващи. Поетесата Блага Димитрова подава оставка като вицепрезидент. Поетът Биньо Иванов за малко не умира от глад във Военна болница. И ето че сега някакъв си пишлигар, при това с амбицията да бъде журналист, заявява, че „боянските ливади” били синоним на тъпанари, глупави хора. Или пък „царски имоти”?! Трансформациите на езика са трансформации на съзнанието. От дистанцията на историята нищо чудно този млад човек да се окаже напълно прав. Като се обърнем назад, ще видим, че от цялата дандания са останали само изпотъпкани ливадки, на които витае усещане за пустота и безсмислие. В крайна сметка големи „боянски ливади” излязохме, но някак си ни е обидно да го признаем. Понякога невежеството на едни е огледало на истината за други.
Снимка © Рада Петкова
Човешката памет има свойството да задържа добрите спомени и да изтласква лошите. Може би затова историята се повтаря отново и отново. По силата на тази логика едва ли ще остане нещо много от т. нар. Преход, като изключим учебниците по история. Но това не е жива памет. Иронията е, че тези, които са живели на ръба на тази епоха, ще знаят по-малко за нея от следващите поколения. Просто защото периодът още не е включен в учебниците. Той е близък и същевременно някак странно замъглен като всяко преходно състояние. Познат и непознат. Съвременната българска литература, която борави непосредствено с тази реалност, също има да извърви дълъг път, докато прекрачи класните стаи. За разлика от класиката, обърната към непреходното, тя предпочита да се рови в неща, които са далеч от добрия вкус и възвишените идеали. Направо изглежда подривна в сравнение със светлите образци от началото на XX век! Както и пресата, обвинена, че се подчинява на най-низките инстинкти на простолюдието, тези инструменти на живата памет са изключени от кръга на образованието. Темите, които те ни поднасят, рядко се превръщат в предмет на дискусия и анализ извън семейната или приятелска среда. Предпочитаме да пустословим върху „измеренията на човешкото страдание”, вместо да го видим в конкретните му проявления като „бизнеса с бебетата” например. Травмирано от бруталността на Прехода, обществото като че ли изгражда санитарен кордон около младите. Затваря ги в капсула от безвремие с надеждата, че ще се събудят в един по-добър и по-милостив свят. Но светът, за съжаление, си остава все същото лошо място. Така че по-добре да говорим за него сега.
От книгата "Спътник на радикалния мислител"