Алек Попов
3 май 2007

Писателят като Spy

Алек Попов

Имам една история, в която главният герой е воайор. Тя се нарича “Червената стая”. На всеки няколко месеца този тип сменя квартирата си в търсене на нови и нови обекти за наблюдение. Една вечер в обектива на мощния му телескоп попада някаква стая, обляна в наситена червена светлина. Тя е съвършено празна, като изключим простия дървен стол по средата. Дни, седмици наред нашият воайор наблюдава стаята, но там не влиза никой. Столът остава празен, а червената светлина струи неумолимо в нощта. Измъчен от любопитство, той напуска удобния си наблюдателен пункт, отива в отсрещния блок и влиза в стаята… Което се оказва фатално.

Воайорът не трябва да се набутва в картинката.

Воайорът не трябва да се набутва в картинката. Задачата на писателя е точно обратната – той се стреми да стане част от пейзажа, поне за кратко. За него не е достатъчно да мерне голия гръб на жената, която излиза от банята. Трябва обезателно да разбере още куп неща: дали има още някой в стаята, какво си говорят двамата и какво евентуално мислят един за друг? Какво е правила жената, преди да влезе в банята, и какво ще прави след това?… Тези любопитни подробности естествено не могат да се узнаят само ако надничаш зад пердето. Налага се да бъдеш вътре в стаята, което винаги е свързано с рискове. Изискват се твърде основателни причини, за да влезеш в чужда стая и фактът, че си писател, определено не е сред тях. В такива случаи Джеймс Бонд обикновено прелъстява мадамата и всички врати автоматично се разтварят пред него. Практиката на писателя не е много по-различна…

Афинитетът между писателския и шпионския занаят не е от вчера. Това като че ли най-добре се осъзнава в Обединеното кралство, но важи и за другите части на света. Много писатели са били шпиони и много шпиони са прописвали книги. Даниел Дефо, Греъм Грийн, Ян Флеминг, Юлиан Семьонов и така нататък, да не изброяваме. Да бъдеш шпионин обаче не значи непременно да работиш за някое зловещо разузнавателно управление, колкото и престижно да изглежда на пръв поглед. Има частни шпиони, така както има и частни детективи. Има и шпиони, които работят единствено за себе си – или поне така си мислят. Не знам за другите, но аз съм точно от този тип.

Какъв spy си ти бе, ще кажат истинските шпиони, като не осъществяваш комуникация с Центъра. Кой ти е поръчал да събираш информация? Пред кого се отчиташ? Как е тайното ти име? Резонни въпроси. Един истински spy обаче никога не би отговорил на тях и те добре го знаят. Ако шпионинът се разкрие в публичното пространство като такъв, той престава да бъде шпионин. Същото се отнася до голяма степен и до писателя. По време на “акция” той избягва да афишира своята истинска професия. Шпионите, виж, имат този досаден навик – да се представят за писатели по време на работа. Истината обаче е, че това е изцяло погрешна тактика. Няма нищо по-подозрително от някой, който проучва каналите за нелегален трафик на оръжие под предлог, че пише книга за това. Неотдавна четох един роман на Форсайт, където агентът се държи именно по този глупав начин. Резултатът е катастрофален.

И писателят, и шпионинът нямат за цел да направят моментална снимка на действителността. Това е работа за воайори. Воайорът си пада по формата, мимолетните й проблясъци го заслепяват. Докато шпионите, в това число и писателите, упорито се мъчат да надникнат зад фасадата на видимото. Формата може да се окаже камуфлаж, зад който се крият ядрени бойни глави. Затова те никога не възприемат действителността едно към едно. Хоризонтът на воайора се изчерпва с рамката на прозореца или пролуката между щорите. В него често попадат много интересни неща, но това което не може да се види, вероятно е още по-интересно.

И писателите, и шпионите като че ли нямат собствен контекст. Обичат да се внедряват, но рядко се приобщават. Отвъд всичките им превъплъщения лежи белият лист, информационният вакуум, който следва да се запълни с текст – художествен или оперативен, в зависимост от призванието. Трудът на разузнавача обикновено става достояние за максимално тесен кръг от хора. Трудът на писателя – напротив. Но и двамата, в края на краищата, са изградили един паралелен свят, в който действителността се оглежда с обратен знак.

Антивселена?

От книгата "Спътник на радикалния мислител"