Естония скъса със съветското си минало
Страстите за Бронзовия войник се поукротиха, емоциите поизстинаха, тълпите мародери в Естония се разпиляха по къщите и затворите, а нашите местни младогвардейци, след като се налудуваха на воля, чакат следващи заповеди. Събитията в Талин и реакцията на Москва бяха коментирани от всеки желаещ и почти няма какво да се добави.
Старинният Талин
Но в мен като читател и слушател остана неприятното чувство от разногласието с хора, с които досега не сме имали противоречия. “Цялото величие на естонската история, цялото право на съществуване на естонската държава беше сведено до упорството Бронзовият войник да не е тук, а два километра встрани…”, казва Сергей Бунтман в ефира на “Эхо Москвы”. “Няма спор, че това, което правят естонските власти, е мерзост и диващина”, твърди в “Ежедневный журнал” Александър Голц.
Ако това бяха продажни пера, нямаше да им обърна внимание. Но това са честни журналисти, към които изпитвам искрено уважение. Вероятно така мислят и много от техните читатели и слушатели, с които при други обстоятелства също бихме били на едно мнение.
Бунтман и Голц се основават на това, че преместването на паметника е продиктувано от политически съображения. В това има истина, но не е всичко. Именно смесването на политически категории с морални създаде тази взривна смес, която подпали уличните вълнения в Талин и безчинствата пред естонското посолство в Москва. Но сега да се опитаме да се абстрахираме и да разгледаме политическия и морален контекст на тези събития, като не се поддаваме, доколкото е възможно, на емоциите и личните пристрастия. Политическата страна на решението на естонските власти е преместването на паметника, който според тях символизира не само борбата с фашизма, но и съветската окупация на Естония. Моралният аспект е основно в разкопаването на гробовете и препогребването на останките на загиналите.
Обоснована ли е политическата част на това решение? Преценете сами. Съветските войски два пъти окупират Естония: през 1940 като агресори, а през 1944 в преследване на отстъпващия Вермахт. След първата съветска окупация в Естония са арестувани около 7 хиляди души; по различни сведения между 1850 и 2200 души са екзекутирани на място, основно с обвинение в антисъветска дейност. Арестувани са 800 кадрови офицери – половината от офицерския състав на Естония. На 14 юни 1941 в северните райони на Съветския съюз са изселени около 10,000 естонци. Президентът на Естония Константин Пятс е арестуван и затворен в Казанската затворническа психиатрична болница.
След втората окупация на север и в Сибир са депортирани над 20,000 души (на 25 март 1949), а почти 10 хиляди участници в антикомунистическата съпротива са арестувани и около 1500 са убити в периода на партизанското движение 1944–1953.
Да, Естония е пострадала и от фашизма – по време на немската окупация са убити 6600 естонски граждани, в това число 929 евреи и 243 цигани.
Не се знае какво биха избрали естонците, ако имаха невероятната възможност да избират – 3 години фашистка окупация или 47 съветска. Това, разбира се, е от сферата на предположенията, но ако сме честни, няма как да не признаем, че естонците имат всички основания да смятат, че съветската армия не само ги е освободила от нацизма, но и че е поробила естонската държава. Отлично илюстрира тази ситуация радиослушател на “Эхо Москвы” от Тюмен: “Това е като някой, който е защитил девойка от насилник, за да я изнасили самият той.” Трябва ли девойката да изпитва вечна благодарност към единия насилник за това, че я е спасил от другия?
Днес Естония се разделя не с историческата си памет, а с паметника, който оскърбява националните чувства на естонците. Това решение е политическо и е правилно. Естония къса със съветското си минало, докато Русия панически се вкопчва за него, пазейки паметниците на палачите на руския народ по площадите и улиците с имена на комунистически вождове, връщайки съветския химн, възраждайки съветските празници, ритуали и военни паради. Разбира се, това са само символи, но те символизират противоположните пътища, по които се движат Естония и Русия.
Трябва да признаем, че Естония постъпи с Бронзовия войник много по-деликатно, отколкото например иракчаните с паметника на Садам Хюсеин или московчани с паметника на Феликс Дзерджински. Не го събориха със строителни кранове като в Багдад през 2003, върху него не танцуваха ликуващи победители като през 1991 в Москва. Преместиха го на друго място в града, където и сега е цял и невредим. Може би на Русия с нейните имперски традиции й е трудно да разбере, че паметникът на армията, заменила една окупация с друга, се възприема от естонците като унижение, още повече на един от централните площади на столицата. И което е може би по-важно, той се възприема от естонците като предизвикателство на съветското минало, което те смятат за свой исторически позор и в което не искат да се завръщат. И те добре помнят, че първият вариант на този паметник след издигането му през 1947 е бил взривен от естонски ученички – девойки, организирали група на Съпротивата.* За което заплатили с дълги години в сибирските лагери.
