Време е някой да падне от високо
Има една съвременна притча, според която демокрацията е като велосипеда – първо трябва да го имаш, след това да се научиш да го караш, а после непрекъснато да въртиш педалите, за да не паднеш. Нещо подобно, само че в обратен ред, представлява и ефективното противодействие на корупцията. Разликата е в това, че за да се научиш, трябва да падне някой друг – доста по-нагоре и някак встрани от теб.
Корупцията означава развала, деморализация и разпад. В този смисъл са използвали думата римляните. Същото е и днес. Затова повечето официални определения на корупцията преминават през разбирането за злоупотреба със служебно положение, обществени средства или каквото и да е друго публично предимство в полза на лични интереси. Проблемът е в това, че у нас по сходен начин се описва самото желание за влизане в политиката. В нашата политическа култура властта се консумира. Иначе няма смисъл да се придобива. Затова и толкова тежко се наказва загубата на властта. Затова е и толкова очевидно, че ако не бъде ограничена възможността за разгръщане на политическата корупция, няма никакъв шанс да бъдат неутрализирани останалите форми на злоупотреба в ущърб на интересите на гражданите.
Корупцията не е само подкуп. Точно затова стандартните изчисления на потенциалния ръст на подкупите, които прави от години Центърът за изследване на демокрацията, очертават само част от релефа. Подкупът е само един от инструментите на корупционната сделка. Освен всичко друго той е много по-характерен за т.нар. дребна корупция, отколкото за политическата деморализация на обществения живот, която я подхранва. Логиката на самия корупционен процес включва няколко етапа, чието разделяне и самостоятелна оценка по-скоро пречи при изграждането на цялостна стратегия за противодействие.
Първата фаза
в корупционния процес е маркирана от сговарянето и пренебрегването на конфликта на интереси. Тя е относително най-неуловимата и в същото време – неотменна част от корупционния акт. Когато в основата на политическата корупция стои организиран престъпен интерес, конфликтът на интереси е умишлено търсена възможност. Отказът от обявяване на конфликта на интереси е фазата, в която корупционният процес “излиза на повърхността” и вече трябва да бъде санкциониран. Има ли смисъл отново да припомняме колко министри и служители във висшата държавна администрация демонстративно отказват да обявят фактическия си конфликт на интереси? Струва ли си да доказваме обширно и напоително тезата, че няма никаква възможност прехвърлянето на собствената фирма на съпругата или на друг близък родственик да бъде прието за преодоляване на конфликта на интереси? И струва ли си отново да затваряме очите си пред наглото и демонстративно неспазване на елементарните етични норми при управлението на общественото богатство?
Втората фаза
на корупционния процес включва истинския механизъм на политическата корупция. Тя е мрежови феномен и това си личи най-ясно, когато става въпрос за търговия с влияние. Някой обещава на друг да повлияе върху решението на трети в полза на втория. Това е класическа триъгълна операция, в която онзи, който предлага “услугата” или просто “да уреди нещата с един свой човек”, е заинтересуван да разширява кръга от “клиентите” си. Търговията с влияние, която е наказуема дори и според нашия Наказателен кодекс, е истинският двигател на корупционната мрежа. Спомнете си колко пъти някой небрежно ви е предлагал да “уреди нещата” и ще разберете колко масова е основата на политическата корупция у нас. А тя е именно политическа, защото злоупотребява с властта за разпределение на общественото богатство в личен интерес.
Злоупотребата с власт е едва
третата фаза
на този процес. Преди това е имало сговаряне, умишлено пренебрегване на конфликта на интереси и прието предложение за търговия с влияние. Едва тук реализирането на самия корупционен акт става факт, но това изобщо не означава, че продажният служител или политик ще получи парите си в бял плик. Съвременните корупционни механизми са значително по-усъвършенствани. През първите фази на корупционната сделка пари изобщо може и да не се появят. Какво тогава ще измери системата за наблюдение на подкупите?
Предоставянето на каквото и да било нелегитимно предимство за онзи, който е поръчал операцията, е
следващата стъпка
в разгръщането на корупционния процес. В тази фаза всяка обществена организация или медия би трябвало вече да регистрира развитието на операцията, тъй като тя се е превърнала в социален факт. Но най-опасна е
последната фаза
в която успешно реализираната корупционна сделка се превръща в основание за ново сговаряне и злоупотреба и нов конфликт на интереси. Така педалите се завъртат все по-бързо, докато обществото реши, че корупция е синоним на власт, че корупцията е “морално осъдителен, но социално ефективен начин за решаване на проблеми” и на свой ред започне да плаща на “когото трябва, за да си послужи пред когото трябва”.
Време е някой да падне. От високо.