Разбира се, съществува и моралната страна на конфликта, свързана с преместването на гробовете и с паметта на дванадесетте съветски войници и офицери, които, сражавайки се с фашизма, най-вероятно не са и мислили за политическото бъдеще на завладяната от съветските войски Естония.
Къде е “мерзостта и диващината” на преместването на техните гробове на военното гробище? Останките на тези воини лежаха в безименни гробове в центъра на Талин под тревните площи, прекосявани от минувачите. Понякога там се събираха хора на митинг или други шумни политически манифестации. Ако патосът на противниците на преместването на гробовете е заради покоя на покойниците, то за какъв покой става дума в случая? Доколко такова погребение в центъра на града отговаря на представата за гробище, чиято тишина не трябва да бъде нарушавана от суетата на градския живот?
Всеки може да има различна представа. От строго християнска гледна точка гробовете, гробищата, паметниците са езичество, както и самата грижа за мъртвите и поклонението пред тях. Казал е Христос на своя ученик, решил да го остави, за да погребе баща си: “Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци, а ти върви, проповядвай царството Божие.” Гледните точки наистина могат да бъдат различни. Но според всички гледни точки преместването на гробовете от улицата на гробището по никакъв начин не може да оскърби паметта на покойниците.
Още по-нелепо е в това да бъдат обвинявани естонските власти. Преди началото на разкопките при паметника на Бронзовия войник беше извършено богослужение. Беше направен опит за идентификация на останките. Властите са готови да ги предадат на близките, ако бъдат открити. При това всички разноски се поемат от естонските власти. В Естония впрочем съществуват като паметници и под охраната на държавата 217 гроба на съветски войници, грижата за които е възложена на местната власт.
Така ли се отнася руската държава към гробовете и безименните погребения на своите съотечественици? Какво да кажем, когато десетки хиляди съветски войници и офицери и до днес лежат непогребани в горите в западната част на Русия; когато военните мемориали в нашата страна се унищожават от местните власти под прикритието на нощта; когато изравняват с булдозери граждански гробища, а от паметниците правят бордюри за московските улици?
Защо не чуваме, че е “мерзост и диващина”, когато се разкопават древни погребения, а останките на хора, погребани преди стотици или хиляди години, се излагат на всеобщ показ за познавателни или научни цели? Или по отношение на покойниците също тече срок на давност? Защо в едни случаи има равнодушно мълчание, а в друг – силно възмущение?
Впрочем това не е упрек към Сергей Бунтман, Александър Голц или друг конкретен човек. Това е само констатация на печалния факт, че умело проведената пропагандна кампания успява така да повиши емоционалния градус, че в бурята на чувствата потъват доводите на разума и здравия смисъл.
При спокойно и трезво обмисляне на ситуацията не може да не видим, че Естония не разчиства сметки с дванадесетте загинали войници и офицери, не се опитва да оскърби паметта им. Всъщност паметта им оскърбяват всевъзможните политически спекулации и опитите да бъде използвано преместването на останките за решаването на политически проблеми, които нямат никакво отношение към паметта на загиналите. Показателно е, че нито една от бившите съветски републики, които теоретично също би трябвало да са засегнати от преместването на паметника, не е изказала възмущение. Само Русия се смята за абсолютен правоприемник на СССР. И в този дух издига тезата, че Бронзовият войник е символ на великата Победа, че не трябва да бъдат преоценявани резултатите на Втората световна война, че победата над Германия е славен подвиг и нищо друго.
Това, че победата над фашизма се превърна в половин век трагична съветска окупация на Източна Европа, бледнее на фона на великия подвиг на съветския народ. Но това бледнее само в очите на самия съветски народ и неговите духовни наследници. За тях трагедията на малките поробени страни е нещо далечно и незначително, а ако има нещо – “Секат гората, трески летят”. Естонците и другите народи на Прибалтика и Източна Европа имат различно мнение за края на войната. Те са тези “трески”. И виждат различно нашата обща история. Само обсебените от историческа гордост и заслепени от съветски шовинизъм хора не разбират, че трагедията на Втората световна война за естонците не е приключила с капитулацията на Германия. Тя продължи още 47 години, до възстановяването на независимостта през 1991, но отзвучава до ден днешен. Войната за Бронзовия паметник е нагледно доказателство.
А тези, които не го виждат и не го разбират, ще продължават да повтарят зазубреното за своята слава и героизъм и да се възмущават, че тях, добрите и смелите, кой знае защо не ги обичат съседите им.
Преведе Борислав Скочев